Пътеводител на историческия стопаджия– пазарът в българското Възраждане

Пазарният процес има важна роля в развитието на българското общество преди Освобождението. Той устойчиво прониква дори в сфери и области, които се възприемат за изолирани от него. Спонтанните му прояви слагат отпечатък върху учебното дело, културните институции и социалния живот. Разчетени през призмата на доброволния обмен, на търсенето и предлагането много аспекти от самоорганизацията и поведението на тогавашните българи стават разбираеми. А както ще се види от изложението, благодарение на пазара българите стават и по-добри хора. [*] 

Училище и пазар; пазар в училището

Създаването и успешната работа на училищата през Възраждането в дълбоките си корени е резултат на пазара. Българите позабогатяват и са в състояние да строят училищни сгради, да купуват учебници, да заплащат на учители и т.н. Появява се търсене на знания и на подготвени хора, които да ги осигурят. Българският учител преди Освобождението е зависим от произволите на местни чорбаджии. Заплатата на даскалите често се забавя, за много от тях липсва сигурност на работното място. От гледна точка на пазарните механизми тези факти означават, че в определен период предлагането на учителски труд превишава търсенето, което поражда проблеми пред образованите българи. Конюнктурата обаче се променя в началото на 70-те години на 19 век. В спомените си Тодор Найденов пише „В оная тъмна епоха учителят беше такава ценна рядкост, щото за най-щастливо се считаше онова село, което се удостоеше с привилегията да има учител, макар и за една година“. Търсенето на учители става изключително голямо и поради тази причина учителите не се задържат много дълго на определено място. Те вече могат да си договарят по-добра заплата и условия на труд.

Във възпитателната работа някои учители създават специфични пазари. Възрожденските училища са известни с това, че учителите не се церемонят с учениците си, бият ги за различни провинения или налагат унизителни наказания. Кюстендилският даскал Николай Тонджаров решава да приложи интересен пазарен метод при наказването на лоши постъпки и при награждаването за добро поведение. Когато даден ученик извърши нещо похвално той получава листче с буква Н (награда), написана на него. В случай, че същият ученик е хванат в някакво провинение, вместо да бъде бит той „заплаща“ с листчето за награда провинението си и така отърва боя. Ако няма с какво да заплати, ученикът е наказван по традиционния начин. В резултат от създаването на този пазар физическите наказания намаляват „в значителна степен“ по спомените на съвременници. Подобна практика на откупуване има регистрирана и в Казанлък.

Друг аспект от дейността на възрожденските училища е свързан с ролята им в пазара за събиране на брачни двойки. Това е един от най-сложните пазари, на който обръща внимание нобеловият лауреат по икономика Гари Бекер. В традиционното българско общество изборът на брачен партньор  се прави от родителите. Девическите училища, които се откриват преди Освобождението, служат и за демонстрация на положителните качества на момичетата. През 1845 г. карловският свещеник иконом Христо П. Василев отваря частно девическо училище. Той препоръчва на своя помощник М. Тантилов момиче за съпруга от ученичките си, която била с „големи добродетели“. А по думите на биографа на карловския свещеник през следващите години „почти всички заинтересовани за женитба кандидати са прибегвали към ценните съвети на Отца Иконома за характера и за поведението на девиците“. Така девическите училища подпомагат функционирането на брачния пазар, понеже дават адекватна информация за качествата на евентуалния партньор.

Лихварство и култура

От най-древни времена даването на пари в заем с лихва предизвиква силното морално недоволство на философи, религиозни водачи и други. Независимо от това лихварството се налага като елемент на пазарните отношения.

През Възраждането по българските земи почти липсват кредитни институции. Първото акционерно дружество, което се занимава с кредитиране, е основано през 1849 г. в Сливен. Годишната лихва по заемите е около 21%. Неговата дейност е с твърде ограничен обхват. Търсенето на кредити нараства успоредно със стопанското развитие и създава благоприятни условия за поява на неорганизиран лихварски кредит. Сведенията за лихварска дейност обхващат всякакви представители на българското общество. Пари с лихва дава например казанлъшкият учител Манол Стателов. Той живее и се издържа благодарение на материалните подаръци от учениците си, а почти цялата си заплата – около 3 000 гроша годишно – дава с лихва. Пари с лихва дават чорбаджии, общини, еснафски организации и всички, които разполагат със свободен капитал. Лихварите са недолюбвани, защото искат „прекалено“ високи лихви и се смята, че разоряват цели села.

Само по себе си лихварството не може да се определи като зло. То е инструмент, който улеснява съществуването и дейността на читалищата, които са важни културни средища. Сведенията за читалища-лихвари преди Освобождението са доста. Габровското читалище през 1872 г. разполага с капитал от 25 000 гроша, който е даван  на заем с лихва от 12%. Това позволява на читалището да развива културно-просветната си дейност и да поддържа пансион за приходящи ученици в Габровската гимназия. Габровци не са изключение от гледна точка на финансирането на читалищната дейност. Пари с лихва раздават читалищата в Жеравна, Трявна, Стара Загора, Сливен, Свищов, Карнобат, Карлово, Пирдоп, Кукуш и др. Неслучайно в периодичния печат през 1871 г. се обсъжда идеята за основаване на банка към българските читалища. Впрочем, читалищата използват за социални цели  и хазарта, който също се смята за морален порок с вредни последици. Те организират лотарийни игри, приходите от които подкрепят благородната им дейност.

Социалният живот

Пазарът оказва пряко влияние върху начина, по който се обличат българите. Преди появата на капитализма облеклото е регулирано от държавата, то е символ на социален статус. Определени цветове и дрехи са запазени за конкретни категории хора. В резултат на проникването на пазара сред българите се забелязват някои интересни тенденции.

От края на 18 век са първите сведения, че свещениците в някои краища на българските земи умишлено се обличат бедно. Това е на пръв поглед странно, защото източниците сочат, че практиката е усвоена от заможни свещеници. Могат да се посочат две причини за промяната в облеклото. На първо място така не се привлича вниманието на разбойниците, които никак не са рядкост. На второ място се избягва опасността от увеличаване на личните данъци, с които са облагани духовниците. Забогатяването на свещениците през 19 век е косвен резултат от разпространението на пазарните отношения и бавното замогване на българите. Наличието на законни и незаконни разбойници принуждава църковните служители да прикриват реалното си материално положение.

Промяна в облеклото, предизвикана от пазарните отношения, може да се открие и сред хората на бизнеса. Богатите бегликчии от Копривщица (прекупвачи на данъци) и габровските кърджии (пътуващи търговци) предпочитат да се обличат като турци, когато вършат работата си. По този начин те, без излишно патриотарство, внушават на всеки срещнат, че са представители на господстващата народност и че не биха се поколебали да се защитят от всяко нападение с оръжие.

И няколко думи за робството

Твърде често целият период от падането на България под османска власт до Освобождението се определя в общественото пространство като „турско робство“. Поне що се отнася до Възраждането (18-19 в.) терминът робство не е точен за дефиниране на положението на българите в Османската империя. Християнското население в държавата на султана не е равно с мюсюлманите, но българите не са роби. Все пак – в империята има робство. Разпространението на пазарните отношения в примитивните институции на османската държава дава възможност за търговия с човешки същества.

В спомените си от посещението си до Божи гроб Михаил Маджаров пише, че в Кайро има търговци турци, които държат чернокожи роби. По неговите думи „Цената на тая човеческа стока зависеше от възрастта или от хубостта или от здравето“. Чернокожите са докарвани от Судан и внасяни свободно „като всяка стока“. Търговията с роби обхващала и кавказки момичета. Бащата на Михаил Маджаров имал съдружник – Дончо Палавеев – който предлага да закупят „две черни момичета и да ги отведат в Копривщица за слугини“. В крайна сметка българският търговец отказва от предложението за осигуряване на евтина работна ръка. Причините са едновременно практически, но и етични. Явно пазарните отношения показват на заможните възрожденски българи къде са границите, които не бива да се преминават. Търговията с човешки същества е една от тях. Затова веднага след Освобождението в чл. 61 на Търновската конституция (1879 г.) е постановено „Никой въ Българското Княжество не може ни да купува нито да продава чловѣчески сѫщества. Всѣкой робъ отъ какъвто полъ, вѣра и народность да бѫде, свободенъ става, щомъ стѫпи на Българска территория.“

Накъде води пътеводителят?

На фона на големите исторически процеси, събития и личности българската история изглежда незначителна, провинциално драматична и сантиментална. Пътуването в нейните недотам познати и популярни епизоди показва, че тя може и много често е истински интересна. При появата на българската нация силите на пазара форматират и рационализират нейното развитие. Тези сили имат положителен ефект не просто защото водят до забогатяване. Дори когато проявите им са натоварени с „отрицателни“ морални оценки, те всъщност правят българите по-човечни: намаляват насилието, подпомагат намирането на брачен партньор, съдействат за културния напредък и показват с какво не бива да се търгува.

[*] Тук е представено само началото на пътешествието в българската история. При наличието на желание за по-нататъшно спускане в нейните дебри от последните два века може да се продължи с наскоро публикуваната ми книга „Минало несвършено. Пропуснати уроци от българската история“.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!