ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Проектът „Набуко” може да е кръстен на опера на Верди, но едва ли някога е бил замислян като прототип на европейската индустрия за сапунени сериали.
За разлика от сапунките, които обикновено имат щастлив край, стратегическият газопровод, чиято цел е да пренася 31 милиарда м³ каспийски и близкоизточен газ до Централна Европа, изглежда ще завърши трагично. Това стана ясно още през октомври-ноември миналата година, когато един от основните партньори в проекта, RWE, призна, че проектът няма добра икономическа обосновка при липса на сигурен източник на газ. През декември пък, консорциумът, отговорен за газопровода се отказа да сътрудничи с Турция и Азербайджан по тяхното алтернативно предложение за построяване на Транс-анадолски газопровод (TANAP), свързващ транзитния пункт Ерзурум с турско-българската граница. TANAP, който се оценява на 5 милиарда евро, ще дублира трасето на „Набуко” в Турция.Тъй като финансирането на тръбата ще бъде извършено на 80 процента от Азербайджан, проектът можеше да улесни поне финансовата част на поддържания от Европейския съюз (ЕС) „Набуко”.
Проблемът е, че новата турска тръба ще има капацитет само от 16 млрд. м³, далеч по-малко от стратегическите цели на Съюза. От тези 16 милиарда, 6 ще бъдат заделени за Турция, а само 10 ще продължат за Балканите и евентуално за газохранилището „Баумгартен” край Виена. Икономически това би обезсмислило една 3000-километрова тръба на стойност поне 5-6 милиарда евро. Освен това „Набуко” още от началото на своето съществуване като идея е бил замислян като стратегическа алтернатива на руските доставки за ЕС. С 10 милиарда м³, стратегическият аспект на проекта се губи. И все пак, партньорите в консорциума и най-вече, австрийската компания, ОМВ, която е вложила не само много средства, но и репутацията си в „Набуко”, продължават да промотират проекта, надявайки се, че сапунената сага ще има щастлив край. Затова и в началото на тази година, „Набуко” бе преконфигурен в „Набуко-запад”, като сега газопроводът ще започва на българо-турската граница, където ще се свързва с TANAP. След това той ще преминава по вече познатия маршрут – България-Румъния-Унгария-Виена.
Със съкратената си версия, „Набуко-запад” се надява да получи одобрението на концесионерите в азерското газово находище „Шах Дениз 2”, което се очаква да започне да захранва южния газов коридор през 2017 г. Дипломатически натиск върху Азербайджан от страна на САЩ и ЕС последва мигновено след стратегическия алианс между TANAP и „Набуко”. Специалният пратеник на ЕС в Баку, Роланд Кобиа, настоя „Шах Дениз 2” да не отлага решението си, като подчерта, че международният каспийски консорциум трябва да оценява и стратегическата значимост на бъдещата газова инфраструктура, не само нейната рентабилност. Подобно на Кобиа, американският специален пратеник по въпросите на евразийската енергетика, Ричард Морнингстар, в статия на „Уолт Стрийт Джърнъл” бе цитиран да казва, че ако до преди три години САЩ са били концентрирани върху „Набуко”, днес Америка осъзнава, че няма достатъчно газ за захранването на стратегическите цели на проекта. Затова САЩ разширява фокуса си, като поставя на масата в един по-общ образ на бъдещия „Южен коридор” всички възможни проекти с начало Баку. Но дали вече не е късно?
Битката за „Южния коридор” се ожесточава
САЩ предпочитат да подкрепят „Набуко-запад”, тъй като този газопровод ще влее ликвидност в газовия пазар на Балканите, което е ключово за страни като България, Сърбия и Босна, които са почти 100% зависими от руски газови доставки. Така, американският фокус се измества от това да намали руския натиск върху Германия и Централна Европа, където естествените алтернативи в лицето на шистовия и втечнения газ променят енергийния пазар, към Югоизточна Европа, която все още остава изолирана от новите тенденции.
В това си начинание, САЩ и ЕС са затруднени не само от липсата на достатъчно каспийски газ, но и от конкурентни проекти. За доставките от „Шах Дениз 2” се борят пет проекта: TANAP (съответно „Набуко-запад”), „Югоизточноевропейския тръбопровод” (SEEP) на Бритиш Петролиум, „Трансадриатическия тръбопровод” (TAP) и интерконекторът „Турция-Гърция-Италия” (ITGI). Последният от тях вече бе изключен от състезанието, което беше голям удар както за гръцката енергийна компания „ДЕПА”, така и за България, която се надяваше да захрани реверсивната връзка Комотини-Стара Загора с азерски газ. Проектът на BP също най-вероятно ще бъде изоставен, тъй като неговият маршрут дублира този на първоначалния „Набуко” при обещани само 10 милиарда м³. Азербайджан не би искал да рискува с един твърде амбициозен проект, който за разлика от „Набуко” няма силна, европейска, политическа подкрепа.
Някои енергийни специалисти в това число, Владимир Сокор и Майкъл Клейр, посочват, че с най-големи шансове остава проектът TAP. Той е воден от норвежкия енергиен гигант, „Щатойл”, който притежава и 25.5% от консорциума, експлоатиращ находищата „Шах Дениз”. Проектът ще свързва Албания с Италия посредством газопровод по дъното на Адриатическо море, като целта е той да пренася 10 млрд. м³ азерски газ, който ще пристига по вече изградената реверсивна връзка между Гърция и Турция. Тъй като проектът ще използва до голяма степен вече съществуваща инфраструктура, цената му е значително по-малка от тази на другите конкуренти – около милиард и половина евро. Възможността му пък да увеличи своя капацитет на 20 млрд. ³ го прави доста апетитен за икономическите интереси на Азербайджан. TAP получи вече и статут на приоритетен Европейски проект. Вероятно ще получи и одобрението на ЕС да бъде изключен от тъй наречения „Трети енергиен пакет” за разделяне на производствените от дистрибуторските активи на енергийния оператор. По този начин, „Щатойл” легално ще може да остане както съсобственик на „Шах Дениз”, така и транзитьор посредством TAP. Иронично, големият губещ от проекта ще бъде, обаче, именно ЕС, защото TAP няма стратегическата цел да намали зависимостта от руски газ на Европа и в частност на Балканите. Каспийският газ ще достига Италия, която така или иначе вече има диверсифицирани, газови доставки. Италия няма нужда от енергийна ликвидност, така както една Австрия. Резултатът е, че Италия ще има възможност в бъдеще да препродава на страни от Централна и Западна Европа излишните количества газ на по-високи цени. От това ще пострадат най-вече обикновените европейски потребители.
„Южният коридор” не е раздиран само от вътрешна конкуренция. Решението на Азербайджан зависи много и от развитието на руския проект в геополитическото състезание в Черно Море. „Южен Поток” предлага най-много газ – 63 млрд.м³, като цялото количество ще бъде захранено от вече съществуващи находища в Русия. Очаква се Газпром всъщност да пренасочи голяма част от доставките, преминаващи по газопровода „Дружба” към „Южен Поток”, като по този начин елиминира транзитната си зависимост от Украйна. Това облагодетелства ЕС, който е щастлив да избегне постоянните си разпри с украинския партньор. Не е случайно, колко експедитивно беше завършен миналата година „Северен Поток”, който изпълнява подобна функция по северно направление. Финансирането на „Южен Поток” е също гарантирано от Газпром, който притежава мажоритарна собственост в проекта. Като включим и активната подкрепа на германската компания „Винтершал”, италианския гигант „ЕНИ” и френския „ЕДФ” бъдещи потребители на новия газ не липсват.
От страна на транзита, Газпром засега отново не среща проблеми. Турция сключи стратегическо споразумение с Русия за намаляване на цените на газовите доставки срещу това „Южен Поток” да премине по дъното на Черно море в екзклузивната й икономическа зона. България е готова да задвижи проекта само и само да умиротвори руското ядрено лоби заради „Белене”. Сърбия обвързва „Южен Поток” с едно още по-тясно геополитическо сътрудничество с Русия, докато останалите страни от Западните Балкани изпитват сериозен енергиен глад, който изглежда само Русия е готова да утоли. Унгария и Австрия пък са готови да си сътрудничат както с „Набуко”, така и с „Южен Поток”, за да имат не само по-диверсифицирани доставки, но и, за да задоволят дълбоко вкоренените руски интереси в техните енергийни пазари.
Всичко това сочи, че за европейския южен коридор времето бързо изтича. В крайна сметка големият победител от това състезание с времето ще е Турция. От една страна, тя ще си осигурява допълнителни 6 млрд.м³ газ, с което намалява зависимостта си от Русия (в момента 65%). От друга, ако TANAP стане реалност, турската компания „БОТАШ” ще притежава 20% тръбопровода, което ще позволи на Турция не само да транзитира, но и да препродава новите количества газ. Правителството на Ердоган намеква също, че оперирането на новата тръба ще става по турското законодателство, което плаши ЕС и поставя Турция в позицията да диктува условията по транзитните такси и доставките за „Набуко-запад”. Турският енергиен министър, Танер Йълдаз, дори подчерта, че европейският консорциум трябва да напасне плана по конструкцията на „Набуко-запад” с графика на TANAP. Европейските енергийни лидери изглежда са готови да слушат. Може би само така сапунената опера, „Набуко”, най-накрая ще завърши.
На мен ми е интересно защо не се говори за тръбопровод и до Персийския залив. Все пак там са концентрирани доста залежи на природен газ, Катар и Иран например мисля, че са на второ и трето място по конвенционални залежи. Естествено, в днешно време не може да става и дума да се купи нещо от Иран, а и един тръбопровод през арабските пустини едва ли ще е много евтин. Такъв тръбопровод обаче би вкарал в директна конкуренция двата най-големи района за производство на газ, което ще е много добре за цените. В бъдеще, като се нормализира ситуацията в Персийския залив според мен това би трябвало да е голям приоритет за ЕС. Самият Набуко според мен имаше и страничната цел да разсее руското влияние в постсъветския каспийски басейн, като привлече Туркменистан и Азербайджан към Европа и вкара малко неруски пари в тези икономики. Не много успешно засега, като причините май все още не са много ясни.
В Русия между другото все още изостават с инвестициите в новите находища на п-ов Ямал и голямото – Щокман в Баренцово море. Ако не почнат да работят по тяхното разработване, което ще е доста скъпо, могат да изостанат значително от други алтернативни източници. Но може би и там се мисли вече, че основните купувачи в Европа няма да са толкова печеливши колкото са били досега. По принцип Русия също има интереси да си деверсифицира икономиката извън добивната промишленост, както Европа да намали доставките от Русия. В крайна сметка и двете може да се окажат напълно постижими.
Иран, пък и Ирак са заинтересовани от проекта „Набуко“, но и двете страни са изправени пред геополитически пречки. Мисля, че за Иран е излишно да се обяснява, че ако санкциите срещу режима не паднат никоя западна компания няма да може д а започне да инвестира в наистина огромните залежи на природен газ на Иран. Западни инвеститори имаха например интерес в разработването на находището „Южен Парс“, но трябваше да изоставят плановете след засилването на натиска по времето на Буш-младши. Иракски Кюрдистан също има амбиции да захранва южния коридор, но пред сътрудничество с ЕС стои проблемът с кюрдския сепаратизъм. В борбата си с него, централното правителство в Багдад се опитва да спре автономната кюрдска власт от сключване на независими сделки за експлоатация и експорт на енергийните си ресурси. За Катар мога да кажа, че те вече активно изнасят втечнен газ както за Европа, така и за Азия. Всъщност те се превръщат в един от световните лидери в износа на втечнен газ, подбивайки цените на западните енергийни борси. Проблемът е, че катарски газ физически не е възможно да достигне страните от Централна и Източна Европа, които всъщност имат най-голяма нужда от диверсифициране на източниците.
Напълно съм съгласен за Русия. Недопускането на големи енергийни компании на пазара в Русия спира развитието на гигантските им проекти, които се нуждаят от експертно ноу-хау и инвестиции, за да бъдат завършени. Дали Русия, обаче, ще съумее да разнообрази икономиката си е трудно да се каже. Тъй наречената холандска болест люлее здраво руската икономика, а пристрастяването към лесни приходи от износ на енергийни суровини дълбоко вкоренено във властта.
Еми холандската болест със сигурност оказва влияние на икономиката, но според мен руският вътрешен пазар е достатъчно голям за да компенсира това. Тоест с развитието на икономиката ще се покачва вътрешното енергийно потребление, което ще намалява износа на енергийни източници. По принцип сравнително евтината енергия, която се очаква да имат руснаците през следващия век, и каквато може би няма да има Европа и голяма част от останалия свят, ги поставя в добра позиция да развиват енергоемки производства. Което всъщност и сега се случва, ако се съди по консумацията на енергия спрямо БВП. Но това идва основно и от субсидиите за бензин, които аз поне не подкрепям.
Да кажем две думи и за проекта на премиера Борисов за пренос на втечнен газ по Черно море. Не знам колко пренася един танкер и дали може да се захранва успешно 30 милиарден тръбопровод, какъвто е Набуко, по начина, по който се предлагаше за Бургас-Александропулис, но този вариант изглежда достатъчно разумен да се влее ликвидност, както казваш, в енергийния пазар на Балканите. Само ЕС трябва да даде пари за терминали, което е и интересно колко ще струва на фона на варианта с тръбопроводите. Въобще, вътрешният трафик по Черно море е хубаво да се развива, защото нали Босфора и сега е пределно натоварена и е малко като Панама, само че без планове да се разширява.
Темата за руската икономика е твърде обширна, за да навлизам в подробности тук, но статия скоро ще има по въпроса. Колкото до втечнения газ, г-н Борисов има в предвид кондензиран газ, който ще се пренася до пристанището в Бургас чрез специални танкери. Този план е стар и е не предвижда повече от 8 млрд. куб. м. газ годишно. Проектът за мен е малко вероятен, защото Азербайджан има по-добри алтернативи за новия износ от Шах Дениз 2, а за повече от един проект газ просто няма, поне докато транс-каспийската връзка до Туркменистан не стане реалност, което няма да е скоро.