България в eврото на фона на горчивия италиански опит

ЕКИП: Драги читатели, представяме на вашето внимание изключително ценен анализ на  „Теориятa за оптималната валутна зона“ и опита на Италия при въвеждането на еврото. Има много полезни неща, които могат да се научат от опита на други държави при присъединяване в еврозоната, от които България следва да вземе поука. На тази страница сме подбрали конкретен откъс относно ценовия шок, който Италия изпитва след приемане на еврото, пълния анализ можете да прочетете на линка долу.

| Пълен текст на анализа |

 

Il dibattito bulgaro sull’adesione all’Euro sullo sfondo dell’esperienza italiana,

Roma, 1° Maggio 2021

Nikolay Bogatzky, Università degli Studi di Roma „La Sapienza“, Dipartimento di Economia e Diritto

[email protected]  

Рим, 1 май 2021 г.

Николай Богацки

Докато българският дебат за въвеждане на еврото е по-скоро в зародиш, в Италия изминаха вече почти две десетилетия на идеологически битки и нажежени спекулации по този въпрос.  Вместо една конструктивна дискусия се предпочете идеологическият и пропаганден сблъсък. Темата е изключително трънлива, най-вече защото социално-икономическата разруха, да кажем засега, „съвпадна“ де факто с въвеждането на еврото в Италия. Доказателство за това са съвсем пресните думи на самия „г-н Евро“ – Марио Драги, който в момента е начело на едно хибридно правителство на националното споразумение, като последна инстанция за администриране на драматичната криза, настъпила едновременно с пандемията.

„Истинска социална и икономическа катастрофа“

Във Въведението към съвсем скорошния Национален план за възстановяване и устойчивост, одобрен от Министерския съвет на 29 април 2021 г., Драги пише: „Между 1999 г. и 2019 г. Брутният вътрешен продукт (БВП) в Италия нараства общо с 7,9%. През същия период в Германия, Франция и Испания увеличението е съответно 30,2%, 32,4% и 43,6%. Между 2005 г. и 2019 г. броят на хората под прага на бедността се увеличава от 3,3% на 7,7% от населението, преди да се увеличи допълнително през 2020 г. до 9,4%. Особено засегнати са жените и младите хора. Италия е държавата в Европейския съюз с най-висок процент на младежи на възраст между 15 и 29 години, които не са ангажирани в обучение или работа (Not in Education, Employment or Training – NEET). Коефициентът на участие на жените в работната сфера е само 53,8%, далеч от средното за Европа ниво 67,3%. Тези проблеми са още по-подчертани в Южна Италия, където процесът на конвергенция с по-богатите райони на страната е в застой.“ На практика – една истинска икономическа и социална катастрофа. Най-големият проблем е, че десетилетията, посочени от Драги, съвпадат именно с тези на еврото и налагането на непосилните параметри на Маастрихт.

Радикализираните и противоположни позиции в италианското общество по отношение на еврото се фокусират главно върху два фронта. Според официалната версия, страната не би могла да се откъсне от европроекта по ред причини: културната идентичност и принадлежност, исторически свързана с европейския проект; необходимостта от стабилност и растеж, които биха били автоматично наложени от „чудодейната структура“ на единната валута; нуждата от модернизация и повишаване на конкурентността на италианските компании и т. н. Както беше току-що заявено от самия Марио Драги – нищо подобно не се забеляза, напротив – страната все повече и повече пропада в драматична рецесия, клатушкайки се от криза към криза, понякога дори със зловещия спектър за банкрут.

Обяснението на официалната позиция твърди, че вината за разрухата не е на еврото, а на специфичните характеристики на държавата, или по-подробно: италианската икономика се присъединява към европроекта, бидейки хронично болна, влошавайки се още повече през годините поради неспособността си да приложи необходимите реформи и добродетелни политики, оказвайки се в крайна сметка „негодна да конкурира“ (unfit to compete). Последният елемент от официалния разказ е, че за Италия така или иначе няма никакъв изход от единната валута, особено сега, тъй като последиците ще бъдат още по-трагични.

На другия бряг се намират противоположните позиции, които са съсредоточени върху три основни момента: „първородният грях“ на италианското влизане в еврото – лошо проектирано и гибелно, оказващо се впоследствие истински капан за страната; следователно – самото евро е истинският виновник за цялостното обществено обедняване; и накрая – виталната нужда от незабавно излизане от общата валута. В интерес на истината, тази последна линия на опозиция, която изискваше с истеричен тон незабавното излизане на Италия от еврото, междувременно загуби сила поради бедственото положение провокирано от пандемията и възможността за последна „глътка свеж въздух“ благодарение на огромните заеми (общо 221,1 милиарда евро), с които Италия, умело навигирана от Марио Драги, ще разполага до 2026 година.

Така или иначе, говоренето срещу еврото в Италия си остава любим за всички спорт. Интересно е обаче, че когато това се прави извън неформалния контекст, противниците на единната европейска валута биват заклеймявани като националисти, ретроградни, „противопоточни“, популисти и т.н. Практически, в пълен синхрон с днешната доктрина за политическа коректност, публичното противопоставяне на еврото, означава конфронтация с официалния разказ и мейнстрийма, и следователно – автоматично изключване от редиците на „отговорните граждани“.

Цените се удвояват

Въпреки това, по темата съществуват доста убедителни изследвания. Според някои от тези разработки, дори Националният италиански статистически институт (Истат) извършва един своеобразен параван, опитвайки се да обърка идеите, с преобразуването на всички данни от 1861 г. насетне в евро. По този начин, докато според „Млечен годишник“ цената на 1 литър мляко през 2000 г. бива 1.754 лири, според Истат тя би била 1,35 евро (т.е. 2.613,96 лири), или с над 49% повече; докато според „Месен сектор“ цената на говеждото за килограм през 1999 г. бива 15.032 лири, според Истат тя би била 13,92 евро (т.е. 26.952,88 лири), или с над 79,39% повече.

И това е само началото, защото всеки италиански гражданин ще потвърди, че с въвеждането на еврото едни и същи неща почват да струват горе-долу същата сума като цифра, но с разликите на запетаята преместена с три позиции вляво, и различното наименование на валутата (Аргондицо 2011). Обменният курс лира/евро бива определен официално на 1.936,27 лири за 1 евро. От 1 януари до 31 март 2002 г. има общо обращение на лира и евро, като цените биват изразени и в двете валути. Дори в този кратък период се забелязва постепенна и неумолима корекция на вътрешния обменен курс. Този процес продължава през месеците след окончателното излизане на лирата от сцена. Вътрешният обменен курс постепенно се изменя, като постепенно довежда до 1.000 лири за 1 евро, „успокоявайки“ потребителя със запазването на числовата си последователност непроменена.

И така, ако новите цени в евро, чрез прилагане на официалния обменен курс, се изразят с техния им еквивалент в лири, дават резултат на един рязък растеж от 93,63%. Това на практика е реалният вътрешен ръст на инфлация през 2002 г., който трябва да се добави към официалните нива, измерени от 2002 г. насетне. По този начин, една от най-главните последици бива: безпрецедентно и несправедливо прехвърляне на благосъстояние от лица с фиксиран доход (единственият случай, за който е валиден официалния обменен курс, освен гербовите мита и услуги администрирани директно от държавата) в полза на всички други видове заетост, професии, бизнес, търговия и пр.

Предприемачи, търговци, посредници и професионалисти на свободна практика се възползват от удвояването на крайните цени, което произтича на италианския пазар. Всички тези категории се облагодетелстват допълнително, защото плащат на служителите си не заплати получени от реалния (1.000/1), а заплати по официалния обменен курс (1.936,27/1). Така, получаващите фиксиран доход (държавни и частни служители, и пенсионери), остават блокирани, въпреки генералното удвояване на цени, стоки и услуги, губейки половината от покупателната способност на доходите си.

Бизнесът се облагодетелства, работещите на заплата губят 

Останалата част от италианската евро-история е като учебник по основна икономика. Загубата на половината от покупателната способност на значителна част от обществото (на по-голямата част от данъкоплатците), има драматични последици върху способността на пазара да усвоява произведени стоки и предлагани услуги. Значителното увеличение на цените причинява свиване на съвкупното вътрешно търсене (aggregate demand or domestic final demand)  на стоки и услуги. Имайки предвид и историческата склонност на италианските предприемачи към укриване на данъци, държавата, вече достатъчно разкъсана от разпилявания и неефективност на мамутската си административна машина, не е в състояние да събере достатъчните данъци, за да може да възстанови равновесието на вътрешния пазар.

Впоследствие, негативните ефекти, по логиката на взаимозависимостта между факторите на вътрешния пазар, засягат и категориите, които първоначално биват печеливши от новата икономическата ситуация. В този смисъл, може спокойно да се каже, че въвеждането на еврото в Италия предизвиква значителен арест в растежа на цялата национална икономическа система. Много любопитен е въпросът: В крайна сметка, кой се  възползва от въвеждането на общата европейска валута? Между 1996 г. и 2016 г. в Италия: 0,1% от населението удвоява личните си активи, увеличавайки ги от 7,6 на 15,8 милиона евро. Петте хиляди, намиращи се на върха на пирамидата, даже утрояват ресурсите си (Ричи M. 2021).

Изключително интересно е също така какво произтича и в северния регион на общата валута. Според Президента на Холандската централна банка – Клаас Нот: „в Холандия, един от най-големите бенефициенти от целия европейски пазар и от еврото, премиите отиват повече към предприемачите и към собствениците на капитал, докато работниците остават назад. Ако на еврото се вижда като благоприятно за предприемачите, и не за работниците, тогава политическата подкрепа за проекта е изложена на риск, тъй като работниците са мнозинството от гласоподаватели“.

В крайна сметка, на ниво паричен съюз, отново според Нот: „страните с по-силни икономики, като Холандия,  печелят повече от страните с по-слаби икономики“ – както и – „липсата на обменен курс между страните от еврозоната е от полза за по-силните икономики, докато е относителна тежест за по-слабите икономики“ (Нот K. 2020). Трябва да се подчертае публичния характер на последните  изявления (подкрепени от таблици и диаграми), на президента на една от европейските централни банки, член на Управителния съвет на ЕЦБ – Клаас Нот (lectio magistralis пред Хендрик Ян Шоо, 1 септември 2020 г., Амстердам).

Този текст е само откъс, пълният материал можете да прочетете тук.