Походът към еврозоната и цената, която ще платим

Автор: Стефан Антонов

На 10 юли (ден преди изборите) ще стане една година откакто България и Хърватия бяха допуснати до чакалнята на еврозоната и банковия съюз. Решението на ГЕРБ да натискат в тази посока стана факт въпреки легитимните и основателни притеснения, че държавата поема неприемливи рискове. Изминалият период от своя страна беше наситен от събития, които показаха, че банковият съюз не е панацея, а опасностите далеч не са виртуални. Обзорът на тези събития и тяхната взаимовръзка ще бъде предмет на тази статия.

Като задължителна стъпка по този път, националната валута – левът бе присъединена към европейския механизъм на валутните курсове Exchange Rate Mechanism 2 (ERM-2). Това е процедура, през която държавата ни е оценявана за изпълнението на пет критерия за макроикономическа и фискална стабилност – ниска инфлация, стабилни лихви, ниска задлъжнялост и бюджетен дефицит, како и стабилен валутен курс. Критерите са вписани в Пакта за стабилности растеж, и са познати популярно като „Маастрихтските критерии“. Изискването е да покажем, че можем да ги спазваме в продължение на две години, непрекъснато и по този начин да се създаде увереност, че изпълнението е устойчиво във времето. Точно заради периода на изчакване и оценка, участието в тази фаза наричаме „чакалня на еврозоната“.

За първи път в историята на валутния съюз обаче, пред страни кандидатки (България и Хърватска) се поставиха изисквания за сдаване на суверенитета над банковата система и валутния курс. Такова изискване не е поставяно на нито една от държавите, присъединили се по-рано. Вярно, когато последните страни приемаха еврото, все още нямаше Банков съюз, но непропорционалната власт, която наднационалните институции придобиват и с която могат да влияят върху финансовите системи на България и Хърватска е безпрецедентна. В правомощията на Еврогрупата (страните от еврозоната, тези които вече са в чакалнята и самата ЕЦБ) е да поискат и налагат промени във валутния курс на българския лев и хърватската куна спрямо еврото. Европейската централна банка, чрез Единния надзорен механизъм и Единния механизъм за преструктуриране пък могат по всяко време да наложат преструктуриране на български банки, и дори тяхното затваряне.

За евроидеалистите това не е проблем, защото предполагат, че страната ни влиза в клуб на съмишленици, които споделят едни и същи идеали. Доколко това е вярно, ще стане ясно по-късно в тази статия. Засега само маркираме жертвата на суверенитет като цена за допускане в чакалнята на еврозоната.

До това състояние се стигна по необясним път. През пролетта на 2018 година, когато България беше домакин на ротационното европейско председателство, намеренията на управляващите бяха съвсем различни. Синхронът между Българска народна банка и Министерство на финансите клонеше към недопускане на членство в банковия съюз преди да сме приели еврото. По това време финансовият министър Владислав Горанов смяташе, че страната трябва да се присъедини към чакалнята и в двугодишния период на оценка за спазване на Маастрихтските критерии, страната щеше да адаптира банковото си законодателство, така че влизането в банковия съюз да съвпадне с приемането в еврозоната. Няколко месеца по-късно, отново финансовият министър Владислав Горанов заряза тази стратегия и се обяви за безусловна капитулация пред изискванията на Еврогрупата, допускайки членство в банковия съюз като предусловие, което трябва да се изпълни за да влезем в чакалнята.

Без дебат

До ден днешен не е ясно какво наложи тази промяна в позициите, както и защо централната ни банка, която по закон е независима, безропотно се съобрази с волята на политиците. Конформизмът на централната банка също ще бъде разгледан по-късно в тази статия.
Факт е, че преди това в множество изявления, които са публично документирани, нейните ръководители са посочвали[1], че тази стратегия е грешна и рискована.

На обществото не бе представен анализ за ползите, от рисковете, които се поемат и техните измерения. В условията на отсъстващ експертен дебат, посланията на политиците, както и на техните говорители в полза на тази авантюра бяха повърхностни:

– Това било естествено продължение на европейската ни интеграция.
– Банковата система щяла да стане много по-стабилна
– Лихвите щели да се понижат, както и някои банкови такси.

Списъкът с опасностите, които би могло да възникнат бе много по-дълъг и с далеч повече конкретика:

– ЕЦБ може да предприеме линия към консолидация, позволявайки и дори стимулирайки банките майки да преобразуват дъщерните си банки в клонове, изтегляйки техния капитал и резерви.
– Достъпът до лесно кредитно финансиране би понижил фискалната дисциплина на България, тласкайки я към безотговорно трупане на бюджетни дефицити и финансирането им с евтин външен дълг.
– Като член на еврозоната България би била задължена да отдели около 4 милиарда евро за спасяването на други страни с разклатена финансова система при реализация на един от най-тежките сценарии.

Притворяването на политическите решения в конкретни действия стана по не по-малко скандален начин. Най-фундаменталната промяна – тази в Закона за Българска народна банка, се промуши в преходните и заключителните разпоредби на поправки във Валутния закон. По същество тя позволяваше на Еврогрупата да изиска от България да променя курса лев-евро, практически обезсмисляйки една от основните функции на валутния борд. Разпоредбата може да се види в чл. 29 от ЗБНБ.

Аз съм първият журналист, сигнализирал за тази промяна[2]. Последвалото завъртане на новината принуди управляващите да приемат специално Решение на Народното събрание, което забранява на финансовият министър и управителят на БНБ да се подчиняват на натиск за промяна на курса лев-евро без санкция от парламента.

Разгърналата се в следващите седмици криза, причинена от новия коронавирус, първоначално принуди премиерът Борисов да отстъпи от усилията България да се присъедини към банковия съюз. Страхът от мащабите на икономическото свиване, както и потенциалните последствия за финансовата система обаче промениха мнението му.

Февруари и март бяха месеци, изпълнени с нищоправене и наблюдение на ситуацията от фискална гледна точка. Не бе подготвена актуализация на бюджета, нито емисия нов държавен дълг с който да се подсилят фискалните резерви. Въпреки, че поне един бивш финансов министър – Петър Чобанов предрече, че коронакризата ще предизвика трус, по-голям от фалита на „Леман Брадърс“, и то още през февруари. ГЕРБ се държаха сякаш са над нещата.

Страхът на управляващите се видя едва през април, когато обществото научи за спорадични разговори на премиера  с Кристалина Георгиева, вече президент на Международния валутен фонд. Малкото изказвания за съдържанието на тези разговори и познанието по език на дипломацията дават основание да се предполага, че Георгиева е отблъснала исканията на Борисов МВФ да гарантира по някакъв начин, че в случай на трус, ще получим помощ. Всичко на което България можеше да разчита бяха са собствените ѝ фискални буфери, които премиерът започна да нарича „мазнинка“. Тогава започна да се тиражира и свързването с „тръбопровода“ на европейската финансова система. Страхът на управляващите ги тласна и към сключването на споразумение за валутен СУАП с Европейската централна банка, който на всичко отгоре повиши лихвите по новоемитирания държавен дълг, защото усвояването на средствата е невъзможно в условията на валутен борд.

По това време се случи и единственият случай на дебат, относно цената, която страната ни ще плати за монетарната си интеграция в еврозоната. На 21 април 2020, се проведе единственият брифинг на финансовия министър, посветен на финансови теми за цялото първо полугодие на годината. Може би заради трагичната смърт на журналиста Милен Цветков, или просто заради вроденото му тщеславие, премиерът реши да се включи в брифинга, водейки със себе си и вътрешния министър Младен Маринов.

След като първите 40 минути от брифинга минаха в обсъждане на всякакви теми, различни от финансовите, правителството за първи път се изправи пред критично мислещи и говорещи събеседници. Заедно с журналиста на ТВ 7/8 Станислав Балабанов, напълно несинхронизирано и спонтанно, повдигнахме въпроса за ползите от присъединяването към еврозоната и цената, която ще платим като общество.

Попитах премиера дали този момент не е грешния за задълбочаване на интеграцията, след като банковата ни система е двойно по-силно капитализирана от тази на еврозоната. Също така дали не се подценява рискът България да се превърне в донор заспасяването на финансовите системи на по-богат държави като Италия, Гърция, Испания, по простата причина, че всяка страна членка трябва да допринася с вноска в стабилизационните механизми. Оценката за цената, която България би платила в най-лошия сценарий е 4 млрд. евро, без да се брои риска от изтегляне на капитали и ликвидни резерви от българските банки към техните дружества-майки (механизмът е описан по-долу).

Отговорът на премиера беше бягство от темата: „Да не искате да излезм от Европейския съюз“, попита той. За първи път от доста време министър-председателят чу забележка от журналист, че това не е отговор. Премиерът обаче не можеше да предложи повече като отговор и затова в негова помощ се притече финансовият министър Владислав Горанов, който възприе тактиката „ако не можеш да ги убедиш, объркай ги“. Не, че му се получи, но осигури оттеглянето на премиера от дискусията, поемайки „огъня“ върху себе си. Пълният разговор може да проследите на записа тук, но есенцията е, че  експертни аргументи в полза на правителствените действия, липсваха. След този брифинг, Борисов даде само още една пресконференция с възможност за въпроси от журналистите и след това премина в жанра с монолози от джипката.

Седмици след този брифинг списание „Икономист“ спря да излиза.

Мачът е свирен

В края на пролетта на 2020 година вече бе ясно, че няма надежда одисеята да се провали, освен ако отвън не се реши нещо друго. Държавната Българска банка за развитие купи 18.5 % от Първа инвестиционна банка, давайки 145 млн. лв. (почти двойно повече от борсовата цена). Така се изпълни последното условие за присъединяване към съюза – двете банки (с български собственици), които стрес тестовете показаха като най-изложени на риск при влошаване на икономиката, да повишат капитала си. Между другото ББР също е много интересна от гледна точка на банкирането, което безнаказано се разиграва в страна от банковия съюз и за това ще стане дума по-късно в статията. На този етап трябва да се изтъкне, че покупката на акции на ПИБ бе чиста форма подпомагане на държавна политика. Одобрено от Европейската комисия като допустима държавна помощ, то е пример как ББР изпълняват волята на правителството. Ако някой от мениджърите в управителния или надзорния съвет на банката бе възразил, то просто трябваше да си тръгне, защото в крайна сметка банката е на държавата и тя има право да я използва като инструмент за политическите си цели. Друг въпрос е дали държавата не разглежда банката и като бащиния.

Отделен въпрос е, че операцията репликира порочния модел на еврозоната – институции, допуснали грешки да се финансират с публичен ресурс. Разликата е, че в еврозоната това става с печатане на пари, а в България с пари на данъкоплатците. Като цяло обаче това е завръщане към модела от 90-те години, довел България до фалит, а не са малко експертите, които смятат, че нещо подобно може да стане и с еврозоната.

Така в условията на криза, след спорна държавна помощ на 10 юли 2020 г., в деня на първия голям антиправителствен протест, министър-председателят Бойко Борисов обяви, че сме станали част от белия свят на банкирането, КТБ не може да се повтори и още редица брътвежи, които сам ще докаже, че нямат общо с истината.Директните последствия са няколко.

От 1 октомври 2020 г. България се наблюдава като страна, която се подготвя за въвеждане на еврото дали спазва критериите за устойчиво развитие на икономиката (т.нар. Маастрихтски критерии от пакта за Развитие и растеж). От същата дата България е част от Европейския банков съюз и в това си качество има съвещателен глас, който не се брои в Единния надзорен механизъм и в Единния механизъм за преструктуриране към Европейската централна банка.

Какво промени това?

Обещах да анализирам дали, влизайки в банковия съюз и чакалнята при новите условия, България и Хърватска попадат в съюз на съмишленици, споделящи общи идеали. Ето един пример, който ще послужи като отговор.

В своя статия от януари 2020 г. един от ръководителите на европейския банков надзор Андреа Енрия се обяви за създаването на ликвидност между банки в една и съща група, или тяхното сливане[3]. Идеята е, че по този начин, ще се създадат „банки шампиони“ – банките майки, подсилени с капитала и ликвидността на своите дъщерни институции, които са трансформирани в клонове. Хипотезата, че с размера си европейските банки ще станат съпоставими по финансова мощ на американските си конкуренти е достойна, но покрай нея може да се прокарат и нечии нечисти намерения.

Например, някоя банкова група с централа, базирана във финансово нестабилна страна (Италия, Испания, Гърция, Португалия и отскоро Франция) може да държи прекалено голям дял облигации на своето правителство, които в един момент да се обезценят и да я разклатят. В тази хипотеза капиталът и ликвидните резерви, трупани в страни като България, където поне фискът е относително стабилен, а банките силно капитализирани и високо ликвидни, ще се прехвърлят в централите. Българските спестители ще поемат още един риск – риска, с който са натоварени банките майки. В момента банките са принудени да съдействат на държавите, в които оперират и поради това се случва закупят държавен дълг, който не биха записали, ако правителството не ги подкани.

Овластявайки Европейската централна банка да бъде върховен орган за регулация на банковата система в България, държавата ни прави банките майки, опериращи у нас по-независими от Българската народна банка и българското правителство. Те ще са в много по-силна позиция да извиват ръцете на българските правителства, когато им потрябва спешно дългово финансиране (като например през лятото на 2014 г., но не само). В същото време спестяванията на българите ще са в клонове на институции, които се съобразяват с правителства в държави, които имат репутация за хронично прахосничество. В крайна сметка парите на българските спестители може да се използват за кредитиране на по-богати държави, които са свикнали да живеят луксозно на заем.

Днес, близо година след влизането ни в банковия съюз 

По-значимите външни рискове, към които се изложихме с влизането в банковия съюз и чакалнята са налице. Няма и следа от решаване на старите проблеми – корупцията в банковия сектор, послушният банков надзор и зависимостта на централната банка от българските правителства.

Преди банковия съюз архитектурата на българската банкова система беше – чужди банки, които се натискат да поддържат висока капитализация и ликвидност плюс български банки, част от които са гнили ябълки. Банковият надзор от своя страна следи пруденциалното (благоразумното) управление на чуждите банки и жоми пред безобразията в институциите с българска собственост, заради натиска на правителството. Последната връзка се доказва чрез безобразията в Българска банка за развитие, които се случват вече от петилетка, но въпреки това БНБ се прави, че миризмата идва от чужда къща, и не носи отговорност.

И може би е права. Когато почти 100% от директно отпуснатите кредити на банката са концентрирани в 20 фирми или групи, а 50% от кредитите са раздадени на 8 фирми, покрити със съмнения за корупция, а през цялото време в надзора на банката е имало заместник – министри, които впоследствие стават цели министри – съмнителните кредити получават щампа на държавно одобрение. И ако са отпуснати в условия на корупция, то корупцията също започва да се възприема като одобрена от държавата.

Българска банка за развитие обаче е пример и за още едно порочно взаимодействие между изпълнителна власт и централна банка.

На този фон Европейската централна банка отказва да се занимава с Българска банка за развитие, защото е по-малко значима и като такава си остава отговорност на Българска народна банка.
Измиването на ръцете на ЕЦБ може да ни изглежда скандално, но всъщност е много практично.  Официално, защото ББР е малка, но истинската причина много вероятно е нежелание да се цапа с българска корупция, а и освен това – защото има полза от нея.

На 10 юли миналата година, когато ЕЦБ обяви, че приъсединява България и Хърватска към чакалнята на еврозоната, тя посочи, че страната ни ще трябва да продължи с реформите и борбата с корупцията[4]. Подобна уговорка по отношение на Хърватска обаче няма[5]. Ако България влезе в еврозоната, тя ще има право на равен глас със всички. Докато сме само в чакалнята, гласът ни е единствено съвещателен и от нас нищо не зависи. В такива условия, и особено, докато еврозоната е нестабилна, за ЕЦБ и страните от Еврогрупата е добре България да не става част от еврозоната, докато за нас е полезно или да станем час по-скоро, или да се откажем от напъните и да излезем от банковия съюз.

Отказът на ЕЦБ да се занимава със зависимостите в надзора на БНБ и съмненията за корупционно кредитиране на ББР е коз, който тя ще може да разиграе, във всеки един момент, когато има полза от това. Например, когато евентуално покрием формалните критерии и провалът в борбата с корупцията изведнъж ще стане нов повод за отказ да влезем в еврозоната.

Съвкупността от всичко до тук обаче води до няколко тъжни извода:

– Влизането в банковия съюз не подобри надзора, осъществяван от Българска народна банка
– То не помогна и за повишаване на независимостта на Българска народна банка
– Съмненията за корупция в управлението на български държавни фирми и като цяло не изчезнаха. Всъщност, изглежда, че те устройват и Еврогрупата.
– Освен, че не реши нито един свой вътрешен проблем, с присъединяването към европейския банков съюз и чакалнята на еврозоната, България само се изложи и на редица външни рискове, от които преди това беше предпазена.

Ако се търси логика зад решението България да бърза към еврозоната в този момент и тази логика изключва корупционните мотиви, то аргументите със сигурност няма да са икономически. Аргумент може да е желанието на страната ни да се привърже по-тясно към политическия блок, който сме си избрали. Така например, може да получим повече защита срещу потенциален натиск на други велики сили – Русия, Китай, САЩ. В това отношение Европа не крие, че търси възможности за еманципация и хеджиране на отношенията си включително срещу опитите за влияние на САЩ, които официално се приемат за съюзници. Дори и да става дума за комплекс от съображения, които надхвърлят, чисто икономическата логика , те отново изискват анализ за подготвеността на България, оценка на историческия момент и цената, която плащаме.

Например, с действията си от тази пролет правителството на ГЕРБ започна да прави бюджетни свръхдефицити, които нямат нищо общо с кризата. Харченето и свръхзадлъжняването, за които се притеснявахме, че може да ни се случат, когато влезем в еврозоната, започнаха още с влизането в чакалнята и в банковия съюз.  Това означава, че с комбинацията от корумпирана администрация и лесен достъп до финансиране, страната ни може да се окаже именно в ролята на Гърция отпреди десетилетие или България от 90-те години на миналия век. Държава на колене, задлъжняла, с население, което обеднява, когато дойде време да се плати цената на корупцията и с разбита финансова система. Или с други думи – влизайки в еврозоната рискуваме сами да си причиним това, от което търсим защита.

[1] https://www.bnb.bg/PressOffice/POStatements/POADate/03_HRISTOV_20180427_BG

[2] https://bglobal.bg/101760-%D0%93%D0%95%D0%A0%D0%91-%D0%B8%D0%B7%D0%BB%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B8%D1%81%D0%BA-%D0%BA%D1%83%D1%80%D1%81%D0%B0-%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%BE-%D0%B2-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B7%D0%B0-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%BE%D0%B7%D0%BE%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0

[3] https://www.reuters.com/article/us-ecb-banks-idUKKBN1ZT0SO

[4] https://www.ecb.europa.eu/press/pr/date/2020/html/ecb.pr200710~4aa5e3565a.en.html

[5] https://www.ecb.europa.eu/press/pr/date/2020/html/ecb.pr200710_1~88c0f764e7.en.html