Как България почти се сдоби с частна национална опера по времето на лявото БЗНС

Често в по-специализирани кръгове се говори за „прозореца на Овертон“ – условното изместване на политическия „център“ все пo вляво с времето, като идеи, някога смятани за съвсем обикновени, днес са представяни в обществото като „крайни“. Тук ще се върнем 100 години назад, по времето на БЗНС и Александър Стамболийски. Управлението на земеделците у нас между 1920 и 1923 година безспорно се приема за ляво.

В някои отношения обаче техни идеи днес звучат направо неприемливо „десни“ – като в случая ще се срещнем с идеята за създаване на частна Национална опера, чрез концесия. „Сделка“ на частен инвеститор с държавата, от която резултат ще бъде построяването в центъра на София на сграда с две концертни зали с по 2500 места. Държавата, от своя страна подпомага културата не със субсидии и дотации, а с „освобождаване разходите за постройката от всякакви данъци, такси и берии“.

Идея, подкрепена и вкарана в Парламента от земеделците и промотирана в публичното пространство от най-левите вестници и списания в периода, до чиято реализация не се стига само по случайност на съдбата.

Идеята

Концепцията хрумва на Димитър Караджов (1885-1923). Името му е малко познато за широката общественост. Музикант, модернист, той се появява в публичното пространство през 1919 година, върнал се със значителни средства и идеи от Виена, и представен на публиката с концерт от собствени композиции под диригентството на маестро Георги Атанасов. Появата му е подкрепена от най-модернистичното – и политически ляво – списание „Везни“ на Гео Милев. Самият Караджов по-късно сам участва в списанието, пише текстове и излага собствени позиции по различни теми, вкл. и за бъдещата опера.

През 1920 година в България – и конкретно в София – операта дели сцена с Народния театър. Освен театрални постановки, там понякога има и различни музикални представления. Операта у нас все още прави първи стъпки като изкуство. Димитър Караджов обаче иска това да се промени и смята, че може да стане с отделянето ѝ в самостоятелна сграда и като независима институция, тъй като в момента „операта пречи на театъра, и театърът на операта“.

Вместо да чака държавата да построи, организира, управлява и финансира Опера, той взема нещата в свои ръце. Решава, че тази мисия може да бъде изпълнена като частна инициатива.

Тази идея той защитава на страниците на „Везни“, тя влиза и в Парламента. Концепцията в днешни термини може да я наречем „концесия“ – единствената роля на държавата е да предостави терен. Върху този терен предприемачът, без един държавен лев инвестиция, ще построи сградата на операта, ще организира институцията, тя ще съществува като независима организация, като покрай нейната дейност ще съществува и кафене, което да подпомага нейната издръжка. 30 години след началото на експлоатацията на операта, цялото предприятие ще стане отново държавно – теренът, сградата, операта и т.н.

Димитър Караджов предлага изграждане на две концертни зали за по „2000-2500 души“ – внушителни помещения дори и за днешните мащаби (днес единствено зала 1 на НДК е малко по-голяма). Интересна – и не толкова популярна в днешни дни – е и представата му за цялата философия на начинанието. Караджов сам пише, че най-важното е, че „народът ще получи модерно организиран културен институт“. За комунистите в Народното събрание, както ще видим, най-важното е не какво ще получи народът, а това, че то ще е „частно“, а не „държавно“.

Опозицията – от ляво и от дясно

Дебатът влиза в парламента. Стенограмите от заседанията на Народното събрание пазят различните позиции. Земеделците, като вносители, подкрепят идеята. Опозиция са тесните социалисти – т.е. комунистите, както и някои от „буржоазните партии“, или по-общо казано, десните.

Опозицията от комунистите е всъщност това, което и днес ще чуем от „центъра“ или от масовия зрител, слушател, човек на културата. Тезата им е, че културата е работа на държавата и не може да се оставя на един частен предприемач да развива опера.

Тезата им не издържа проверката на времето. Като „държавна работа“ операта продължава да е част от театъра, и самостоятелна сграда не се появява в следващите 30 години (дори до днес тя е в пригодена за целта зала с неподходяща акустика и под 1000 места). Новаторски тенденции също – един новатор като Гео Милев трудно намира място в Народния театър, и макар с няколко постановки да успява да вкара съвременен елемент там, това става изключително трудно. В крайна сметка Народният театър постига сериозни успехи и има висококачествени постановки през междувоенния период, но някои новаторски идеи влизат трудно и често той е под обстрела на критиката – макар и след смъртта на Гео Милев, рядко на такова високо ниво.

Опозицията от дясно е по-интересна. Макар и на моменти да е очевидно „пресилена“, само и само да е опозиция, тя има и своите логични елементи. Според тях едно такова начинание не бива да се дава директно на конкретен предприемач. Ако идеята действително е добра, то тя трябва да се постави на „пазара“ и да се реши на конкурентен принцип. Няма проблем държавата да предостави този терен на частен предприемач, щом става дума за временна концесия и добра идея – но конкретният концесионер не може да бъде избран от парламента, а трябва да бъде избран на състезателен принцип.

Друга любопитна и далеч по-очевидно опозициоинна теза е нападката срещу концесиите. „Концесии се дават за гори, и за минерални води и прочее, а сега се дават и за оперни театри“, критикува решението демократът Паскал Паскалев. Според него това ще е едно „чисто капиталистическо предприятие“ и частникът нямал интерес да гради опера. Дали има или няма е спорно, но в концепцията си Димитър Караджов изрично записва, че смята да покани имена, които историята е доказала, че са от най-значимите за музиката на XX век, като Рихард Щраус, Артур Никиш и други световноизвестни диригенти и композитори.

В крайна сметка опозицията от дясно е по-скоро на партийно ниво, само и само за да бъде „анти“-БЗНС. Всъщност един от по-достойните български политици и по-късно министър-председател, като Андрей Ляпчев по същество изразява подкрепа за начинанието и то в крайна сметка е гласувано.

Конкретиката за бъдещата опера

Законопроектът за концесията преминава дълъг път – обсъжда се още през септември 1921 година, а финализирането е чак в края на 1922-а и началото на 1923-а година. Според него в сградата на новата Народна опера ще има зала за опера, отделна концертна зала, трета сцена – малък театър, помещение за музикална консерватория, както и кафе-ресторант и други доходни помещения. Внушителната програма ще бъде изпълнена от композитора Димитър Караджов за 4 години, след което текат 30-те години концесия, а след приключването им цялото предприятие става държавна собственост.

Освен самата идея за начина българският народ да се сдобие с опера – с частна инициатива и без нито лев от данъците на хората, има и други впечатляващи моменти. Чл. 2 от законопроекта предвижда всички „материали, машини и пр.“, които ще се използват за изграждането на постройката, да бъдат освободени от мито. Без да е точен паралелът, мога да припомня, че опитите да се премахне ДДС върху книгите все още е само мечта, а за останали културни продукти това изобщо не се и обсъжда. Въпреки че е в опозиция, Андрей Ляпчев от „Демократическата партия“ в свое изказване се съгласява с идеята.

Същото важи и за „вложените капитали…, печалбите и приходите“ на предприятието, които се освобождават от „всякакви държавни, окръжни, общински и други данъци, такси и берии“.

Държавата, все пак, си запазва известен контрол върху своеобразната „културна концесия“ на операта – тя ще има свой представител в управлението и ще одобрява репертоара и цените.

След известни дебати се уточнява и конкретното място за операта – приблизително мястото на днешната сграда на Българската народна банка.

След първото гласуване на закона през 1921 година, Народното събрание „натоварва“ концесионера с още задължения: да построи и сградата на бъдещия Народен музей и библиотека. За целта Караджов е трябвало да събори изцяло сградата на Буюк джамия – т.е. сградата, в която до ден днешен се помещава Археологическия музей, но там би била операта. За самия музей и библиотека концесионерът трябва да построи отделно нова сграда – до Военния клуб, между „улиците Цар-Освободител, Раковски, Аксаков и 6-и септември“, т.е. днешната градинка Кристал.

От културно-историческа гледна точка, вероятно е добре, че това не се е изпълнило и сградата на Буюк джамия все пак е запазена. Тогавашната гледна точка за културните ценности все още не е била единна и на това решение е имало противници, но предложението на министър Стоян Омарчевски надделява.

Любопитно е, че помежду четенията и дебатите за Операта, през ноември 1922 година, по предложение на министър Омарчевски се гласува и решението 1 ноември да бъде празнуван като национален празник и Ден на народните будители.

Какво се случва в „провинцията“

Всъщност няма нищо учудващо в това, че идеята се приема и обсъжда толкова нормално публично и в Народното събрание. Подобни примери вече има, макар и в по-малък мащаб – и не всички успешни. В Пловдив има няколко подобни опита, най-популярен от които е частната „Южно българска народна опера“ от италианката Емилия Фавретто – Събева, която прави и гастроли в началото на 30-те. Известен успех имат и други по-малки подобни предприятия.

Същото се случва и в друг културен център – Русе. Днешната Русенска опера се ражда като частно сдружение „Оперна дружба“, което има по-добра съдба от пловдивския опит и съществува отлично чак до национализацията си след 9-и септември. С пари на инвеститори и бизнес план, тя е създадена в началото на XX век. Малко след 9-и септември тази опера е национализирана, а след 10-и ноември все още не е имало нито политическа воля, нито обществена такава да се върнем към идеалите преди комунизма. В този аспект все още живеем в духа на годините, започнали през 1944-а.

Крайният резултат

За съжаление нищо от идеите на Димитър Караджов не намира реализация. Причината обаче не е икономическа или политическа. Караджов умира в началото на 1923 година, само дни след като в крайна сметка идеята му е гласувана в Народното събрание. „…той внезапно си отива, а заедно с него и мечтата на живота му“, пише изкуствоведът Ружа Маринска в текст за музиканта.

Сто години по-късно идеята частен инвеститор да построи опера също звучи като мечта. Публичното ѝ обсъждане обаче би било абсурдно, защото сто години по-късно не левите партии, като БЗНС, а дори десните партии и хора биха намерили тази концепция за невъзможна. И тя, вероятно, е невъзможна – но не поради специфики на обществото и пазарната ситуация, а по чисто политически причини и изместването на „Прозореца на Овертон“. Днес частната инициатива в сферата на културата е нещо лошо.