Наследството на Владислав Горанов

Владислав Горанов е решил да стане лобист. Това е същината на новината, че бившият финансов министър е решил да основе консултантска фирма след оставката си от правителството на ГЕРБ. Всички съмнения за потенциален конфликт на интереси настрана, едва ли някой може да бъде сериозно изненадан от подобна новина. Все пак Горанов си тръгна от правителството Борисов-3 именно след обвинения и съмнения в „лобиране“ за интересите на определени олигархични кръгове, отвътре в самото правителство и в продължение на години. Разбира се, това не е единствената му „заслуга“ като финансов министър, но със сигурност ще е тази, с която най-вероятно ще се запомни най-много. Като данъкоплатци ние следва да изучим кариерата на Владислав Горанов като финансов министър внимателно и да я оценим обективно. Защото не той, а ние ще сме тези, които ще берат плодовете на неговите триумфи или… ще плащат за неговите грешки.

Натрапчивите съмнения за връзки с олигархията

От всички финансови министри на България след 1989, може би именно Владислав Горанов е този, за който има най-много слухове и признаци за връзки с олигархичните кръгове в страната. Встъпването на Горанов в длъжността на финансов министър веднага повдига много вежди именно поради тази причина. Още преди да стане познат като министър, Горанов (когато е заместник-министър на финансите в първия кабинет на Борисов) става известен със своята връзка с Делян Пеевски.

През 2010 г. по медиите се появяват снимки на двамата седнали заедно на среща в столично заведение. Прави впечатление, че това изглежда е лична среща, защото те са единствените, които присъстват на масата. Логично, тази сцена се интерпретира като ясна индикация, че Горанов има близки и не само формални контакти с Делян Пеевски. В тази връзка интересен епизод от професионалната биография на Горанов се случва непосредствено преди встъпването му в длъжност като финансов министър. След като е депутат от листата на ГЕРБ по време на първия кабинет на партията, както и известно време като опозиция по време на премиерския мандат на Пламен Орешарски, през пролетта на 2014 г. Горанов напуска депутатското си място, за да влезе в управлението на небезизвестната Общинска банка като изпълнителен директор.

Интересно е, че това се случва точно в момент, когато се смята, че Делян Пеевски най-вероятно се опитва да приватизира банката в своя полза с помощта на Христо Ковачки. Освен тези конкретни примери, през годините редовно се носят слухове, че истинският „шеф“ на финансовия министър всъщност не е премиерът Борисов, а именно Делян Пеевски. Никой от тези слухове не е категорично потвърден, разбира се, но подобни догадки със сигурност не са безпочвени. Личните срещи с Пеевски, временното участие в управлението на Общинска банка и всички слухове за близките отношения на Горанов с ДПС водят до това, че встъпването му в длъжността на финансов министър започва с думите „Нямам отношения с Делян Пеевски“. Срещата му с депутата от ДПС през 2010 била просто съвпадение, той бил там „случайно“ и новият финансов министър не желае този случай да се коментира повече. Уви, противно на желанията на Горанов този случай не само продължи да се коментира, но подозренията за връзките му с Пеевски само продължиха да растат през годините.

Не без обосновка Владислав Горанов и Емил Караниколов (министър на икономиката) станаха известни като „министрите на Пеевски“. Не само защото държавната Българска банка за развитие редовно подпомагаше чрез нисколихвени заеми бизнесите именно на Делян Пеевски, въпреки че по идея би трябвало да подпомага само малки и средни предприятия. Показателно е, че въпреки всичките му протести срещу тези спекулации през годините, премиерът Борисов преди месец поиска оставката на Горанов (и Караниколов) именно поради тях. От ГЕРБ в прав текст се заяви, че това се прави с цел да се разсеят съмненията, че настоящото правителство на ГЕРБ и Обединени патриоти има каквито и да е зависимости от ДПС… с което на практика потвърди съмненията за Горанов и Караниколов.

Пеевски не е единственият олигарх, с чието име е свързван Владислав Горанов. Не трябва да се забравят и обвиненията в близки връзки и предоставяне на „услуги“ на вече низвергнатия хазартен магнат Васил Божков. Обвинения, които дойдоха от самия Божков, под формата на текстови съобщения, които е разменял с Горанов по време на работата му като финансов министър. Накратко, според версията на Божков, именно Горанов е оказвал влияние на Комисията по хазарта в полза на неговия бизнес. Бившият хазартен барон дори твърди, че от 2017 до края на 2019 г. е предал директно на Владислав Горанов и Бойко Борисов над 60 млн. лв. по тяхно директно искане. Импликацията от тези обвинения е, че с тези пари Божков си е откупувал благосклонно отношение от страна на регулаторните институции.

Горанов разбира се отрича всякакви подобни обвинения, но е интересен факт, че през 2018 г. красноречиво се противопоставя на опитите на вицепремиера Валери Симеонов да забрани рекламата на хазарт (и конкретно лотариите). Тогава финансовият министър дори казва, че темата с лотарията се преекспонира. По това време Горанов твърди следното: „Ако питате мен, рисковете от тази тема се преувеличават. Тук въобще не е темата с фискални измерения, защото – да, има много сериозни приходи от хазарт, но те няма да пречупят държавната сметка.“

Тези думи са особено интересни с оглед на това, че позицията му по въпроса изглежда коренно различна едва година и половина по-късно. Към януари 2020 г. темата с хазарта със сигурност има значими фискални измерения за Горанов, когато министерството на финансите изведнъж разкрива, че между 2015 и 2019 г. са били „изгубени“ 500 млн. лв. поради несъбрани такси за хазарт от фирми на Васил Божков. Това са по 100 млн. лв. на година, суми, които със сигурност имат „фискални измерения“.

Горанов, естествено, твърди, че не е бил наясно, че това се случва и прехвърля вината изцяло на Комисията по хазарта. Проблемът е, че тази комисия е подчинена именно на неговото министерство. Всеки сам може да си направи заключенията за компетентността на министър, който не е забелязал, че стотици милиони се укриват ежегодно от надзора на агенция, която му е директно подчинена.

Скандалният опит за пенсионна „реформа“

Абстрахирайки се от съмненията за корупционни връзки между Владислав Горанов и определени олигархични кръгове, работата му в сферата на фискалната политика като министър е  спорна. Още в самото начало на мандата си в края на 2014 г. по инициатива именно на финансовия министър е предприета реформа в пенсионната система, която на практика предвижда национализацията на парите в задължителните частни пенсионни фондове, т.нар. „втори стълб“ на пенсионната система. Предложената промяна на практика би довела до частично сливане на задължителните частни и държавни стълбове на пенсионната система. Целта е да се закърпи все по-големия дефицит във фонд „Пенсии“ към НОИ със спестяванията, които се трупат в частните фондове. Пенсионната система е в ресора на социалното министерство, но прави впечатление, че именно Горанов е този, който се явява говорител на правителството по темата тогава.

Практическият ефект от така предложената реформа щеше да е пълна промяна на пенсионния модел и загуба на основните предимства на частния стълб на системата. Парите щяха да бъдат налети в „общ пул“ споделян между първия и втория стълб на системата, което означава, че осигуряващите се лица биха загубили много голяма част от правата си над спестяванията в частните фондове. Предложената реформа среща много остра реакция, особено от някои среди в обществото. От ЕКИП и Българско либертарианско общество активно се включихме в опозицията срещу това предложение, осъзнавайки потенциално катастрофалните последици, които то би имало за пенсионната система.

Както неведнъж сме казвали през годините, необходимата реформа на пенсионната система в България е точно обратната на тогава предложената. Нужно е преминаване към по-голяма роля на частни форми на осигуряване и предоставянето на по-голяма свобода на осигуряващите се лица при управлението на спестяванията им, а не ограничаване на техните права и увеличаване на ролята на държавата. В крайна сметка предложената реформа не е приета в оригиналния си вид. Започва да действа компромисен вариант, при който работещите не са задължени, но имат опцията да прехвърлят спестяванията си от втория стълб към първия. Опцията обаче е едностранна, обратното – прехвърляне от държавния фонд към някой частен – не е позволено, което поставя държавния стълб в категорично привилегирована позиция в рамките на пенсионната система. Промяна, която изменя характера на системата, в противоречие на принципите, върху които тя е изградена през 2000 г., когато се приема за даденост, че държавният и частният стълб ще са равнопоставени.

Въпреки че тогава не успява напълно да, „бастиса“, както е китният българския израз,  пенсионната система, този опит за „реформа“ оставя доста лош вкус в устата на всички, които следят финансовата политика на правителството на ГЕРБ. Не само заради скандалното естество на предложената промяна, но и начинът, по който се случва – в последните дни преди Коледно-новогодишните празници на 2014 г., точно преди парламентът да излезе в почивка. Именно тогава се задава този подход на прокарване на ключови финансови реформи скришом, между четенията, в такъв в момента, в който вниманието на медиите не е толкова фокусирано и е вероятно да не бъдат много добре отразени.  Подход, с който особено много се прочува Менда Стоянова, председател на парламентарната комисия по бюджет  и финанси.

Данъчната догматичност

Отвъд този злополучен опит за реформа, Горанов всъщност става известен  с категоричните си откази за каквато и да е сериозна промяна на фискалната политика на държавата, особено във връзка с данъчната система. Нещо, което той и премиерът Борисов, често изтъкват като позитив е категоричният отказ на Горанов да променя данъчната системата и самите ѝ ставки. През всички мандати на Горанов като финансов министър основен приоритет на финансовото министерство бе да запази данъците върху доходите на физическите лица, печалбите на бизнеса и ДДС абсолютно непокътнати.

От една страна, някои биха казали, че твърдата позиция на Горанов срещу съществени изменения в данъчната система е похвална и допринася за стабилна и сигурна бизнес среда в страната. От друга страна, може да се предяви силен аргумент именно срещу тази фискална догматичност на министъра, която често граничи с непродуктивна упоритост. Нещо, което много ясно си пролича през последните месеци когато, поради Ковид-19 кризата, много бизнеси, особено в туристическия и ресторантьорския бранш, започнаха да искат временни данъчни облекчения, конкретно по линия на ДДС. Премиерът Борисов се съгласи да свали ДДС за храни и напитки в ресторанти и барове от 20% на 9%, но Владислав Горанов (докато все още беше министър) каза, че е категорично против.

Категоричната позиция на Горанов срещу всякакви изменения в данъчното облагане (дори временни) от може би нещо положително в други условия, в период на криза се превръща в контрапродуктивна догматичност, която само и единствено забавя икономическото възстановяване. В този смисъл не би било обективно да се твърди, че твърдата позиция на Горанов по отношение на ДОД, корпоративния данък и ДДС е само и единствено позитив за икономическото развитие на България от 2014 г. насам.

Да, промените в данъчната система могат и да са опасни и да застрашат дългосрочната фискална стабилност, особено когато не се планират адекватно. Но липсата на каквато и да е гъвкавост и отказ от анти-кризисни мерки, широко приети в цяла Европа, включително фискално дисциплинирани държави като Германия, е твърдоглавие, което може да струва на страната пропуснат икономически растеж и стотици хиляди работни места. И в крайна сметка не ли именно това най-същественият показател за качествата на един финансов министър – да провежда данъчни реформи, които стимулират икономическия растеж без да застрашават дългосрочната финансова стабилност на хазната?

Покачването на осигурителната тежест

Друга пукнатина в наратива за фискалната отговорност на Владислав Горанов е фактът, че докато той беше финансов министър данъчната тежест всъщност не остана непроменена, а се покачи. Това не се случи по линия на големите преки и непреки данъци, които той упорито държеше фиксирани, а най-вече по линия на принудителните осигуровки. Акцизите също се вдигаха година след година под негов надзор, но техният растеж е до голяма степен повлиян и от директиви на ниво ЕС, затова е трудно да държим българския министър изцяло отговорен за тази част от данъчната политика.

Що се отнася до осигурителните плащания обаче картината е ясна. По време на последните две правителства, водени от ГЕРБ, и в които Горанов е финансов министър, данъчната тежест върху труда в България се качва с около 2 процентни пункта, по изчисления на Белгийския Институт Молинари (вижте тук и тук). Това се случва изцяло по линия на пенсионно-осигурителната тежест, която се покачва с 2 процентни пункта през периода 2016-2018 г.

В допълнение към увеличението на осигурителните вноски не трябва да се забравя и покачването на минималните осигурителни прагове в Бюджет 2018. За Бюджет 2020 се предлага и увеличение в максималния осигурителен доход в Бюджет 2020 от 3000 на 3500 лв., което щеше да е поредното увеличение на данъчната тежест върху труда, но то в крайна сметка е отхвърлено. В тези сфери водеща роля, разбира се, има социалното министерство, но бидейки крайната инстанция по отношение на всички елементи на фискалната политика, те не могат да се предложат без одобрението на финансовия министър. Тези факти показват, че Владислав Горанов не просто упорито отказва да сваля данъци, той дори леко ги вдига като финансов министър. За последното десетилетие данъчната тежест стабилно се покачва, почти непрекъснато, макар да не е забележимо от нивото на директните данъци.

Планирането на хронични (и фиктивни) дефицити

По-съществената част на фискалната политика водена от министерството на финансите през последните 6 години не се намира в приходната страна на бюджета, а в разходната. Именно по отношение на държавните разходи си проличават двата най-големи порока на министерството на финансите, водено от Владислав Горанов – трупането на нови текущи харчове без реформи и постоянното планиране на бюджетни дефицити.

Второто е може би фискалната политика, с която Горанов и ГЕРБ стават най-печално известни през последните няколко години. Въпреки, че има възможност напълно да балансира бюджета още през 2016 г., Горанов избира да продължи да планира дефицити още три години. Въпреки че планира дефицити, хазната трупа излишъци година след година, именно поради което критиците на този тип политика казвахме, че бюджетът може (и трябва) да се балансира.

Планирането на тези фиктивни дефицити има една единствена цел – да се позволи ударното изхарчване на натрупаните излишъци в края на всяка година, без да трябва това да се гласува от парламента. Фактът, че начинът, по който бюджетните излишъци се харчат не подлежи на контрол  дава на правителството огромна свобода да ги използва по начин, който е угоден само на неговите интереси. Този род политика отваря вратичка на изпълнителната власт (правителството) частично да заобикаля контрола, която законодателната (парламентът) упражнява върху може би най-важният елемент от цялостната политика на едно правителство – разпределението на държавните разходи.

Разпуснатата разходна политика

Другият съществен елемент на разходната политика на Горанов е редовното покачване на текущите харчове, най-вече за заплати в бюджетния сектор. Това е политика, която стана особено популярна през настоящия мандат на правителството на ГЕРБ и Обединени патриоти, който започна през 2017 г. Политика, която неведнъж сме критикували, поради нейната дългосрочна безотговорност. Покачването на текущите разходи е лесна и много популярна политика в периоди на икономически подем, когато приходите от данъци растат. Вдигането на тези разходи обаче е много опасно в дългосрочен план, ако не се отчете до каква степен ще могат да бъдат покрити в период на криза, когато приходите от данъци се свиват. Липсата на адекватно планиране в това отношение е сериозна заплаха за фискалната стабилност на страната. Именно липсата на такъв тип дългосрочно планиране беше един от основните фактори, които доведоха до дълговата криза в Гърция в началото на (вече) миналото десетилетие.

Например, в Бюджет 2018 правителството увеличава разходите с над 4 млрд. лв. спрямо бюджетираното за 2017. Всички тези допълнителни пари отиват за текущи разходи – по-високи заплати, пенсии и други социални помощи. За Бюджет 2019 сценарият е подобен – отново има значително вдигане на текущите разходи, с планирано 20% увеличение на учителските заплати – огромно увеличение на разходите за сектор, който има очевидна нужда от реформа. През всички тези години бюджетът не се балансира и се планира дефицит. Докато държави като Португалия, които допреди едва няколко години по-рано са в тежка криза (каквато ние не сме видели) успяват към 2019 да излязат с балансиран бюджет, ние продължаваме да залагаме дефицити. И то поради по-високи текущи разходи, а не поради инвестиции.

Тази политика на увеличение на текущите разходи е най-пагубна когато се прави „на калпак“, без приоритизация, с наливане на пари в сектори, които имат ниска продуктивност и се нуждаят от реформи. Каквито са образованието (заплатите на учителите бяха вдигани най-често) и цялата държавна администрация, която получи няколко поредни увеличения в заплатите си с по 10% на година. Секторите с ниска продуктивност просто няма как дългосрочно да компенсират налятите в тях разходи чрез по-високи приходи и така без реформи се превръщат в черна дупка за бюджета. Рисковете за стабилността на държавния фиск, които бяха посяти от този тип разходна политика тепърва ще бъдат жънати сега, след като България влезе в тежка криза за първи път от повече от десетилетие.

ERM-II – единственият успех на Владислав Горанов или…?

Всичко това води до заключението, че в най-добрия случай репутацията на Горанов като финансов министър е меко казано спорна. С оглед на подозренията във връзки с печално известни олигарси, през опити за скандални реформи, до много противоречива и по-скоро отрицателна в своите дългосрочни ефекти фискална политика, е трудно да категоризираме кариерата на Горанов начело на финансовото министерство като „успешна“. Обаче дори признавайки тези недостатъци, почти всички политици и икономисти в страната категоризират като огромен успех на Горанов едно нещо – влизането на лева във валутния механизъм ERM-II, който често се нарича „чакалнята“ на еврозоната.

Интересен факт е, че същите журналисти и експерти, които най-остро критикуват Горанов поради спорна фискална политика и съмненията във връзки с олигархични кръгове, признават като категоричен негов успех присъединяването ни към ERM-II. Осъзнавайки тази почти универсална популярност на острия му завой към евроинтеграцията, Горанов винаги акцентира именно на него в свои интервюта, удобно пренебрегвайки по-спорните детайли от неговата министерска кариера. А завоят наистина беше остър.

До началото на 2018 г. изглеждаше, че финансовият министър, и правителството, водено от ГЕРБ като цяло, няма никакъв интерес да търси скоростно присъединяване към ERM-II, камо ли към самата еврозона. Особено интересна е позицията на Владислав Горанов, изразена в негова статия публикувана от в. „24 часа“ през март 2017 г. Най-показателни са следните цитати:

„Аргументът, че ако сме в еврозоната ‘ще бъдем на масата’, единствено издава нашите грешни стимули. Това е реторика, типична за консуматорски настроени политици, които гледат на членството ни като възможност за получаване, а не за допринасяне. Това само засилва недоверието към България.“

И още:

„Самото присъединяване към еврозоната механично няма да ни донесе по-високи темпове на растеж или възможност за разхлабване на фискалната и финансовата дисциплина у нас. Погрешно и вредно е да очакваме влизането ни в еврозоната да ни донесе автоматично разрешаване на икономическите проблеми и бързо задоволяване на желанията ни.“

Горанов също така добавя, че „Дори по отношение на номиналните критерии – съвсем не е ясно доколко България ги изпълнява (въпреки че днес това масово се говори у нас).“ Като цяло статията изразява сериозно скептичен тон по отношение на възможността България в скоро време да се присъедини към валутния механизъм ERM-II. Към този момент обаче ГЕРБ не е на власт и страната се управлява от служебно правителство, което вероятно значително е допринесло за този тогавашен предпазлив тон на Горанов по отношение на присъединяването към ERM-II. Разбира се, едва няколко месеца по-късно, когато вече е министър на финансите отново, тонът на Горанов е напълно различен.

Правителството обръща своята позиция на 180 градуса в още в средата на 2017 г. с някои изказвания на премиера Борисов. По-късно именно финансовото министерство обявява, че ще се търси възможно най-бързо присъединяване към валутния механизъм и впоследствие самата еврозона. Процесът на това присъединяване в най-добрия случай може да се каже, че протече по спорен начин. На първо място, липсата на каквато и да е прозрачност по отношение на преговорите, които финансовото министерство предприе с Европейската централна банка и други институции на ЕС е меко казано проблематично, с оглед на изключителната важност на темата, било то редовна практика на самите европейски институции. По-очевидно проблематични са безпрецедентните и до голяма степен унизителни условия, които се поставиха на България, за да бъдем допуснати до членство в ERM-II.

На България бяха поставени условия, които нито са разписани в договорите на ЕС, нито са били поставяни, на която и да е държава решила да се присъедини в ERM-II преди нас. Най-опасното от тези условия е задължителното присъединяване към Банковия съюз преди присъединяване към самата еврозона. Нещо, което излага банките в България на рисковете, които тлеят в банковата система на еврозоната, без България да има категоричното право да се възползва от ликвидната подкрепа на ЕЦБ в случай на банкова криза.

Категорично най-големият скандал във връзка с тази тема се разразява в началото на настоящата година, при предложените от Менда Стоянова промени в закона за БНБ, които касаят валутния курс. Предложените промени на практика предвиждат премахване на фиксирания валутен курс по закон и прехвърлянето на контрола върху валутния курс към съвета на валутния механизъм ERM-II. Това е едно от изискванията, които ни се поставя, за да бъдем допуснати към валутния механизъм, но скандалното е, че законопроект с такава ключова важност за валутната стабилност на страната се предлага между четенията, без никакво обществено обсъждане. Опитът на ГЕРБ да премахне фиксирания валутен курс от 1.95583 лева за 1 евро през „задния вход“ прераства в публичен скандал и голямо главоболие за премиера Борисов. Горанов със сигурност е изиграл много съществена роля в забъркването на този скандал, с оглед на факта, че именно той, в ролята на финансов министър, води преговорите за присъединяване към ERM-II.

Цялата приоритизация на възможно най-скоростното присъединяване на България към ERM-II и еврозоната изглежда като много пресилена и необмислена стъпка от страна на правителството и в частност финансовото министерство. На първо място защото самата еврозона все още не се е възстановила напълно от предишната криза – публичните финанси на Италия бяха в изключително тежко състояние дори преди пандемията и последвалата криза през 2020, да не говорим за банковата ѝ система. През всяка една от последните няколко години някоя банка в Италия имаше нужда от държавна подкрепа. Години след като т.нар. „Еврокриза“ уж беше свършила.

Подсиленият банков надзор, който уж ЕЦБ по линия на Банковия съюз трябва да предоставя изглежда все по-надценен с оглед на скандалите с пране на пари в една от най-големите Латвийски банки през 2018 г. и скорошните скандали за конфликт на интереси и съмнения за злоупотреба с държавна помощ в една от най-големите банки в Португалия. Никой обективен наблюдател не би могъл да твърди, че еврозоната вече е „стабилна“. Точно обратното, валутният съюз все повече прилича на бомба със закъснител, чието избухване се отлага чрез неспирното печатане на пари от страна на ЕЦБ. Въпросът е докога?

Поуката остава за нас

Разбира се, дългосрочните последствия от политиките му, било то по отношение на състоянието на хазната или банковата и валутна стабилност на страната едва ли държат Владислав Горанов буден нощем. Кариерата му като финансов министър приключи. Сега той ще бере плодовете на тази кариера като „консултант“ или по-директно казано, лобист, в частния сектор. С дългосрочните последствия от неговите политики ще трябва да се справя друг министър, който, точно като него, най-вероятно ще се опита да прехвърли топката на отговорността на своя наследник.

Тези, които трябва внимателно да изучим и поставим в перспектива работата на Владислав Горанов като министър на финансите, сме ние – данъкоплатците на Република България. Поуката от неговата кариера в министерството на финансите, от всичките скандали, от липсата на адекватни реформи, от съмнителните бюджетни практики си остава само и единствено за нас. Защото ние сме тези, които ще берат икономическите плодове на посетите от него семена, били те сладки или горчиви.