„Измокрен, гладен, уморен“  

Заглавието е цитат от популярния български марш „Велик е нашият войник“, който е писан през 1916 г. Автор на текста е подпоручик Константин Георгиев Попов от 23-ти пехотен Шипченски полк. Годината на написването е важна. Тогава страната е въвлечена в трета за второто десетилетие на 20 век война.

Българското участие в Първата световна война продължава от 1915 до 1918 г. То е най-голямото военно усилие, положено от българите през периода след Освобождението, което завършва с истинска национална катастрофа. В настоящето изложение няма да се повтарят добре известни стилизирани факти, които се отнасят до причините за войната, хода на бойните действия и последиците от тях. Целта е да се провери дали думите на Константин Попов отговарят на истината. За да се изпълни тази цел определени аспекти от войната са „прочетени“ през очите на някои от най-заслужилите български офицери, които публикуват книги за нея или водят дневници в хода ва бойните действия. Това са: героят от настъплението в Добруджа през 1916 г. ген. Стефан Тошев, организаторът на защитата при Дойран през 1918 г. генерал Владимир Вазов, ген. Константин Жостов началник-щаб на Действащата армия и ген. Стефан Нойков началник на Оперативното отделение в щаба на Действащата армия. Те не могат да бъдат „обвинени“ в пацифизъм или в пренебрежение към националните интереси. Затова заслужават да бъдат чути.

Тъмната страна на войната: снабдяване и тилова организация

В началото на 20 век България е предимно земеделска страна, което означава, че няма собствено производство на оръжие и боеприпаси, но поне снабдяването на армията с хранителни продукти и облекло би трябвало да е прилично. Оказва се, че слабо развитата икономика е пречка дори за изхранването на стотиците хиляди войници, свикани под бойните знамена. И четиримата посочени автори са единодушни, че снабдяването на войската с хранителни продукти, с облекло и обувки е унизително. Там където българските части се сражават в близост до германски съюзници слабостите стават още по-видими. Генерал Вазов пише, че германските войски, които се намират в съседство с български части „бяха и по-добре хранени и безупречно облечени“.

Още през 1916 г. висшите офицери констатират недохранване на войниците. Особено лошо става положението през 1918 г. Тогава хлебната дажба на войник е намалена до 600 гр., а в някои части и до 500 гр. Качеството на хляба също е под всякаква критика, в него често се намират остатъци от смлени царевични кочани и слама, които причиняват стомашни разстройства на войниците. През същата  1918 година положението с облеклото става нетърпимо. Стефан Нойков бележи „Почти във всички части войниците бяха със съвършено скъсано горно облекло“. За да отидат в домашен отпуск войниците си заемат здрави униформи. Сведенията показват, че има бойни единици, в които половината от войниците са боси, а някъде са обути с налъми. Подобни сведения изобилстват в почти всички документи за българското участие в Първата световна война.

Освен примитивната стопанска структура на страната за това положение допринасят и ред субективни фактори. Преди България да се включи в тази война тя участва в Първата и Втората Балканска война (1912-1913 г.). Организацията на снабдяването с храни и облекло и през тези войни е слаба. По-важното е, че след техния край не е направено никакво усилие да се преодолеят недостатъците, които са станали видими. Генерал Стефан Нойков отбелязва „Никакво подобрение на тиловата служба от опита на Балканската война не беше направено“. Той заявява, че цялата система на снабдяване на армията е лишена от гъвкавост и еластичност, които се налагат от местните условия. Работата на реквизиционните комисии, които събират от населението необходимите за войската продукти се отличава с грубости, обърквания, бюрократизъм, незачитане на интересите и достойнството на хората, които предават продукцията или добитъка си. В отделни случаи реквизирането на продукти уж за военни цели се превръща в спекулативен грабеж от страна на властта. Така ген. К. Жостов пише, че правителството реквизира от селяните вълна, която им се заплаща по 3 лева за килограм. След това същата вълна се продава на германците по 12-20 лева за килограм, а „печалбата отивала в някои партизански джебове“. Подобни действия и слухове подриват морала на бойните части и поставят под въпрос смисъла от участието във войната.

По-тъмната страна на войната

Войната е екстремно събитие, в което си проличават много от латентните недостатъци на обществената организация.

Още преди реалното влизане на България във войната ген. К. Жостов отбелязва в дневника си обезпокоителни тенденции. Според него главното занятие на българските министри е да настанят партийните си последователи на служби извън армията или поне извън онези войскови части, които ще участват в реални бойни действия. Тези опити са временно отбити, но министерският натиск за освобождаване от служба на отделни привилегировани лица продължава. Дори може да се предположи, че със затягането на бойните действия те стават все по-силни, а и по-успешни. Стефан Тошев отбелязва, наличието на голям брой освободени от фронта младежи с министерски постановления. Подобни сведения могат да се открият и в книгата на ген. Стефан Нойков „Защо не победихме 1915-1918“. Владимир Вазов също говори за „фаворизирани и незаконно оставени в Царството здрави хора – да печелят и развратничат“. При посещението си в София през 1917 г. Вл. Вазов констатира с горчивина „София е пълна с гуляещи хора. Не се чувства тук войната“. Резултатите от подобна политическа фаворизация са негативни. Останалите на безопасни места не се свенят да заявяват, че „войната е за будалите“ и да трупат значителни печалби от правителствени доставки и спекула. В бойците на фронта се създава основателно усещане, че те са принудени да носят тежестите на войната докато „по-умните“ спасяват кожата.

По думите и на четиримата висши офицери българското армейско командване на различните си нива страда от тежки недостатъци. Генерал Стефан Тошев е категоричен: „липсваше ни решително и просветено командване“, не се полагат достатъчно усилия да се изучат внимателно позициите на частите, а в по-долните офицерски чинове липсва доблест и инициативност. България е съюзник с Германия, но българският делегат при германското Главно командване се оставя да бъде заблуден относно наличните резерви, с които разполагат германците. А това се отразява негативно върху начина, по който българското командване организира военните действия на Балканите. Константин Жостов пише, че главнокомандващият действащата армия ген Никола Жеков не се интересува от работата и предпочита да се наслаждава на природните хубости на Македония. Главната му дейност се състои в „поздравителни телеграми и отговори …. Той чака само хвалби и поздрави“. В същото време отделни офицери са подлагани на физически наказания и страдат заедно с войниците си от недохранване. Интензивността на сраженията води до това, че някои бойци полудяват от напрежението предизвикано от противниковата артилерия, други се самонараняват, за да бъдат изтеглени от предната линия. Регистрирани са случаи на самоубийства, а към 1918 г. много войници бягат от частите си към вътрешността на страната или се предават на враговете.

Невидимата цена на войната: една хипотеза

В условията на войната се появяват и придобиват известност много достойни хора със забележителни характери. Истинска легенда от Първата световна война е роденият в Скопие полковник Борис Дрангов, чиято смелост оставя незабравими спомени в подчинените му. Той обучава и вдъхновява стотици младежи в Школата за запасни подпоручици. Негови са крилатите думи „Две смърти няма, а без една не може“. Борис Дрангов и много подобни на него намират смъртта си по бойните поля на Първата световна война.

В своите „Животописни бележки“ ген. Владимир Вазов разказва за офицер, който по ходатайство на роднини бил изтеглен в безопасна част на фронта. Офицерът обаче отказал да се премести, защото не приема за морална подобна постъпка. Зад тази кратка история има поне две неща, които трябва да бъдат казани. Първо – едва ли всички, които са имали шанс да спасят живота си чрез неморални действия са се отказали от подобна възможност. И второ: на фронтовата линия остават хора, които или нямат връзки или са носители на изключително важни за обществото качества като честност, почтеност, смелост, лоялност, чувство за дълг. Това ни дава основание да предположим наличието на една невидима цена на войната. Пропорционално в нея загиват много повече от носителите на подобни качества, в сравнение с хитреците, непочтените, страхливите.

Прав ли е подпоручик Попов?

Не само от думите на четиримата български висши офицери, но и от всички първични извори за периода на Първата световна война може да се направи категоричният извод, че поручик Попов е прав. Българският войник в Първата световна война е „измокрен, гладен, уморен“. Но това далеч не е всичко. Той често е лошо или неадекватно командван, с неговите мъки и патриотизъм се злоупотребява, той е третиран като „будала“ от героите в тила.

Изнесените факти не са единствено припомняне на миналото. Те могат да служат за основа на други въпроси и наблюдения. Още през 1776 г. Адам Смит заявява, че „отбраната е по-важна от богатството“, по-късно думите му са повторени и от българският икономист Асен Христофоров. Краткият преглед на българското участие в Първата световна война обаче води до въпроса: възможна ли е смислена и ефективна отбрана без богатство? Защото, когато едно общество е бедно, то  харчи във война много повече евтини човешки животи, а не техника, която е скъпа. И защото бедността много бързо и болезнено видимо превръща войната в средство за забогатяване на ограничени, привилегировани елити…

Ефрейтор от резерва, проф. дин Пенчо Д. Пенчев

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!