ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
В книгата си „Капитализъм, социализъм и демокрация“ икономистът Йозеф Алоиз Шумпетер (1853-1950) твърди, че капитализмът е еволюционна и динамична система. Основният импулс, който предизвиква еволюцията и динамизма идва от предлагането на нови потребителски стоки, на нови методи на производство или транспорт, от новите пазари и новите организационни форми на предприятията, въвлечени в капиталистическата икономика. Шумпетер определя процеса на капиталистическа еволюция като творческо разрушение. Така синтезира виждането, че капитализмът е творчески процес, който води до всеобщо подобрение на жизнения стандарт. Разрушението от друга страна е неизбежно, а то носи социално напрежение и трудности. Шумпетер достига до извода, че капитализмът е обречен, защото успехите пораждат обществен натиск, който води до разрушението на съществуващата икономическа система.
Капитализмът навлиза неуверено в България, но характеристиките му са видими в края на 19 и началото на 20 век. В изложението ще се фокусираме върху два примера от действието на творческото разрушение на българска почва. Те илюстрират човешките измерения на българския капитализъм, с неговите творчески, но и с разрушителните му характеристики. В края ще се опитаме да отговорим и на въпроса прав ли е Шумпетер с песимистичното си предвиждане за съдбата на капитализма.
Началото на индустрията в Габрово
Фабричната индустрия си пробива трудно и бавно път по българските земи. Преди Освобождението, и доста след него, българската икономика е предимно аграрна, а в градското стопанство преобладава ръчното занаятчийско производство. В резултат животът на мнозинството от българите е сходен с живота във всички некапиталистически общества: беден, брутален и кратък. За създаване на модерни фабрики липсват много фактори. Сред тях могат да се споменат: свободен капитал и капиталови пазари, организационни способности, предприемчивост, технически познания и умения, политическа стабилност и др.
На този фон след Освобождението в един от най-важните занаятчийски центрове на България се появява предприемач, който е истински носител на творческото разрушение. Името му е Иван Колчев Калпазанов (1835-1889), габровски занаятчия, с усет към новостите в бизнеса и с лични качества, които са задължителни за успешния предприемач. Калпазанов няма специално образование. От 12 годишен е „даден“ да учи занаят и се отличава със своето „трудолюбие, примерна честност и вродени търговски похвати“. Характерна черта на габровеца е и състраданието към нуждаещите се. Занимава се основно с производство на гайтан – плетен вълнен шнур, който се използва за украса на облеклото от жителите на Османската империя.
До тук Калпазанов не се отличава от масата занаятчии в българските възрожденски центрове. Той е уникален и може да се определи като носител на творческо разрушение, защото у него се заражда идеята за отваряне на предачна фабрика в Габрово. Това е въвеждане на нов, високопроизводителен метод на производство на гайтани и напълно се вмества в дефиницията на Шумпетер, която посочихме в началото. Калпазанов закупува предачни машини от Германия и строи фабрична сграда в Габрово. Заради тази постъпка много от съгражданите му го приемат за умствено неуравновесен. В крайна сметка мечтата му се увенчава с успех. През ноември 1882 г. предачната фабрика е тържествено открита. Това е първата фабрика в Княжество България. Забележителен факт е, че Калпазанов отказва да търси концесия от държавата за строителство на нова фабрика. Получаването на концесия обикновено е свързано с гаранции от страна на държавата, че в града и съседните му райони няма да се позволи строителството и откриването на друга подобна фабрика. Явно Калпазанов преценява, че няма нужда от държавата и че свободната конкуренция е най-доброто средство за личен и обществен стопански напредък. През следващите години той отваря още две фабрики. За да им осигури гориво си запазва периметър в Стара планина за дирене на въглища и т.н.
Иван Калпазанов буквално „изгаря“ в работата си. Докато организира стоварване на машини за една от фабриките си той се простудява и след няколко месечно боледуване умира през 1889 г.
Разказаната до тук история на габровския предприемач е половинчата. Тя показва творческата част от бавната капиталистическа модернизация на България през последните две десетилетия на 19 век. Липсата на разрушението прави разказът стерилен и недостоверен. Част от местното население не посреща фабриките на Калпазанов с безразличие. В производството на гайтан са ангажирани много бедни жени (т. нар. предачки, влачарки, тъкачки). След като фабриките започват да работят техните доходи силно намаляват. Цената на ръчно произведената прежда драстично спада, защото не може да се конкурира с по-евтиното и по-ефективно фабричното производство. Затова Калпазанов е недолюбван от съгражданите си. През нощта след неговото погребение трупът му е изровен, за да бъде ограбен. Кощунството не предизвиква съжаление или съчувствие. Напротив: сред народа се носят слухове, че земята не приела Калпазанов, защото отнел „хляба“ на много сиромаси.
Софийските трамваи и недоволните от тях
Дълги години след Освобождението София носи всички белези на изостанал и беден ориенталски град. Улиците са криви и кални, обществената хигиена твърде далеч от съвременните стандарти. Животът също тече по ориенталски: тих, бавен и еднообразен. Местата за забавление са малко, културният живот не е кой знае колко разнообразен. Знакови места от днешния идеален център на столицата са сметища, гробища или пущинаци. По някаква странна историческа ирония мястото, където е сградата на БНБ например е пълно със змии. Централна гара е практически извън чертите на града и т.н.
Понеже липсва обществен транспорт превозът се осъществява от файтонджии. Общината опитва да регулира тарифите за превоз, но успехите й са ограничени. Често се достига до конфликти и сблъсъци между ужилени от високи цени пътници и файтонджии.
Софийските управници предприемат модернизационни усилия. Нерядко те са съпроводени с корупционни скандали и предизвикват иронични коментари от Пенчо Славейков и от други наблюдатели. В самия край на 19 век Столична община предприема стъпки за електрификация на града. Френско-белгийски инвеститори получават концесия за изграждане на електроцентрала при с. Панчарево. На 1 ноември 1900 г. е пуснато електрическото осветление на столичните улици, а в началото на 1901 г. започва експлоатацията на първите електрически трамваи. Първоначално са пуснати в експлоатация две трамвайни линии. Закупени са 25 закрити и 10 открити трамвайни вагона. Те се движат с невероятната за времето си скорост от ок. 15 км/час и се възприемат за израз на „всесветския прогрес“, който достига и до българската столица. Компанията-концесионер пуска билети за първа и втора класа, което предизвиква лицемерната негативна реакция от страна на социалистическите представители в Общинския съвет.
Столичните електрически трамваи са нов начин за транспорт на пътници, който се вмества в определението на Шумпетер за творческото разрушение. Те предизвикват страхове в някои от жителите на София. Обезпокоени са майките на малки деца. Въпреки ниската скорост на мотрисите се случва някои да дерайлират, а отделни инциденти завършват с човешки жертви. След една фатална злополука с електрически трамвай е проведен митинг, на който лозунгът е „Не щем трамваи да ни газят“. По време на митинга са изпочупени прозорците на трамваи. В митинга активно участие вземат немалобройните столични файтонджии. Те усещат разрушителния елемент на капиталистическата еволюция. Въвеждането на трамваите е от обществена полза и подобрява качеството на живот на много хора, но файтонджиите бавно и сигурно губят прехраната си. Те участват в потрошаването на трамваите не толкова от грижа за безопасността, а защото са уплашени за съществуването си. По подобен начин първите тъкачни станове в Англия са разрушавани от производителите на текстил, които работят на ръка.
Творческото разрушение – какво от това?
Габровските предачки, столичните файтонджии и много други подобни социални групи постепенно са потънали в забравата на историята. Те са тези, които заплащат цената за постигането на съвременните жизнени стандарти. Но техните наследници водят доста по-добър живот от предците си, не са обречени на мизерното съществуване от края на 19 и началото на 20 век.
Важно е да се отчете, че социалната цена на еволюцията на капитализма е значително по-малка в сравнение с обществени печалби от него. Неслучайно в дефиницията на Шумпетер творчеството е поставено на първо място. Разрушението обаче не трябва да се забравя. От еволюцията на капитализма очевидно има и губещи. Те са относително малко, но е важно общественото устройство да не превръща губещите в жертви. Историческият опит показва, че най-доброто средство за целта е да се даде свобода на по-бедните да реализират способностите си. Прилагането на това средство означава да се разчита повече на спонтанните процеси и по-малко на централизираното планиране от страна на политическата власт. Така общественото напрежение от разрушението, с което се характеризира динамиката на капитализма няма да изчезне, но ще стане по-поносимо. А пророчеството на Шумпетер за неизбежния колапс на капиталистическата система има всички шансове да влезе в дългия списък с неосъществени предсказания на брилянтни интелектуалци. Фактът, че той е гениален икономист не означава, че е прав във всичко.
