Цветелина Янева, ретроуейв и футуризъм

Нека на Разпети петък си поговорим за култура. По-конкретно за Цветелина Янева, ретроуейв естетиката и изгубения футуризъм на съвременната масова култура. Продължете да четете, ако искате да разберете какво е общото между Цветелина Янева и Илън Мъск.

Слушате ли Цветелина Янева, дами и господа? А гледате ли музикалните ѝ клипове? Искам да обърна внимание конкретно на два от тях – „Ангелът“ от 2019 и „Бой, бой“ от 2021. Защото чрез тези два клипа Цветелина Янева се превръща в иконата на ретроуейв естетиката в България. Преди да продължим, препоръчвам да ги гледате:

„Ангелът“ (2019):

„Бой, бой“ (2021):

Какво е ретроуейв? Ретроуейв (retrowave) или както е по-пълното наименование ретро-синтуейв (retro synthwave) е най-конкретно обособено като музикално движение, което се заражда преди около 10 години в САЩ. Музиката се характеризира със силна употреба на синтезатори и електроника, но звучението е много различно от това на electronic dance music като dubstep, trap, drum and bass, които са много популярни тогава.

„Ретроуейв“ като естетика

Ретроуейв звученето е далеч по-минорно, елегантно и най-вече хем футуристично, хем носталгично. Освен това е и далеч по-малко танцувално. То е ретро, защото напълно целенасочено копира елементи от звученето на музиката на 80-те, най-вече озвучението на научно-фантастични филми и игри. Разбира се, добавени са и елементи и звучения от по-съвременни електронни стилове (като някои от гореспоменатите), но цялостното впечатление, което оставя от слушателя е категорично РЕТРО. Когато нещо звучи „ретро“ ти става ясно веднага.

Ретроуейв музиката пробива най-силно с филма Drive (2011). Песента Nightcall на Kavinsky (класическо synthwave парче) звучи в една от първите сцени на филма, като фон на нощния Лос Анджелис, който главният герой The Driver (Ryan Gosling) броди в колата си. Целия sequence е пропит с ретроуейв естетика. Филмът целенасочено пресъздава ретроуейв естетика в много отношения и затова се смята за емблематичен и за музикалния жанр.

А какво е ретроуейв естетиката? Това е нещо, което първо трябва да се чуе, но може би е дори по-важно да се види. Що се отнася до звученето на ретроуейв музиката – то най-често е хем минорно, хем футуристично, хем носталгично. Предизвиква у слушателя странната смесица от чувства на футуристичен оптимизъм и носталгия по загубена ценност. Тази особена комбинация от чувства е ключовата характеристика на ретроуейв звученето.

Визуалната естетика на жанра може да се види най-красноречиво изобразена в обложките на различни албуми и сингли на ретроуейв изпълнители. А в България – в музикалните клипове на Цветелина Янева. Най-вече 2 от тях. „Ангелът“ от 2019 и „Бой бой“ от 2021, като във втория определено е по-агресивно изразен.

Визуалният стил е изключително специфичен и веднъж като го видиш не можеш да го сбъркаш. Цветовата гама се доминира от различни оттенъци на ярко синьо и ярко лилаво/розово. Ярки и неонови светлини. Червеното е много по-слабо застъпено, ако въобще. В гореспоменатите два клипа на Цветелина Янева тази цветова гама е пресъздадена почти до съвършенство. По-късният клип („Бой бой“) е още по-агресивен в копирането на ретроуейв естетиката, като пресъздава една от любимите тропи на жанра – естетиката на arcade игрите от 80-те (обърнете внимание и на дизайна на колата).

„Ретроуейв“ като философия

(Не)скритото послание на ретроуейв е, че футуризмът на масовата култура на 80-те е по-добър от днешния масов футуризъм (или поне по-витален, т.е. „жив“), ако въобще има такъв. Ретроуейв е забележително постижение на критичната пост-модернистична култура, която рефлектира върху загубата на живец в съвременното общество. Ретроуейв рефлектира върхи загубата на способността не само да градим, но дори да МЕЧТАЕМ за бъдещето по красив начин. В сферата на масовата култура 80-те са последното десетилетие, в което има агресивен и изключително амбициозен футуристичен техно-оптимизъм.

От 90-те нататък тя изпада в епоха на техно-песимизъм и настояще-изъм (знам, че не е дума). Ние вече не очакваме бъдещето да е толкова ЯРКО и ВЪЛНУВАЩО, колкото са смятали хората през 80-те. Даже усещането под повърхността е, че то най-вероятно ще е по-лошо от настоящето, затова се концентрираме почти изцяло върху тук и сега. Това е парадоксално развитие, като вземем предвид, че през 80-те Студената война стига ниво на критично напрежение и страхът от ядрена катастрофа е много осезаем сред обществото (този аспект на тогавашната масова култура на запад е перфектно уловен във великата графична новела „Watchmen“ на Алън Мур).

През 90-те такава заплаха вече няма. СССР се разпада и края на 90-те и първите години на 21-ви век най-вероятно са пика на геополитическата доминация на САЩ на глобално ниво. И въпреки това именно в този период техно-песимизмът и футуро-песимизмът в западната масова култура растат и продължават да ескалират до ден днешен. Човек би си помислил, че обществото живеещо в страх от ядрена война ще е по-песимистичното за бъдещето, но се оказва точно обратното. Защо? Не съм сигурен.

Най-голямата философска ценност на ретроуейв естетиката е че задава именно този въпрос. Накратко, фактът, че ретроуейв стилът предизвиква чувства на носталгия у слушателите, пресъздавайки „звуците и цветовете на бъдещето“, както са си ги представяли хората от 80-те, означава, че ние чувстваме, че тяхната футуристична естетика е по-красива от нашата. Ние всъщност имаме ли таква въобще? Именно това е опасението на нас, футуро-носталгиците.

Носталгията по годините непосредствено преди (и около) падането на Берлинската стена и Желязната завеса не се ограничава само до музиката и филмите. Тази носталгия е далеч по-всеобхватен феномен, породен от чувството на някаква изгубена надежда. Надеждата за прогресивно, цветно, красиво бъдеще. Десетилетието преди разпада на СССР иронично като че ли е последното десетилетие, в което населението на неговият смъртен геополитически враг си позволява да гледа с амбиция и надежда към бъдещето.

Защо ни е страх от бъдещето?

През 80-те компютрите стават от нишова технология за специалисти в университети и държавни институции в масов продукт, който стига до всяко домакинство. Именно това дава съществен тласък и на вълната технооптимизъм в този период. Хората през 80-те се питат докъде ли ще стигнат технологиите на „мислещите“ машини като компютрите. И докато те гледат с надежда към тези технологии, в наши дни като че ли по-скоро гледаме към тях с уплах. Компютърните технологии са пропили живота на човека от 2021 далеч повече отколкото живота на човек от 1986, но първия като че ли не е особено очарован от този факт.

Компютърните технологии са неизбежна част от ежедневието ни, но въпреки това масовата култура постоянно ни залива с това не колко са полезни, а колко са вредни. Гига-корпорации, които събират невъобразими количества данни за ежедневието ни, перверзните ефекти, които дигиталните социални мрежи оказва върху социо-психологията ни, фалшиви новини, които се разпространяват със скоростта на светлината – тези неща ни плашат. А са до съществена степен рожба именно на „новите“ технологии, появили се от падането на СССР насам – интернет като мрежа за масов обмен на информация сред обикновени хора по цял свят (не само специалисти) се появява през 1991.

Дали това е причината вече повечето хора да ги е страх да мислят за бъдещето? Заради това ли вече не хранят надежди към него? Не очакват то да е, ярко, цветно, ЖИВО, каквато е естетиката от 80-те, която ретроуейв носталгично пресъздава? Или причината е далеч по-дълбока? Масовата култура тече отгоре-надолу до по-голяма степен отколкото бихме искали да признаем. Дали загубата на смъртен враг за елита на Запада в лицето на СССР не е причината и за последвалата културна стагнация и дори декаданс? Може би заформянето на Китай като наследник на ролята на СССР ще доведе до своебразен „ренесанс“ в това отношение? А може би не и манталитетът на Запада вече е в терминална фаза, абсолютно неспособен да формулира амбициозна и красива визия за бъдещето, с масова култура изцяло обсебена от повърхностни дребнотемия „тук и сега“, чието психо-социално влияние се амплифицира до екстремен предел от социалните мрежи?

Хората днес масово ги е страх от ускорение, акселерация ако щете, на технологичния прогрес. Ретроуейв естетиката често акцентира върху скоростта и ускорението като символ на прогреса, както той бива визуализиран през 80-те. В наши дни не искаме да говорим за скорост. Особено за скорост на технологичния прогрес! Живеем в ера на перверзна комбинация на консервативен, дори реакционерски страх от бъдещето, комбиниран с празнодушна и нарцистична обсесия със собственото благосъстояние тук и сега. Съвременната масова култура комбинира най-лошите черти на консервативното и либералното.

Ренесанс на футуризма

И все пак, някаква надежда има. Духът на времето се доминира от страх от бъдещето, но мъглата техно-песимизъм тук-там се пробожда от лъчи футуризъм. Това си личи дори в „зеленото“ социо-политическо движение. От изначално техно-песимистичен генезис, днес именно в него намираме не само оцелял, но и проспериращ техно-оптимизъм. Предприемачи като Илън Мъск имат водеща заслуга за това. Преди Мъск политическият консенсус беше, че човешките технологии ще погубят планетата и единственото спасение е да се откажем от тях. След него консенсусът е, че всъщност само човешките технологии могат да я спасят. Историческото значение на този обрат тепърва в наши дни не може да бъде оценено по достойнство. Впрочем, в тази връзка от ЕКИП наскоро публикувахме своята визия за това как ВЕИ технологиите могат да се развиват възможно най-ефективно.

Извън енергетиката, в чисто дигиталната сфера, духът на техно-оптимизма се съхранява благодарение на иновации като блокчейн. Технологии, които обещават да детериториализират интернет, да разбият монополите на стагниращи и тоталитарни гига-корпорации и да го върнат на обикновените потребители. Машина за децентрализация и радикална свобода е това, което интернет трябваше да бъде и все още може да бъде – това е посланието на Cypherpunk движението на 90-те, което еволюира в съвременното крипто общество.

Отличителната черта на тези движения е, че те се зараждат като абсурдните фантазии на ексцентрични и дори маргинални елементи в обществото. Не са продукт на масова култура, както е футуристичната естетика на 80-те. В опитите си да създаде частна компания, която един ден да замести НАСА и да колонизира Марс, Илън Мъск първоначално среща само и единствено подигравки. Когато се появява през 2009 г. биткойн не е смятан за нищо повече от играчка за програмисти-зубъри. Преди 10 години кой взема насериозно идеята, че такова нещо като „криптовалута“ може да е масово средство за разплащане и да има капитализация от над 1 трилион долара? В наши дни всички сме сигурни, че ще стане. Въпросът вече не е „може ли“, а „кога“.

Тези технологични движения са носители на основната мечта на ретроуейв движението – отново да мечтаем за красиво и вълнуващо бъдеще. Дали Илън Мъск слуша ретроуейв? Не бих се изненадал. Ето, че тази естетика вече навлиза и в България, благодарение на изпълнители като Цветелина Янева. Това може да изненадва някои от вас, но поп-фолкът винаги е бил най-прогресивния музикален жанр в България от гледна точка на адаптиране на елементи от нови, наскоро зародили се хип естетики и жанрове. Българската поп музика е далеч по-закостеняла в това отношение.

Музикалната ценност на ретроуейв може да коментират в дълбочина музиканти (аз не съм такъв), но за мен като любител тя със сигурност не може да бъде отречена. Това ми е един от любимите жанрове за слушане без значение дали работя, разхождам се навън или просто лежа на леглото. Неслучайно имам 6 часа и 30 минути Retro Synthwave плейлист в Spotify. Да добавя ли тези клипове Цветелина Янева към него? Не (може би само за мемето). Визуалната естетика е ретроуейв, но музиката си е поп-фолк. Което сега намирам за далеч по-очарователна комбинация, отколкото бих очаквал. Режисьорът на двата ретроуейв клипа на Янева е един и същ. Дали и той е футуро-носталгик?