Хора на културата, държавните пари ви правят несвободни

Къде са хората на културата? Защо не протестират и директори на музеи, галерии и театри? Очевидният и логичен въпрос с ясен – но недаден – отговор се завъртя в социалните мрежи в последните дни. Тук ще дадем този отговор.

Хора на културата, които подкрепят управляващите, има. Това не бива да ни учудва. Калин Вельов, Христо Мутафчиев и други известни и относително казано успешни творци бранят активно ГЕРБ. И това е съвсем нормално. Във всеки политически кръг има хора на културата, кадърни или не творци, които подкрепят дадена партия. Има такива, подкрепящи БСП, подкрепящи ВМРО, Възраждане, Слави, Демократична България и, предполагам, макар и да не се сещам, ДПС.

Въпросът защо липсват директорите на музеи (използвам израза метафорично, става дума за много по-широк кръг творци, разбира се) на протестите съществува, защото много от хората на културата и изкуството всъщност се имат за независими.

Това, обаче не е така. В настоящата политическо-икономическа система хората на изкуството – особено тези, които постоянно желаят държавата да дава повече и повече за култура – не са свободни. Те са зависими. Искат или не, умишлено или не, искайки и висящи на държавните пари, всички тези институции се превръщат в контролирани структури. Излизаш да протестираш? Ще те уволним. Пишеш коментари срещу Борисов? Спираме ти парите.

Ситуацията е очевидна. Целият ти бюджет, като директор на дадена институция зависи от благосклонното отношение на властта. И всеки сам се вкарва в тази зависимост, желаейки, лобирайки и промотирайки идеята, че „Държавата трябва да дава повече пари за култура“. А това е изключително вредно.

Свобода в културата – при това не само за протести, когато се налага да има протести, а и изобщо – ще има, ако съответните институции имат собствен бюджет, независим от това в коя посока в леглото се е събудил министър-председателят на държавата, раздаващ щедро пари от бюджетния излишък с Постановления на Министерски съвет.

Една истинска дясна политика в културата ще иска именно такава свобода. За съжаление, у нас такива искания няма и това го виждаме постоянно в политическите дебати: всеки иска да увеличава парите за култура. Независимо дали „културно“ се поставя в прогресивисткия или консервативния спектър, в България желанието на всички е да получават пари, за да сеят своята си визия за света.

Кръгозорът на всички политически мислители, сложени пред телевизионна камера да говорят за култура, се ограничава до елементарното: „Ако държавата не дава за култура, то няма да има пари за театри, опери, ще има само чалга“. Това е едно от най-ограничените неща, които ще чуете по телевизора, както и едно от най-незапознатите със световната политика и култура, а по принцип по телевизора се говорят удивителни глупости през цялото денонощие.

Реалността по света е, че дори в умерено центристки управления, бизнесът има възможности и стимули да дава пари за култура. В детайли няма нужда да влизаме тук, но вариантите са много: да се опрощават данъци, да се смятат за фирмени разходи и прочее. У нас това не се случва. Не защото фирмите са алчни, а защото сравнено с останалия цивилизован свят, тук централизацията и левичарщината в културата владее. И метафорично казано, богатият завод в Севлиево дава пари на музея в Севлиево, но вместо да ги дава директно, те отиват в София и се преразпределят – при това само, ако музеят в Севлиево е слушкал – и някакъв процент от тях се връща обратно в музея, разбира се, след като достатъчно хора по веригата са получили пари за бюрократската си дейност. Които също са жертви: тъй като чиновниците по министерства също трудно протестират, освен ако директорът не ги прикрива.

Разбира се, някой ще каже, че ако назначим правилните хора на правилните места, тези неща няма да се случват. Уви, положителни примери няма никъде – имаме чудесни примери от държави с по-консервативно управление, където спират представления, понеже са твърде прогресивни и правят хората гейове; имаме и безброй пъти повече прогресивистки управления в Западна Европа, в които се спира финансиране или уволняват управленци на културни институти, защото по стените на музея няма достатъчно картини на художници с подходящия за тази година цвят на кожата.

Ако се загледаме във всички тези примери ще видим, че въпросът не е културен. Не българите са корумпирани. Или западняците са с промити мозъци. Или руснаците и унгарците са задръстени. Това е едно много елементарно правило – ако ти зависиш само от един източник на средства, ти си зависим от този източник.

Ако зависиш само от държавата, ти си зависим от държавата (и правителството).

И най-тъжното е, че най-популярното мнение в средите на културата е, че държавата трябва да дава още и още, сиреч да поставя в още и още зависимости най-интелигентната част от обществото.

А трябва да е точно обратното. Борбата на хората на културата трябва да е за свобода, а не за зависимост. Борбата на хората на културата трябва да бъде политиците изобщо да не се месят в парите за кулутура.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!