Пиянството на един народ…и неговите зависимости

Миналата седмица СЗО (Световната здравна организация) показа данни, в които България оглавява класациите за ранен старт на употреба на психоактивни субстанции като цигари, алкохол, канабис, че и даже ранно стартиране на сексуален живот. Рядко страната ни има „честта“ да е на челните места по нещо и обикновено това се случва в негативните надпревари – затлъстяване, бедност, темп на стопяване на населението и т.н.

В следващите редове ще се опитам да дам оценка с възможно най-малко статистика и данни, и ще наблегна на очевидностите, които се случват пред очите ни. Просто защото официалните данни са или отсъстващи, или са ала-балистика. Например държавният отдел, чиято единствена задача е да бори употребяващите алкохол и забранени субстанции, не го е правил от поне три години. Смъртността се изчислява с плюнчене на пръст и хвърляне на боб. Стратегията за борба с наркотиците 2019-2023 преполови срока си, а още не е приета дори. Такава за алкохола и цигарите практически не съществува.
Това дори няма да е коментар, чийто единствен извод да е „легализирайте“, просто защото имаме вече много такива. Ще бъде коментар за действителността, която отказваме да осмислим и приемем – че българинът е зависим човек.

Пиянството

Ранното започване на употреба не е такова от вчера или днес. Явлението е от години, че даже векове. Фолклорът ни, нашата национална гордост, е пропит с истории за славни хора, които преди или след като правят славни неща, се омайват с „руйно вино“ и/или ракия. Последните поне 100 години кърмим българската младеж с алкохол, „за да знаят какво е и да не се изложат някъде“, а от последните 20-30 тя и сама започна да разнообразява с други екзотики, без родителски и/или учителски контрол.

Съзнателната и самостоятелна употреба на бира и концентрат започват най-често на 11-12 годишна вързраст. Първото тежко прекаляване с алкохол се случва най-късно на 15-16. Всеки специалист може да ви каже, че навиците (особено вредните), които развиете на 12, най-вероятно ще останат с вас през целия ви съзнателен живот. Това не означава, че всеки младеж, посегнал към чашката, ще стане алкохолик. Означава, че най-вероятно алкохолът ще е част от живота му чак до самия му край. Дали ще е инцидентна наздравица, дали ще е „едно малко всяка вечер“ или „биричката в парка“, няма значение – това е ритуал и навик до гроб. По същия начин се чувстват и пушачите, започнали в 6-ти клас и навъртяли 10-15 годишна пушаческа кариера още преди първата си сериозна професия или пък първото си дете. Често интервенциите за отказване на вещества започват именно с опит от стана на терапевта да предизвика позитивните спомени за начина ти на живот отпреди да развиеш конкретната зависимост. Практически е невъзможно да го направиш при човек, чийто съзнателен спомен за живот без цигара или чашка, просто отсъства от паметта му…

Мащабите на зависимостта

Напоследък много политици се упражняваха с термина „звисимости“, основно около сагата с хазартния бос Божков. Опасявам се, че самите те дори не осъзнават пълния смисъл на това явление и мащабите му в България.

В страната ни живеят поне 300 000 алкохолици. Хората с различни форми на зависимости са навярно между 10 и 15 пъти повече. Хазарт, психоактивни вещества, цигари, анаболи, екстремни преживявания и д.р. често се съчетават едни с други и водят до т.нар. полиупотреба и полизависимост.

Лечение от зависимости в България практически не се предлага. Обществена тайна е, че държавните психиатрични заведения, които детоксикират и терапевтират алкохолици, имат изключително слаб контрол върху пациентите си. Същите често бягат нощно време за да…пият. В тези „лечебни“ заведения завършват пияниците, чиито близки са вдигнали ръце от тях и просто имат нужда няколко месеца някой друг поеме грижата. Единствените, които получават медикаментозно терапевтиране (т.нар. заместваща програма) са шепата останали опиатно (хероиново) зависими българи. Подчертавам българи, защото в ромските общности нещата са съвсем различни и трагични. Там полизависимостта и инжектирането на буквално всичко, което намериш, започва от 7, а често ромчета напускат този свят в следствие на интервенозно предаден Хепатит, още преди да достигнат възраст, в която осъзнават действията си, камо ли да може да им се помогне.

И както започнах по-горе – това не е явление от вчера. Не е нещо, което ако действаме бързо и веднага, ще пресечем в зародиш. Ние сме в късната фаза на този проблем. Алкохолно, наркотично, анаболно и хазартно зависими хора отдавна вече са семейни, децата им раждат деца, оперират хора в болниците, арестуват и осъждат, управляват клонове на банки, че дори държавата. Често хората, от които очакваме решение на проблема – политиците, страдат от същите пороци в личен или семеен план. Примерите са десетки. Ще припомня единствено скорошната изява на гласовит евродепутат и мачо воевода, който така и не устоя на „удоволствието“ да шофира фиркан.

Лечението

Когато се налага да лекуваш от зависимост отделен човек, задачата изглежда непосилно сложна. Когато обаче става дума за цяло общество, нещата са още по-безнадеждни. „Лечението“, за което се отделят най-много средства и усилия в България може най-кратко да се определи като „правим им живота черен и труден до степен, че да го напуснат“. Задлъжнелите хазартаджии мислят постоянно как да не завършат в канавката, посегналите към забранени вещества търкат килиите в арести и затвори, а на алкохолиците им е по-добре на улицата отколкото в клиника. Напускането в добрия случай е просто замяната на държавата България с някоя по на запад от нас. В лошия се изразява в напускането на света на живите като цяло. И двата изглеждат като несъзнателно или съвсем пък съвсем съзнателно търсени от политическата ни класа ефекти. Няма човек, няма проблем.

Това, за което не достига осъзнатост е, че на мястото на зависимите няма да се появят нови хора, лишени от проблеми и пороци. Всъщност…няма да се появи никой. Всеки загубен в битката за не-зависимост, без значение дали е мигрирал, загинал или лишен от свобода, е загуба за нацията ни. Нали все някой ще трябва да остане тук и с къртовския си труд да поддържа фалиралата ни пенсионна система. Нали ще трябва да остане някой и да ражда деца, оперира в болницата, арестува и съди…

Единствения ни цивилизационен избор сега е да се адаптираме спрямо тази нова реалност. Зависимостта не е нещо, което се лекува току-така. Това е бреме, което носиш през целия си живот. Трябва да се научим, вместо да „лекуваме“ по затворите, тези хора да ги поддържаме активни участници в обществения живот, въпреки зависимостите им. Например като в Швейцария, където хероинаджиите се пенсионират по същото време, по което и не-зависимите. Просто системата е направена такава, че всички да могат да бачкат и да са единици (а не нули), независимо от пороците си.

Стигмата в България е толкова жестока, че буквално насъсква едни зависими срещу други. До болка позната на всички ни сцена е човек с ракия в едната ръка и цигара в другата да крещи по пушещите трева „наркомани“. От другата страна, човек който търка билетчета да казва на рулеткаджията – комарджия, само защото единия си похарчва заплатата за една нощ, а другия – за две седмици.

Какво пропускаме

Всички сме слушали до омръзване как наркотиците, хазарта, пиенето и т.н. са лесните начини за „бягство от реалността“. Това е и самата истина. 100% от хората са зависими към допамина – биохимичният маркер, който ти казва, че това което си и това, което правиш, е ОК. Когато поводите да получиш допамин в реалния живот липсват, търсиш други варианти да си го набавиш. Границата между това да бягаш от реалността, чрез краткосрочната надежда за бързо забогатяване от търкащи билети или чрез спринцовка във вената, е в рамките на естетическите нюанси. Една и съща система за възнаграждение в мозъка, едни и същи емоции, едни и същи рискове за тъжен край. Така че първият урок мога да обобщя с това, че всички сме в една лодка и имаме едни и същи проблеми. Те не са само за онези със слаба воля, лошо възпитание и лош късмет в живота. Има ли хора, винаги ще има зависими сред тях и буквално няма имунизирани, защото всеки го носи в себе си.

Нуждата за „бягство от реалността“ е вроден механизъм за справяне с околен свят, който чувстваме като непоносимо тежък. Реакцията е толкова естествена и еволюционно оправдана, колкото е мускулната треска след тежка тренировка. Това обаче е механизъм от крайна необходимост, към който психиката ти се обръща, чак след като нищо друго не работи. Проблемът идва ако не възпитаваме у децата друг начин за справяне с реалността. Криворазбраното родителстване роди злоупотребяващите с вещества и хазарт мамини глезени. Идеята, че трябва на всяка цена да браниш детето си от несправедливостите на света го прави неподготвен самостоятелно да се справя с тях, именно защото не успява навреме да развие всички онези механизми преди „бягството“. Бягството е зад фустата на мама, докато мама е наоколо…после става чрез нещо друго.

За другия тип зависими е виновно цялото общество. Винаги съм смятал, че е несправедливо да обвиняваш само родителите за това, в което се превръщат децата. Възпитанието на малчуган никога не е било ограничено до само двама човека. Децата черпят примери за поведение от буквално всеки срещнат. Ще останете смаяни колко решаващо можете да въздействате на дете след едва 30 минути, прекарани с него. Ако сме в лошо общество с лоши родители, ще имаме лоши деца и лоши възрастни. Уви, в България доминират неморалните хора, а към тях са причислени и неморалните, зависими хора.

Причината чак сега този проблем да излиза на дневен ред, въпреки че зависимостта и „бягството от реалността“ са с нас откакто свят светува, е че модерният начин на живот разруши вековните трикове и „магии“, с които се справяхме, без да се налага да прибягваме до вещества и деструктивно поведение. Сладкото бягство от реалността чрез доза надежда за по-добър живот и по-справедлив свят, получени от молитвата към Бог, на биохимично ниво не се различават от краткосрочната надежда за богатство и допаминов ритник, който получава таксиджията докато профуква седмичната си заплата под формата на билетчета за търкане. Проблемът и на двете е, че са илюзия…и работят само докато им вярваш. Модерният живот ни отдалечи от поповете и храма като дилъри на надежда…и ни приближи до Черепа и лафката!

…обричайки ни на самота. Живеем все по-гъсто и все по-отчуждени. Жертви сме на собствената си модерност. Пиеш, шмъркаш и залагаш, за да се приобщиш към група, понеже приобщаването, като цяло, вече е трудна задача. Близостта и споделянето от естествени процеси, се превърнаха в такива, които трябва да насилим с помощта на „социални лубриканти“. Пием, за да понасяме околните…

Изобщо в XXI-век е нормално да разчиташ на вещества, за да бъдеш друг и повече. Досега лекарствата се ползваха, за да лекуваш болести и да не страдаш. Вече се ползват, за да променяш и подобряваш себе си – да работиш повече и по-добре, да се социализираш повече и по-добре, да правиш по-чувствен секс, да мислиш по-креативно, да забравяш минали травми, грехове и демони. Всичко това е новост и е нужно време, за да я оценим и овладеем. Наказанията няма да забързат този процес…

Ако мога да обобщя всичко казано:

• Нуждаем се от зависимите, че други скоро няма да останат
• Нуждаем се от разбиране и подкрепа преди наказанията
• Нуждаем се от духовност и добродетели преди страха и злобата
• Нуждаем се от възпитаване винаги и навсякъде. Всеки е родител!
• Нуждаем се от време да осмислим, простим и продължим напред

 

…и съм сигурен, че дори след прочитането на тези 2000 думи, някои ще продължат да вярват, че в голото си теме, галено от достаточно много папи, Бойко Борисов съдържа всички отговори на тия въпроси, че и на всички останали. Здраве на същите и да помислят отново преди да се размножават…