Бенжамен Констант за моралният риск от държавната намеса

Автор: Стефан Бояджиев

“La variété, c’est la vie, l’uniformité, c’est la mort.“ 

Бенжамен Констант е от най-бележитите и колоритни представители на поколението класически либерали между Монтескьо и Токвил. За съжаление до немалка степен споделя съдбата на друг голям френски мислител Фредерик Бастиа и остава слабо разпознат от идните генерации, което кореспондира с упадъка на старата континенталната либерална мисъл. Ако все пак не е в пълно забвение, то е предимно поради популярността на негова статия, в която опитвайки се да подчертае значението на свободната търговия за развитието на цивилизацията и погрешният модерен подход, използва етатиската доктрина омаловажаваща индивидуалната свобода в античните общества, което макар и грях, има важно политическо значение в противопоставянето  срещу ултра-роялистите, а речта му от 1819 г. пред Athenee Royal, се превръща в своеобразен либерален манифест. Самият Роджър Скрутън не го включва в „Dictionary of Politics“, но в крайна сметка поправя тази грешка шестнадесет години по-късно, когато признава, че незаслужено го е подценявал.

Сериозно влияние върху Констант оказва Шотландското просвещение, с чиито автори и творби (Е. Бърк, Д. Хюм, Блекстоун, Е. Гибон, А. Смит, А. Фергюсън и Д. Стюарт) се запознава, когато заминава за Единбург, където завършва своето образование, а легендите за подвизите там не избледняват следващите няколко десетилетия. Книгата му „Политически принципи за всякакви форми на управление“ е първоначално превод съпроводен с коментар на „Изследване засягащо политическата справедливост“ на Годуин, по-късно прераства в коментар върху „Богатството на народите“ на А. Смит, за да се превърне в крайна сметка в есе върху просъществувалата сто дни „Бенжаменката“. Този негов труд представлява пространно обобщение на философските му идеи и политически опит от Великата френска революция и управлението на Наполеон.  Принципите, които отстоява са за неприкосновеност на частната собственост (но предупреждава, че също трябва да бъде пазена и от капиталистите, които по занаят спеукаланти, не им е неприсъщо да спекулират и за закони), религиозна и индивидуална свобода (“…религиозната толерантност веднъж интелектуално утвърдена, на държавата ѝ остава да насочи репресията си по налагане на своята догма, не на основание безверие, а анти-социалност”), свобода на словото и печата (своебразен заместител на политическите права и свободи където липсват). Но преди всичко, бидейки  англофил по подобие на Монтескьо*, върховенството на правото и яростен критик на популярния суверенитет (“…грешно е да се мисли, че щом нещо докосва всички членове на едно общество това означава, че е от обществен интерес; напълно възможно е да ги засяга само и единствено като отделни индивиди”). За него общественото мнение е магически обръч около политическата власт, която тя никога не може да разкъса (“…когато французите искат  да са репресори се уповават на историческото наследството на франки и готи, но когато биват репресирани ревизират наратива опирайки се на същите, но вече онеправдани франки и готи”).

Интимният живот на Б. Констант е не по-малко интригуващ от политическата и литературната му кариера, доколкото подобна граница изобщо съществува при него. Първият му брак е с Вилхемина фон Крам, дама към двора на Херцог Брънзуик, комуто е съветник. Междувременно, негова любовница е Шарлот фон Харденбург, за която се жени тайно петнадесет години по-късно. През 1794 г. се запознава с мадам Дьо Стал, дъщеря на финансиста и държавник Жак Некер, което води до раздялата с първата му съпруга. Това е една от най-интригуващите, политически влиятелни и интелектулни романтични връзки. По думите на Сисмонди, никой не я е познавал истинки ако не я е виждал  в салона ѝ с Констант до себе си, нито е могъл да разпознае него след нейния последен час. Самата Дьо Стал е не само водещ интелектуалец, но и една от най-влиятелните политически личности във Франция, и дори цяла Европа. В нейното ранно обкръжение и водещи кандидати за ръката ѝ са Уилям Пит-Млади, Едуард Гибън и Жак-Антоан Хиполит,  няколко десетилетия по-късно изцяло омагьосва Лорд Байрон, който я поставя наравно до император Александър I, като най-значимо явление  в Лондон през 1813-1814 г. След завръщането ѝ в Париж нейният салон събира руския император, братята Хумболт, Талейран, херцог Уелингтън и други бележите съвременници.

С нейното покровителство Констант започва политическата си кариера в Париж.  Противопоставя се както на роялистите контра-революционери, така и на якобинците. През 1797 участва в създаването на влиятелния политически клуб „Cercle Constitutionnel“ наравно с абат Сийес, Талейран, Кабанис, Дану и редица други бележити дейци. По това време вероятно се запознава с Кондорсе, когото признава за свой учител.  Приласкаван неуспешно от Наполеон, непоклатимите му либерални убеждения и подобни близки връзки, като тази с вероятно най-значимият френски икономист Жан-Батист Сей, са част от причините той и мадам Дьо Стал да изпаднат в немилост пред бъдещия император (независимо от благоразположението на Джоузеф и Лусиен Бонапарт) и да забегнат към Швейцария и Германия. Там се запознават с Гьоте, Шилер, братята фон Шлегел и понятно биват силно повлияни от немския романтизъм. Констант влиза в поредната си и в случая най-разрушителна любовна афера с Жан Рекармиер, смятана за най-красивата европейка по онова време и приятелка на Дьо Стал. Именно Жулиет впоследствие успява да го подлъже в новият либерален уклон на звърналият се Наполеон  и убеди да стане негов conseiller d’etat.

Съществува каламбура, че единственото константно нещо в него е любовта му към свободата. А всяка велика страст, прави човек сляп за всичко друг, с изключение на нейния обект. В автобиографичния си роман „Адолфи“ пише: „Горко на мъжа, който в първите моменти на любовна афера не вярва, че тя ще продължи вечно! Горко на онзи, който дори в обятията на някоя любовница, която току-що му се е отдала, поддържа предчувствето за предстоящите неприятности и предугажда бъдещата раздяла!“ При триумфалното завръщане на Наполеон I допуска, че той няма как да бъде същия тиранин и в пълен контраст със завърналите се роялисти**, изполвайки такт ще предостави свободно и представително управление. В този дух съставя най-либералната конституция за онова време- „Допълнителния акт към конституцията на империята, вече споменатата „Бенжаменка”, а покрай това като неин коментар завършва изцяло проекта за „Политическите принципи“, от която книга,  глава и няколко фрагмента могат да бъдат прочетени по долу.

* Роден в Лозана, Швейцария, израстнал и получил образование там, Германия и Шотландия, самата мадам Дьо Стал в любовно писмо до него, го обвинява, че никога не успява да стане французин, като нея. Иронично самата тя не се отличава чак толкова много от него в това отношение.

** които доказват, че „нищо нова ново не са научили и нищо старо не са забравили“ по думите на Талейран

*  * *

„За подкрепата предоставена от държавата.“

Един режим основан на субсидии и различни видове подпомагане има по-малко недостатъци от такъв базиран на държавни монополи, но ми изглежда в крайна сметка опасен в редица отношения.

Първо, всеки трябва да изпитва страх, когато държавното управление си присвои правото да се намесва в частните дела. Независмо, че това става единствено чрез различни видове подкрепа, ако стимулите не са достатъчни, ще бъдат използвани принудителни средства и други сурови мерки. Държавните власти рядко се отказват от отмъстителния си реваншизъм породен от провала на собствените политики и отчаяни като комарджии се опиват да докажат своята правота. И докато последните разчитат на късмета, държавата се уповава на силата.

Второ, съществува опасението, че властта чрез необичайните си стимули, може да отклони средства от тяхното естествено предназначение, където всякога носят най-голяма полза. Ресурсите винаги се придвижват самостоятелно и хармонично там където ще бъдат най-полезни. Няма нужда от намеса, за да бъдат пренасочвани. Подкрепата за тези, които се очаква да се провалят би била фатална. Всяка една индустрия неспособна самостоятелно да просъществува без държавна помощ завършва като второразрядна. По този начин държавата плаща на отделни индивиди да работят на загуба и един вид им осигурява обезпечение, но чието изплащане може да бъде осигурено само чрез данъчно облагане, което означава в крайна сметка, че отделните индивиди понасят тази тежест. И накрая, държавната подкрепа сериозно накърнява моралните устои на трудещите се. Моралът е изграден от естествената съгласуваност на причини и следствия. Накърняването на тази съгласуваност причинява вреда. Всичко привнасящо шанс в отношенията между хората води до тяхното покваряване. Всичко което не е директен, необходим и обичаен ефект на дадена причина, повече или по-малко, спада към хазарта. Това което прави работата най-ефективно съображение за моралните устои на трудещите се е независимостта от други хора и начинът по-който се разчита на собственото поведение, реда, приемствеността и правилността, която му дава в живота. Това е истинското основание за моралната извисеност на тези групи от хора заети ежедневно с работа, и причината за неморалността толкова характерна за просяци и комарджии. Тези последните са от всички хора най-морално укоримите поради това, че разчитат предимно на шанса.

Подкрепата и помощта от държавата са един вид игра. Не е възможно да се допусне че властите никога не предоставят своята помощ и подкрепа на хора, които не им се полага или че никога не осигуряват повече от това, което обектите на тези облаги заслужават. Дори една единствена грешка от този род превръща подкрепата в лотария. Дори самото наличие на потенциална възможност е достатъчно да привнесе хазартност във всички калкулации и следователно дестабилизира. Вероятността на шанса няма значение, защото въображението винаги изтиква настрани сметките. Дори далечната и несигурна надежда за държавна подкрепа подхвърля в живота на отрудения човек елемент силно отличаващ се от останалата част на неговото битие. Ситуацията му се променя, интересите му стават забъркани. Неговото състояние става отворено за един вид спекулация. Той не е вече същия уравновесен търговец или фабрикант, който е постигнал успех чрез разсъдливостта на своите предположения, качеството на продукцията си, одобрението на своите съграждани, предоставено за правдивото му поведение и здравомислие. Това е човек чийто непосредствен интерес и натрапчива страст е да привлече вниманието на държавата върху себе си. Природата на нещата, за доброто на човешката раса, веднъж бе поставила непреодолима преграда между огромното мнозинство от хора и тези държащи властта. Само малък на брой хора са били осъдени да тичат насам натам в политическата сфера, да спекулират за одобрение и богатеят чрез корупция. Останалите следвали своя път тихо, изискващи от държавата да им гарантира спокойствието и свободата да упражняват уменията и талантите, с които разполагат. Но властите обаче, неудовлетворени от подобна полезна функция се обвързват чрез щедрост и публични обещания, провокират надежди и създават страсти, които не са съществували преди и по този начин обръщат всичко с главата надолу. Без съмнение това поражда нов род активизъм сред бизнес средите. Това е мошенически активизъм, дори повече заинтерсован с външните ефекти, които произвежда, отколкото със солидната основа на собственото си производство; който преследва обществено внимание, а не толкова успех, защото гледа на успеха като възможен дори единствено чрез евтина публичност; активизъм който за кратко време превръща цялата нация в безрасъдна, неспокойна и алчна, а не преуспяваща и трудолюбива, каквато иначе би била.

И не си представяйте, че замествайки материалния подтик с тщеславни мотиви вие ще бъдете по-малко вредни. Достатъчно често държавните власти разчитат на шарлатанство. Лесно е за тях да повярват, че дори самото им присъствие е достатъчно, по подобие на слънцето, да оживи цялата природа. Затова обичат показността, да говорят и усмихват, като са убедени, че техните резултати следва да бъдат чествани във вековете. Но отново, това означава тези, които работят, да бъдат откъснати от естественото си занятие. Това означава изкуствено да им бъде създадена нуждата от кредит; да бъде окуражен стремежът им да заменят търговските с раболепни взаимоотношения, такива на клиентелна зависимост от държавата. Така не само ще научат всички дворцови пороци, но дори няма да придобият елегантността на угодничеството, която обикновено ги забулва.

Две хипотетични ситуации, които без съмнение най-много предразполагат за режим на държавна намеса или подкрепа. Едната е установяването на производство все още непознато в страната и изискващо прекалено голяма първоначална инвестиция, а другата, когато трябва да бъде предоставена помощ на определни социални прослойки или бизнеси при непредвидими бедствия, които значително са ограничили техните средства.

Аз обаче не съм убеден, дали дори в тези два случая, с изключение може би на изключително редки обстоятелства, за които е невъзможно да бъдат установени фиксирани правила, че държавната интервенция не е повече увреждаща отколкото полезна.

В първата хипотеза, новото производство ще се наложи по-бързо и пространно, но почивайки на държавна помощ, а не на самостоятелна дейност, нейната основа ще бъде по-крехка. По този начин същите тези индивиди, застраховани от държавата от потенциални загуби, няма да се вложат със същия стремеж и грижа, както ако биха били оставени сами разчитайки на собствените си способности и нямащи как да се надяват на какъвто и да е друг успех освен този, който си заслужат. Те с основание се блазнят именно от факта, че държавата веднъж обвързала се с пожертването на едни ресурси ще им дойде отново на помощ, само и само да не загуби първоначалното си вложение. Точно тази постоянно прокрадваща се мисъл, която е различна по естеството си от тази която следва да служи за възпиране на всяко безперспектвино начинание, повече или по-малко ще навреди по осезаем начин на тяхното усилие и дейност.

Освен това, в страни навикнали на изкуствена подкрепа от държавата, прекалено прибързано се допуска, че това или онова начинание надхвърля индивидуалните възможности. Това е втората причина за залиняването на дадена индустрия. Чака отпускане на стимули от държавата, защото е привикнала властите да правят първия ход.

В Англия рядко някакво откритие става известно преди достатъчно на брой абонаменти да предоставят на даден изобретател необходимите средства за развитие и приложение. Цялата идея е че тези подписници проучват обещаните преимущества далеч по-внимателно отколкото държавата някога ще може, защото личният интерес на участващите в бизнеса за собствена сметка, е да не позволят да бъдат измамени, докато целият спекулативен интерес, на разчитащите на държавата, е да я измамят. Работата и успеха са единствените средства, с които разполагат първите. Преувеличенията и патронажът, характерни за вторите, са далеч по-сигурен и преди всичко бърз начин[за обогатяване]. Хроничното разчитане на чужда помощ е принципно неморално в този аспект.

Вярно е че самостоятелната инициатива, когато е откъсната от всякаква външна помощ, понякога застива под натиска на различни препятствия. Но първо ще се насочи към други проекти и второ, без съмнение ще прегрупира своите ресурси и така рано или късно, ще се завърне в настъпление преодолявайки трудностите. Така моето убеждение е че подобно частично и кратковременно препятствие е нищо в сравнение с недостатъците на общия безпорядък и липсата на приемственост в идеите и индивидуалните пресмятания, до които води всяка изкуствена помощ.

Приблизително идентична е логиката приложима към втората хипотеза, която на пръв поглед изглежда дори по-легитимна и благоприятстваща. Докато идва на помощ на търговци и фермери, чиито ресурси за били изчерпани от непредвими и неизбежни обстоятелства, държавата преди всичко отслабва в тях чувството допринасящо най-много за техния морал и енергия, а именно да разчиташ на себе си и влагаш надежда изключително на собствените си способности. Подобна външна подкрепа окуражава пострадалите и изпаднали в беда прослойки да преувеличат загубите си и прикрият възможностите си, като по този начин се открива допълнителен стимул за измамно поведение. Съгласен съм, че подобна помощ може да бъде предоставена разумно и пестеливо, но ако не следва да оспорваме ефекта върху тяхното благосъстояние, толкова основателно е да оспорим отражението му върху техния морал. Без съмнение държавата ще ги научи да разчитат на други вместо само на себе си. В крайна сметка, те отново ще останат излъгани в своите надежди [от конкретния израз на държавна подкрепа], но наред с това трудолюбието им ще бъде разхлабено, а честността им пострадала. Ако не са получили достатъчно от държавната помощ, това ще е защото не са усвоили достатъчно умелa измама.

Накрая, държавата поради всичко това създава опасността да бъде заблудена от ненадежни служители. Тя няма как да проследи изпълнението в детайли на всичките си нареждания, а лукавството е винаги по-умело от всеки надзор. Фридрих Велики и Катерина II са осигурявали система от помощи за земеделието и индустрията. Често посещавали провинциите на които смятали че помагат. Острани на пътищата по които минавали, били приветствани от добре облечени и охранени хора организирани от тези, които на практика осъществявали разпределението на милостинята, като нагледно доказателство за благополучието произтичащо от тяхната щедрост.  Докато истинските жители на тези региони страдали в глъбините на своите землянките и тяхната неизменна бедност, неподозиращи намеренията на техните владетели, които от своя страна се мислели за благодетели.

В страни с конституционни свободи, въпросът за политиката на стимули и подкрепа от страна на държавата може да бъде разгледан освен това и от друга гледна точка. Благотворно ли е едно публично управление да прикрепи към себе си определена група от управляваните чрез подхвърлена милостиня, която дори мъдро разпределена си остава по своята същност произволна? Не следва ли да се изпитва страх към подобна група, съблазнена с непосредствено и положително предимство, че може да стане безразлична към индивидуалната свобода и справедливост? Всеки би бил в правото си ако приеме за тях, че са наети от държавата за противообществена дейност.

* * *

(„За държавната протекция на просветителската дейност“ – фрагмент)

Нека сравним прогреса на френската с немската литература в Берлин по времето на Фридрих II. Никой владетел не е бил по-искрен в стремежа си за развието на човешкия дух. Приветствал е академията да докаже, че грешката никога не може да бъде полезна. Бидейки уверен, че литературата в неговата страна била в най-ранният си стадий на развитие, приласкал към двора си всички френски майстори на перото. Обладал ги чрез отличия и богатства. Предоставил им това познанство със силните и великите на деня, за което се знае, че хвърля повечето хора в сладкo опиянение. Френските творби, които произлезли от неговия двор обаче били всякога посредствени и повърхностни. Геният на Фридрих II никога не успял да разбере автономният характер на всяко управление. Вярно е че неговите протежета повтаряли философски идеи, но само защото били разпознаваеми лозунги за времето си, но истините винаги остават стерилни, когато биват произвеждани по заповед. Пишели смели редове, но с треперещи ръце, неуверени в изводите, които могат да предизвикат и с неизчерпаемо безпокойство постоянно се допитвали до ръко-водителите си. Самият Волтер направил кратко посещение в тези литературни кръгове подбуден от кралската опека. Но Волтер никога не е бил същество нуждаещо се от закрила и винаги сила сам по себе си. Нямало място за двама владели, поради което оставил монархът да закриля на спокойствие смирените си литераторчета.

Немските писатели пренебрегнати от Фридрих нямали дял в неговите поощрения и материални облаги. Работели само за публиката и за себе си. И именно на тях немската публика дължи високата степен на просвещение, която достига. А достойнствата на тяхното творчество е благодарение на неглижирането отношение от страна на държавата.

* * *

(„Дългът на просветените индивидите по време на революции“- фрагмент) 

Революциите рядко започват преди приятелите на свободата да се разцепят на две фракции. От едната страна са умерените, а от другата ревностните. Вторите остават единни за дълго време заради подтика си и погълнати от общата идея. Умерените обаче, без някакъв преобладаващ импулс и убеждение, лесно се поддават на лични сметки и разсъждения. Горделивостта се пробужда в тях, куражът им е разклатен, устойчивостта изтощена, личната изгода отблъсната за миг, сега ги обладава изцяло. Малодушието има хиляди проявления и се дегизира по хиляди начини, само за да се покрие от собствения си взор. Самоназовава се не само благоразумие, разсъдък, мъдрост и познаване на ценното в живота, но понякога си присвоява и званието на независимост. Колко хора съм видял да изоставят най-слабата, но и най-справедлива партия, с основанието, по собствените им думи, че са прекалено независими да бъдат асоциирани с която и да е партия. Този подбор на думи всякога е предвещавал, че в един момент ще се присъединят към по-силната страна и прокламациите им за независимост са били просто горделива фразеология на малодушие.

 

Използвана литература:

 

„Конституционализъм и демокрация“ – Георги Близнашки; 2009

“Енциклопедия на политическата мисъл“(Блекуел) изд. к. „ЛИК“

„Principles of Politics Applicable to All Governments” – Benjamin Constant; 2003

“Germaine de Stae: A Political Portrait” – Biancamaria Fontana; 2016

“Dictionary of Political Thought” – Roger Scruton; 2008

“Letters of Madame de Stael to Benjamin Constant&other mementos left by Mme. Chralotte Constant” – edited by Baroness Elizabeth de Nolde; 1906