ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Автор: Димитър Пехливанов
Могат да се очертаят три основни направления, които предизвикаха настоящата обществена криза, която е на път да стане и политическа. Независимо, че в общото възприятие нещата като че ли се сливат под понятия като „управление“ и „мафия“, събитията от последните седмици и месеци позволяват да се очертаят въпросните три основни направления.
На първо място безспорно е могъщият триумвират Доган – ДПС – Пеевски. Сполучливата обществено – политическа акция на Христо Иванов на брега на парк Росенец като че ли отприщи отдавна стаеното обществено недоволство за постепенното превземане на парка – една минипроекция на превземането или по-точно вклиняването на ДПС на всички нива в държавата. С годините ДПС наистина се превърна в „свещената крава“ (проклятието на България според Иван Костов) и „незаобиколим фактор“ на българската политика в толкова важна и чувствителна сфера, каквито са етническия мир и националната сигурност. Постепенно и с годините ДПС успешно монополизира, а впоследствие и устойчиво капитализира това свое положение, докато се стигне до една силно поддържана инерция, едно „саморазвитие“, което вече трудно може да бъде върнато назад.
Политическите приоритети на ДПС, свързани неразривно със споменатите атрибути на националната сигурност, гарнирана със сигурен електорат, съответно постоянен „абонамент“ за Народното събрание осигуряват на ДПС от една страна политически комфорт, която малко други партии могат да си позволят, а от друга – имунитет от прокурорски, данъчни и всякакви други проверки, тъй като при тях като партия, както се казва популярно, „играта“ е на много по-високо ниво. Корените на всичко това могат да се проследят до т.нар. Възродителен процес през 70-те и 80-те години, както и до „голямата екскурзия“ през 89-та година и цялостното негативно отношение към българските турци в определени периоди на бившия режим – създаването на ДПС в мътните първи месеци на всеобща еуфория и разбъркване след есента на 1989 г. не са нищо друго освен реакция на цялата тази политика, когато по неглàсен политически консенсус се дадоха политически индулгенции на българските турци чрез връщането на имената им и създаването на отделна партия. Правният вакуум преди приемането на новата Конституция през юли 1991 г. също позволи това, тъй като понастоящем ДПС едва ли би минала конституционен „тест“ в частта за създаване на партии на етническа или верска основа. Агентурното минало на Ахмед Доган е само добавка, макар и важна, в цялата картина….
Независимо от това, около 10-ина години ДПС беше относително изолирана от двуполюсния политически живот през 90-те, ако не броим няколко епизодични „включвания“ като носител (по-скоро символичен) на мандата, с който беше създадено правителството на Любен Беров или отделни, макар и понякога решаващи, гласувания в Парламента. Истинското включване на ДПС като (съ)-управляваща партия обаче се случи през 2001 г., когато партията на Симеон II НДСВ спечели изборите с недостатъчни за самостоятелно управление гласове (кресла в Парламента) и след провала на консултациите за общо управление със „старата десница“, НДСВ се видя принудено да привлече ДПС като партньор. Нататък е ясно – Тройната коалиция и т.н. до създаването на това политическо полу-джудже, но и икономически мастодонт или партия-корпорация с огромен финансов и политически ресурс, каквато е ДПС. На този фон нещата около парк Росенец изглеждат дори невинни….В заключение, обособяването на българските турци в отделна партия преди повече от 30 години безспорно е стратегическа грешка, чиито последици виждаме сега. Тези наши съграждани са много ценен човешки ресурс и те трябва да имат политическо представителство, но чрез български партии.
Какво може да се направи оттук нататък? За жалост не много – поставянето на ДПС извън закона и разтурянето ѝ е прекалено радикален ход с непредвидими политически последици, остава надеждата за ограничаване на икономическата ѝ мощ в съответствие с електоралната ѝ тежест и реалното присъствие в обществото.
Вторият голям проблем са действията на прокуратурата през последните месеци – последното нахлуване с 30 въоръжени полицаи в Президентството като стилистика и начин на извършване наистина напомня за едни съвсем други времена. Обвиняемите от прокуратурата съветник и секретар на Президента са хора със сигурност възпитани, образовани, заемащи обществена позиция, които едва ли биха отказали повикване от страна на органите за разпит, в краен случай обискът можеше да се извърши с много по-малко шум и показност. Но не е само това – през последните месеци се арестуват хора за изказване на мнение и им се налагат безумни парични гаранции като например акцията срещу председателя на Фармацевтичния съюз проф. Асена Стоименова, уважаван експерт, за чието освобождаване неслучайно се застъпи целият сектор.
Друго безумно обвинение, при което прокуратурата очаквано катастрофира в съда беше това срещу Прокопиев, Трайков и Дянков, оценено от много експерти като правно невежество. За пореден път беше арестуван бизнесменът Пламен Бобоков, също с безумни обвинения за обсъждане на обществено и медийно отдавна известни факти, още повече след като беше установено от съда, че по никакъв начин не е възпрепятствал разследването срещу него. Това е тема на отделен разговор, но може да се окачестви като удар срещу работещия българския бизнес, инвестиращ в по-висока добавена стойност. Могат да се изброят и много други примери, но явно е че, популярно казано, прокуратурата „се е взела прекалено насериозно“, което беше достатъчно, за да отприщи подобно недоволство. През последните дни станаха ясни и няколко становища на юристи от цялата страна, включително адвокатски колективи, които настояват за промени във водената от прокуратурата политика или директно за оставката на Главния прокурор.
Възможностите тук също не са много – едва ли прокуратурата ще промени самоволно политиката си, но постоянният обществен натиск, включително от професионалната общност, е един от начините нещата да бъдат смекчени за в бъдеще.
Третият проблем е относително най-малкият, но и единственият, който изцяло зависи от Правителството. Той е силно персонализиран и се казва Данаил Кирилов – този човек има катастрофален обществен имидж! Не просто лош или нисък – катастрофален! За последните 20 и повече години едва ли може да се намери политик, депутат или министър, който да има толкова лош публичен образ, да е толкова необичан, мразен и подиграван. Приликите му с анимационен герой е най-малкият му проблем, истинските проблеми са съвсем други, всеизвестни и едва ли е мястото да се спираме тук върху тях. По-важното е резултата – Кирилов най-много допринася за ниския рейтинг и имиджови проблеми на Правителството.
Какво може и/или следва да се направи оттук нататък? Моменталната оставка на Правителството е чисто емоционално искане, но малко хора реално си дават сметка какво може да последва след това. Повечето от протестиращите едва ли са наясно, че оставката на Правителството трудно може да повлияе на положението на ДПС в обществото, нито пък може да свали Главния прокурор. Времето е неподходящо за организиране на предизборна кампания, камо ли за избори. В добавка, два месеца е твърде малко време, за да се организира и представи на политическата сцена нов политически проект. Редовните избори така или иначе ще се проведат след 7-8 месеца, което време е достатъчно и за появата на подходяща алтернатива.
Обявените оставки на тримата министри и (със сигурност) очакваните следващи, заедно с решението вотът на доверие да бъде преодолян, в добавка и заплахата от икономическа и медицинска криза говорят най-вече за това, че се избягват радикални решения и се търсят такива които ще позволят на коалицията „да добута“ до редовните избори следващата пролет. Едновременно с това ще се търси печелене на време и начини протестите да бъдат омаломощени било от умора, било с дискредитиране на лицата, които го олицетворяват или по друг начин. Ако междувременно кабинетът не падне се очертава едно „кретане“ до изборите, гарнирано с персонални промени и максимално капитализиране на частичните успехи (чакалнята на Еврозоната), но не и с качествени дълбоки промени в политиките, за които няма да има нито време, нито желание.
А последното е именно големият проблем на това Правителство – многото и агресивни залитания към одържавяване на различни бизнеси или създаването на държавни такива (национализирането на лотарията, ВиК компанията, държавната петролна компания….) са ясен знак, че е време за промяна. Да се надяваме, че изборите ще могат да я донесат.
