ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Над половин милион лева ще получи Рилският манастир като държавна субсидия, стана ясно в новини от началото на юни месец. В типичен за правителството стил, щекотлива и популярна тема, свързана с един от най-важните обекти в българската история и култура, беше веднага решена по неясни процедури от министър-председателя Бойко Борисов. Рилският манастир имал финансов проблем? Ще му дадем пари. Нали за това е държавата, да помага.
Нека се разберем още в началото. Рилският манастир действително е централен и изключително важен обект от културното наследство на България. Безспорно – един от най-важните и безспорно един от под 10-те обекта Световно културно наследство. И той е ценен не само като материален обект, а и като символ на някакви идеали, залегнали в нашата култура – но за това по-късно.
В този смисъл подкрепата за проблеми на Рилския манастир не е нещо лошо; лошото е как и откъде идва тя. Уточнението е за всички не-десни хора, които са попаднали на този текст и за които всяка критика на дадено действие на държавата (например: „Държавата увеличава парите за образование“) се приема като критика срещу самото действие („А, значи вие сте против повече пари за образование“). Случаят с Рилския манастир е идентичен. Защото алтернативи за помощ има. И е достатъчно да се обърнем към възрожденските идеали, на които Рилският манастир е един от многото материални символи.
Да се върнем точно 200 години назад. През предходния век Рилският манастир е бил обект на редица нападения от всякакъв вид банди, разграбван и опожаряван. Турските власти налагат произволни глоби, а самият манастир страда финансово от неподходящо взети заеми от лихвари. Постепенно обаче манастирът връща заемите си. Положението се стабилизира и манастирът успява да започне редица мащабни строежи.
Манастирът използва собствеността си максимално добре. Освен с приходи от собствените имоти, успяват да се възползват и от дарителска дейност из цялата страна. Създават се метоси из страната, които освен да приютяват таксидиотите (опростено казано – събирачите на дарения), развиват и самостоятелна стопанска дейност, чиито постъпления също отиват обратно към Рила. Посещението на поклонници в самия манастир и близката му околност също носи приходи.
Така постепенно се изгражда манастирът във вида, в който е днес. Това са жилищните крила, съпътстващите сгради и, разбира се, централният храм „Успение Богородично“.
Интересен факт е, че към 1830 година на мястото на днешната сграда е съществувала по-ранна, средновековна църква. Как точно е изглеждала тя е обект на професионални дискусии, но по-интересното е, че нейните достойнства са били оценени от част от отговорниците за манастира – монаси и светски лица. Тя е разрушена, но след дълги години спорове дали и как може да се запази, реставрира и обнови. Представата ни, че хората преди 200 години не са мислили за културното наследство, е малко повърхностна. Със сигурност представата за автентичност и методите за опазване са били по-различни, но идеята, че един стар обект има своята културна и историческа стойност е съществувала. И тя е била жива, заради вкоренената представа, че този обект носи някаква материална и нематериална памет, а не заради няколко конвенции и регулации.
Все пак решението е „взето“, когато в началото на 1830-те години избухва пожар, унищожил старата църква, след който се изгражда сегашната. А днешният храм е бил огромно и изключително скъпо начинание. Не само строителството, а и обзавеждането му с най-изящните иконостаси, най-прекрасната живопис. Само усилията, положени за намиране и избор на най-качествените възможни зографи са вдъхновяващи за днешния слушател.
Средствата са събрани от споменатите по-горе обичайни приходи на манастира, но и от много по-крупни дарения на богати българи от цялата страна. Водещи сред тях, например, са членове на богатия род Чалъкови, които успоредно по това време са заети да отделят средства за български църкви в Пловдив и българско училище, родът Доганови, които също са били заети с дарения за църкви в Копривщица и т.н., и т.н. Факт е, че част от тях са се възползвали от държавната структура – повечето забогатяват с търговия или различни видове производство, но някои от най-богатите са били откупвачи на данъци за османската хазна. Но в кранйа сметка, използвали са икономическите възможности и ситуация за еманципация на българския народ – образование и култура.
Така през XIX век Рилският манастир се възстановява след тежкото си предходно столетие. С изключение на Хрельовата кула това, което днес можем да видим там, е резултат именно от това развитие. От доброто управление на финансите и от активното отношение на българския народ, макар и под османска власт, към своята светиня.
Ситуацията, макар и 200 години по-нова, не е изключително различна. Поклонници има. Имоти има. Дарения могат да се правят – малки или големи. И преди са теглили, и са изплащали заеми, и сега могат.
Ако обичайната финансова дейност не носи достатъчно приходи за предвидените разходи, дали българският народ е готов да помогне? А дали и самата финансова дейност е достатъчно адекватна? Едва ли можем да разберем. Защото когато се появи проблем, идва министър-председателят, който спасява манастира. Няма как да видим дали изобщо съществува този възрожденски дух, в който активно хората се организират и помагат на нещо, което намират за свято.
А пък, ако не съществува – с такова поведение той никога няма и да се появи. Защото, ако за всичко се чака някой друг да помогне, никой никога няма да тръгне да взема нещата в свои ръце. Разбира се, това отново са нашите пари – Борисов не ги вади от джоба си – вади ги от нашите джобове. След като са преминали през няколко нива бюрокрация, за да осигурят заплатите на държавната администрация. Но това е и най-тежкият проблем: и днес, и преди 200 години ние плащаме. Но преди 200 години хората са знаели, че помагат. Отделяли са собствени пари, за да ги дадат за това, което ги е грижа. За местната църква, или за местното училище, за местния „шпитал“, т.е. болница, за читалището, или музея (първите, макар и примитивни, музеи у нас са именно възрожденски). И са се чувствали близки до това, за което са отделили.
Днес отделяме за държавната администрация. И ако политическата власт, която контролира държавната администрация е в настроение, може да отдели и за нещо по-смислено от собствените си заплати. И в крайна сметка, хем ние сме платили за ремонта и съществуването на Рилския манастир, хем нямаме никакво усещане, че сме го направили.
Така Възрожденските идеали са убити. Днес хората не се събират по частни интереси, за да построят местно училище, местно читалище или национален манастир. Днес сме насилени да плащаме на правителство с армия от огромна бюрокрация, което уж да прави това по-добре от нас.
А пари има – изглежда българското общество може да плати за реставрация и поддръжка на Рилския манастир за 600 000 лева, плюс още много пари за всички нива бюрокрация и политици от вноската в НАП до банковата сметка на манастира. Възраждането на възрожденските идеали ще бъде да си поискаме обратно тези насила взети пари и да платим тези 600 000 лева сами, и нито стотинка за бюрократи и политици.
