ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
До изборите остават малко повече от 2 седмици. За всеки българин (не)здравословно интересуващ се от политика правят впечатление 2 неща – почти пълната липса на кампании от страна на повечето участници, и размитото “поле” от нови формации. По-внимателното вглеждане в тези нови формации привлича вниманието към нещо друго – липсата на каквито и да е значими разлики.
Едва ли има изненада, че много от тези новоизлюпени формации се стремят да окупират дясната страна на политическият спектър – от една страна имаме все по-губещият инерция колос ГЕРБ, който би оставил огромен вакуум, който трябва да бъде запълнен. От друга страна от 2017 година насам през България минаха няколко казуса, които бяха добър лакмус тест, който даде насока на кандидат-политиците къде лежи политическата ориентация на немалка част от българските граждани.
На първо време това беше ултиматумът, поставен от Еманюел Макрон относно членството на България в Шенген само, ако България спре да се конкурира ценово с Франция и другите западноевропейски държави, в частност в превозваческият бизнес. В крайна сметка т.нар. пакет “Мобилност” беше приет от ЕП миналата година, но след 3 години противопоставяне и близо година обжалване – нещо, което нямаше да е възможно без силен граждански натиск. Повече за казуса “Мобилност” тук.
На второ време това беше Истанбулската Конвенция, чиито предложения за промени в законодателството бяха посрещнати от почти мигновенен отпор от мнозинството граждани. Повече за Истанбулската Конвенция тук.
На трето място, но не по важност, е “Стратегия за Детето 2019 – 2030”, която въпреки че беше подкерпена от над 250 НПО-та, беше съсечена още в зародиш в следствие на бурната обществена реакция, предизвикана от нея. Не помогна и факта, че както беше изложен документът, той беше и противоконституционен.
Общото между горните събития и реакции очевидно е, че българското общество е несклонно да бъде моделирано по западни модели, и още по-малко по моделировано желание на разни НПО-та. И също така е очевидно по-консервативно, отколкото на няколко пъти дори местните “широки” консерватори от управлението са си мислили, вследствие на което сътресенията дойдоха неочаквано и биха могли да доведат до влизане на партията им в опозиция.
От тук виждаме и превръщането на едни “широки” консерватори в “тесни” такива, носещи послания за защита на традиционното български семейство (КОД на Петър Москов), или формирования като “Републиканците” на Цветанов, опитващи се да окупират едновременно и двата вида консерватизъм, подобно на една определена друга партия, част от която беше Цветанов в близкото минало. “Атака” претърпя православно-християнско ребрандиране, а ВМРО и НФСБ плахо продължават по вече утъпканата си стратегия на твърдо про-ЕС национализъм.
Съдейки по държанието на лидерите на тези партии, както и на кандидатите им, върлува един особен дискомфорт, дълго време за мен необясним (все пак Ковид даде шанс дори на най-некадърните политици да останат на власт..), но и донякъде разбираем. Тези лица знаят какво искат хората и знаят, че не могат да им го дадат. Може да се каже и че някои от тях съзнават, че те са пречка пред решението, но липсата на смелост и капацитет си казва думата.
По-долу в статията ще изброя казуси, с които тези “маймунки” можеха да си доведат широка обществена подкрепа, но поради всякакви причини (според мен – най-вече липса на топки), не го направиха. Ще пропусна теми като “Радикална правосъдна реформа”, тъй като това вече е тема, присъстваща в програмата на всяка една българска партия, наред с теми като “радикална дигитализация”.
“Къде е Янек?”
Това е лозунг, скандиран от хилядите граждани на Дупница онлайн вследствие на отвличането на Янек Миланов късно вечерта на 31.07.2020 г. от местната мафия и последвалото му безследно изчезване. Мобилизацията на местните хора, както на локално, така и на онлайн ниво е почти моментална и следват репортажи в големи медии като бТВ и Капитал. Въпреки последвалите разследвания, както от медиите така и от органите на реда, резултатите са нулеви и съдбата на Янек остава неизяснена.
Забавен циничен момент е че през същата 2020 година се заражда коалиция, носеща името “Мутри Вън!”, която имаше невероятният шанс да яхне горното събитие и липсата на разрешение и да го използва за да докаже целите си. Естествено, нито гореспомената коалиция, нито която и да е друга партия гъква по въпроса.
Водата в Перник
Казус, който спокойно можеше да бъде използван за преждевременно сваляне на властта, след като 11-ият по големина град в България на практика остана без постоянна вода повече от година. Казусът все още е без пълно решение и от скоро жителите на града имат и поскъпване на водата, без реална възможност да изберат алтернативен доставчик на услугата – нещо, което можеше да бъде много полезна опция след пълния провал на ВиК да осигури приемлив стандарт на услугите си. Не само, че нито една от партиите или кандитатите не засегна въпроса, или дори възможността този сектор да бъде приватизиран, но и като че ли липсваше и значим отпор на новосъздаденият от държавата ВиК Холдинг, който е мярка в противоположната посока и може да доведе само до утежняване на вече съществуващите проблеми с водоснабдяването, не само в Перник, но и в страната.
Надомното обучение
Още един казус, чиято липса в рамките на обществения дебат трябва да изумява всички ни. Преди всичко, защото ситуацията с пандемията показа, че организационната цена на цялото нещо далеч не е толкова огромна, колкото се смяташе. Естествено, аргументът обучението на място да бъде изцяло заменено с надомно е безумен, но липсата на воля надомният вариант да бъде свободен избор за всеки родител е кристално ясна. И през 2022 и занапред България ще остане държава без никаква значима алтернатива на държавното образование. Защо това не е тема по-дълбоко засегната в програмите на новите кандидат-управляващи?
И за десерт – тема, която едновременно е засегната в много програми, но всъщност не е засегната в нито една. Това само по себе си също може да бъде тема на статия.
Справянето с демографската криза
Демокрафската криза вече е клише, което всяка една партия поне споменава като своя цел, в неопределен план в бъдещето. Ако мързеливо им бива зададен въпросът “Как ще се справите?” започва машинално изброяване на всякакви видове социални помощи и стимули, които би трябвало да накарат хората да раждат повече деца.
И нито едно споменаване на главната причина изобщо да има демографска криза – фактът, че България е на първо място по направени аборти на глава на населението в Европа, и на едно от челните места в света, с 21,3 аборта на 1,000 души население. Имайки предвид отрицателният прираст от минус 49,545 души по последните данни на НСИ, ако прибавим абортите България е с отрицателен прираст единствено заради високата честота на абортите в страната.
Имайки предвид този факт, интересна е пълната липса на участие от страна на политиците по темата в сферата на публичния дебат. За пояснение, това би трябвало да са данни, с които е запознат всеки т.нар. “консерватор”, загрижен за топящото се население на страната – все пак масово абортираните деца са жизнеспособни, здрави българчета, готови да служат на родината. Но не би, защото тези хора не са реално загрижени за нито едно от тези неща, и те не споделят принципите, които афишират, че споделят.
