„Патриотичният“ протекционизъм е несъстоятелен

Една от най-старите дилеми в икономическата политика е протекционизъм или свободна търговия. В стопанската история не се срещат държави, които се придържат изцяло към единия от двата принципа. Макар с прекалено много условности свободната търговия като че ли преобладава в практиката на съвременността. От гледна точка на икономическата теория това е лесно обяснимо, защото предимствата на свободната търговия са значително повече.

В изкуствената кома на Covid-19 кризата се появяват и печелят популярност призраците на добре забравени идеи. Една от тях е (уж временно) да се забрани вноса на чужди селскостопански продукти, за да се защити местния производител. Мотивите за искането са обявени като патриотични и социални. Теорията е пренебрегната, защото според политиците реалността винаги е различна. Дали обаче има исторически и патриотични аргументи за подобни предложения? Точно това ще проверим. За целта ще се обърнем към раждането на съвременните концепции за свободната търговия и протекционизма, след което ще проследим българския опит.

Идеята за свободна търговия

В зората на икономическата наука Адам Смит (1723-1790 г.) пише, че обменът на стоки – търговията – не е загуба за едната страна и печалба за другата. Изгодите са взаимни и реципрочни. Той не е първият или единственият, който достига до подобен извод, но идеята за взаимната изгода е от фундаментална важност. Независимо дали се търгува между държави, между региони, между сънародници и т.н., когато  доброволно се обменят стоки всички печелят. В  противен случай някоя от страните в обмена не би влязла в отношения с другата.

Нещо важно с оглед на темата за патриотизма и свободната търговия – Адам Смит не е антипатриот. Той смята, че, в рамките на възможностите си, всеки индивид се старае да поддържа местната производителна дейност. Според Смит като предпочитат местното производство пред чуждестранното хората са насочвани от „невидима ръка“ и съдействат за постигането на общественото благо, без това да е част от намеренията им. Това е единственото споменаване на може би най-известната фраза от Адам Смит – тази за невидимата ръка – в забележителната му книга Богатството на народите. Тази фраза заживява самостоятелен живот и става символ на пазарната икономика въобще.

Още няколко от прозренията на Адам Смит, изложени в същата книга, се отнасят за външната търговия и заслужават внимание. Въвеждането на законови забрани за износ и внос не може да попречи за фактическото им осъществяване. При наличие на разлики между цените на вътрешния и на външния пазар цялата строгост на закона не премахва контрабандата. Подобни забрани облагодетелстват една група от населението за сметка на друга, което със сигурност противоречи на равенството пред закона и на справедливостта. И не на последно място – Адам Смит отбелязва, че потреблението е единствената цел на всяко производство. По тази причина интересите на производителя трябва да се взимат под внимание „само дотолкова, доколкото служат на интересите на потребителя“. А при ограниченията за вноса на земеделски или промишлени продукти, които конкурират местните, очевидно интересите на местния потребител са пожертвани пред интересите на местния производител. Последният получава монопол над вътрешния пазар, който „почти винаги предизвиква“ повишение на цените.

Идеята за протекционизъм

През 1841 г. немският икономист Фридрих Лист (1789-1846 г.) публикува най-влиятелната си книга – Национална система на политическата икономия. Тя е написана до голяма степен като критика към идеите на Адам Смит и на останалите представители на класическата политическа икономия. Лист прекарва част от живота си в САЩ и е впечатлен от видяното там. Той пише от позицията на германски патриот, който възприема болезнено тогавашната разпокъсаност и изостаналост на германските държави. Лист е ентусиазиран привърженик на индустриализацията и на железопътното строителство, които според него са път за икономическа модернизация. От стопанската практика на Съединените щати и от стопанската история на останалите държави той извежда и идеята за протекционизъм.

Фридрих Лист обосновава теоретично необходимостта от индустриален, а не от аграрен протекционизъм, защото индустрията е новият и динамичен сектор, който гарантира стопански растеж. Според него да се въведат високи мита за внос на селскостопански стоки е напълно погрешна политика, защото най-добрия начин да се насърчи селското  стопанство е развитието на промишлеността. Аграрният протекционизъм има негативен ефект за развитието на промишлеността, понеже отклонява капиталите от динамичния и модернизиращ сектор.

Лист отбелязва, че протекционизмът може да се провежда чрез пълна забрана за внос на определени промишлени стоки, чрез въвеждането на високи вносни мита или чрез умерени мита. Според него подходящи защитни мита са тези, при които вносната стока се облага с мито между 40 и 60% от стойността. Впоследствие тези мита трябва постепенно да се намаляват. Така става ясно, че Лист възприема индустриалният протекционизъм само като временна мярка, която осигурява началното развитие на местната индустрия. Тя трябва да отпадне, когато местното индустриално производство е готово да се конкурира с това на останалите развити държави. Освен това индустриалният протекционизъм е подходящ за големи държави с консолидирана територия, значими природни ресурси и напреднало земеделие.

Опитът на България

След Освобождението България започва самостоятелното си развитие поставена в условията на свободна търговия. За страната са валидни търговските договори, които Османската империя е сключила преди създаването на българското Княжество. Според тях вносните стоки, независимо от коя държава идват, се облагат с 8% мито. То не може да се определи като протекционистично, а е по-скоро фискално. Предполага се, че с приходите от него публичната власт покрива разходите необходими за спокойното осъществяване на търговската дейност – поддръжка на инфраструктура, на съдебна система и други подобни.

Първата самостоятелна българска митническа тарифа влиза в сила през 1883 г. Тя се отнася до българската търговия с Турция, Румъния и Сърбия. Вносните стоки от тези държави се облагат с т. нар. специфични мита, което означава че за всяка стока се определя мито, независещо от стойността на стоката. Целта на подобна практика е да се избегнат злоупотребите с различната оценка на стоките в различните митници и от различните чиновници. Все пак преценката на специфичните мита показва, че облагането не е много по-високо от традиционното осемпроцентно вносно мито. Само за отделни стоки вносното мито в Княжество България достига до 10-12%. По този начин България доста плахо се опитва да защити някои свои занаятчийски производства. Тези по-високи мита също имат по-скоро фискален характер. Балканските партньори на княжеството са доста по-резки при въвеждането на протекционистични мерки спрямо българския внос. Това води до неговото рязко намаляване в Румъния например.

През 1897 г. България сключва първите си самостоятелни търговски договори с Австро-Унгария, Франция, Великобритания, Италия и Русия. В тези договори има специално отделена част, която засяга вносните мита за стоки от тези държави в българското Княжество. Според тогавашните разбирания митата между 8 и 14 % (включително) се приемат като фискални, а по-високите като протекционистични. Прегледът на митническите тарифи показва, че има малко стоки, за които се допуска безмитен внос. Това са например самовари и черковни камбани. Останалите се облагат с мито между 8 и 25%, има и отделни стоки за които се предвижда специфично облагане. Така един доста умерен протекционизъм прониква в българската стопанска политика. С най-високото вносно мито от 25% се облага вноса на въжета и въжарски изделия, със защитни мита се облагат захар и захарни изделия, спирт, груби вълнени платове, свещи и обикновени сапуни, кожи и някои кожени изделия и др.

Очевидно управляващите в Българското княжество следват доста предпазливо идеите на Фридрих Лист. Те не въвеждат забрани, а се опитват да насърчат индустриалното и занаятчийско производство. По преценка на икономисти от началото на 20 век защитните мита, които въвежда княжеството, не успяват да подпомогнат развитието на местната индустрия. Изключения има, но  те не са значителни. В крайна сметка не чуждият внос се оказва голямата пречка за българските индустриални производства, а неумението на местните промишленици да организират ефективно производство, недоверието, липсата на разчет, разточителността. Много е вероятно митническата защита и другите насърчителни мероприятия на властта по-скоро да са засилили тези слабости.

„Патриотичният“ протекционизъм днес

От изложеното до тук става ясно, че протекционизмът на забраните за внос на селскостопански продукти, който ни се предлага е напълно несъстоятелен. Дори теоретиците на протекционизма са защитавали индустриален, а не аграрен протекционизъм. Българският опит също е в посока на умерен индустриален протекционизъм. Забраната за какъвто и да е внос намалява предлагането на вътрешния пазар. Намаленото предлагане на селскостопански продукти облагодетелства малка група местни производители за сметка на цялото общество. Няма как това да се отрази положително на социално слабите в България. От гледна точка на историческите корени на българския патриотизъм е неразбираемо защо се предлага забрана за вноса на земеделска продукция от нашите много близки братя от Северна Македония.

Авторовите предпочитания определено са на страната на свободната търговия, която нито е антипатриотична, нито е антисоциална. Забраните и протекционизма нямат общо с патриотизма. Те са държавно насилие. А още в средата на 19 век френският икономист Фредерик Бастиа пише, че „насилието не произвежда, а разрушава“.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!