ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
На фона на ентусиазма в разследването на нередностите на предходното управление, служебното правителство на Стефан Янев одобри план за присъединяване на България към еврозоната. Това е озадачаващ ход, защото този план е в по-голямата си част наследен от предходното правителство, чиито злоупотреби в други сфери настоящия служебен кабинет назначен от президента Радев разследва с особена охота. Странно защо обаче същото не се отнася за процеса на присъединяване към валутния механизъм ERM-2 и Банковия съюз по пътя към приемане на еврото, който беше изключително непрозрачен и осеян с много признаци на корупция и конфликти на интереси.
Но отвъд детайлите на самия процес, фундаменталният въпрос остава. Защо България трябва въобще да се присъединява към еврозоната? Моята позиция, категорично изразена още през 2017, е че България не трябва да приема еврото. Тази позиция не се е променила, защото еврото не се е променило и няма изгледи скоро – или някога – да се промени. Еврозоната все още е паричен съюз, който страда от фундаментални структурни проблеми водещи до обедняването на гражданите на страните-членки, които го съставят.
Споделени ресурси и трагедиите при тяхното ползване
По същество еврозоната е много особен случай на икономическия феномен познат като „трагедия на общите блага“. В учебниците по икономика така се дефинира ситуация, при която много ползватели експлоатират един и същ ресурс, който не се поддържа от никой конкретно, защото не е ексклузивна частна собственост на нито един от тези ползватели. Резултатът от такава ситуация е, че всеки ползвател има стимул да извлича максимална икономическа стойност за себе си от ресурса, докато същевременно не полага никакви усилия за поддръжката на тази стойност в дългосрочен план. Накратко – консумация без инвестиция.
В сферата на математическото моделиране на стратегически действия, позната като “game theory”, този тип трагедия е форма на т.нар. „Prisoner’s Dilemma”, т.е. „Дилема на затворника“. Това е ситуация, в която две (или повече) страни действащи в полза на своя личен интерес създават ситуация, която вреди на същия този техен интерес. Ако вземем за пример типичен казус в екологията, например един ограничен водоем, всички, които ползват водата му имат полза от това тя да се поддържа чиста, незамърсена и да не се експлоатира прекомерно, за да не стигне до пресъхване (казуси, с които България също има опит).
Въпросът е как да се координира тази поддръжка сред многото на брой ползватели на водоема? Ако те се разглеждат поотделно, индивидуалният интерес на всеки един от тях е да максимизира източването на водоема за свои цели, игнорирайки ефекта върху водното равнище и замърсяването, което води до прехвърляне на отговорността за поддръжката върху останалите. Когато обаче всеки от ползвателите индивидуално направи тази сметка в главата си, се оказва, че всички експлоатират и никой не поддържа. Така водоемът бързо се замърсява и пресъхва.
Еврозоната като трагедия на общото благо
Този прост пример онагледява този тип икономическа трагедия. Проблемът е чисто координационен. Необходимо е някой да налага координация между ползвателите на общия ресурс, така че всеки не само да го експлоатира, но и да го поддържа. Как изглежда този процес в еврозоната?
Еврото на практика е споделен ресурс между всички страни членки на еврозоната. То не е национална валута на Германия или Франция, а „обща“ валута, която се ползва от всички. И така се стига до трагедията на общото ползване.
Политическата класа на всяка държава в паричния съюз има стимул да използва общата валута за своите икономически цели. Някои правителства – за да субсидират вноса по линия на повишената покупателна способност на парите, като по този начин изнася инфлация към останалите. Други, за да субсидират износа по линия на обратното – понижената покупателна способност – като по този начин същият износ става по-конкурентноспособен, което впоследствие изнася безработица към останалите страни-членки.
Първите са тези държави, чиито национални валути са били по-слаби (по-евтини на финансовите пазари) преди приемане на еврото – държави като Гърция, Италия, Испания, Португалия и (особено ключова в политическо значение) Франция. Вторите са държави, чиито национални валути са били по-силни преди приемането на еврото, като Германия и Холандия. И двете групи изнасят някакъв икономически негатив към останалите – в единия случай инфлация, а в другия – безработица. Без твърде много технически детайли, това са основните макроикономически пороци на еврозоната, описани и анализирани в дълбочина в книгата „Трагедията на еврото“ на Филип Багус (има я преведена на български, а английската версия можете да прочетете онлайн на този линк).
От този порочен процес се облагодетелстват определени политици и производители в страните със субсидиран износ и определени бизнеси и най-вече изпълнители на обществени поръчки в страните със субсидиран внос. В дългосрочен план обаче обикновеният данъкоплатец и работник винаги губи, без значение от коя държава е. В единия случай губи покупателна способност поради по-високата инфлация, в другия случай губи работни места, поради по-ниската конкурентоспособност на местния износ заради по-скъпата валута.
Същината на проблема – налагането на правила
В същината си проблемът е координационен. На теория наднационални институции като Европейската централна банка (ЕЦБ), Европейската комисия (ЕК) и други институции на Европейския съюз (ЕС) и еврозоната конкретно, би трябвало да координират различните страни-членки на паричния съюз – чрез правила, които гарантират, че не може да се стигне до порочната и разнопосочна експлоатация на общия ресурс (валутата), която нанася тежки вреди върху благосъстоянието на гражданите на цялата еврозона.
На теория подобна функция имат фискалните правила включително и т.нар. „Маастрихтски критерии“, които налагат определени изисквания за присъединяване към еврозоната. Тези критерии са първоначално измислени именно за да ограничават процеса описан горе и да предпазят от трагедията на общото ползване на споделено благо. В действителност, още на теоретично ниво има някои проблеми с тях – те са далеч по-ефективни в ограничаването на единия тип порочни ефекти от трагедията, отколкото на другия. Но в тези теоретични детайли е безсмислено да се навлиза с оглед на факта, че така или иначе никой не спазва тези критерии и никой не се опитва сериозно да ги налага. Много страни-членки на еврозоната всъщност не ги спазват откакто съществува паричния съюз или дори отпреди това, което напълно обезсмисля първоначалното им прилагане като критерии за членство.
Към момента тези критерии официално не се зачитат от европейските институции поради пандемията COVID-19, което звучи като виц за всеки по-внимателен наблюдател на икономическите развития в еврозоната, откакто тя съществува. Как спираш да прилагаш нещо, което никога не си прилагал? Най-известните от прословутите критерии се отнасят към фискалната политика и касаят нивото на държавен дълг като % от БВП (не повече от 60%) и нивото на годишен бюджетен дефицит като % от БВП (не повече от 3%).
От колективна безотговорност към колективно обедняване
Франция превишава нивото на държавен дълг като % от БВП от 2002 г. насам. Изискването за максимално ниво на бюджетен дефицит е спазвала в едва четири от последните 20 години. Италия никога не е спазвала изискването за ниво на държавен дълг, дори ако се върнем до началото на 90-те години, което поставя под въпрос как въобще е била приета в еврозоната първоначално. Същото се отнася и за Белгия. Това показва, че от самото начало никой не е имал намерение сериозно да прилага тези критерии. Най-фрапантен е казусът на Гърция, която освен изискването за държавния дълг към датата на своето присъединяване през 2001 г. не спазва и изискването за бюджетен дефицит.
Какъв е смисълът от наличието на писани правила, ако никой не ги спазва? И още повече – ако никой не ги налага? Европейските институции далеч повече обичат да дават „временни“ изключения от правилата, времетраенето на които продължава години наред след като кризите, поради които са въведени изключенията, вече са отшумели. През последните две години дори се говори за разхлабване на тези правила. При всички положения, необходимата координация не се налага. И така гражданите на еврозоната продължават да страдат от ефектите на трагедията на общото ползване на валутата.
Има ли надежда да се промени тази ситуация? Всеки може да прецени сам за себе си. Но 20 години след нейното създаване ситуацията в еврозоната е следната: неравенството в икономическото развитие между южните (като Италия) и северните страни (като Германия) само се е задълбочило. Страни като Италия днес имат по-ниски нива на БВП на глава от населението спрямо преди приемането на еврото. Гърция премина през най-тежката и най-дългата икономическа криза в своята история и продължава да страда от хронична безработица над 15%.
Къде отива еврото и къде искаме да отидем ние?
Политическото напрежение между южните и северните страни-членки е крайно нажежено, както се видя миналата година при обсъждането на идеята за емитиране на общ дълг. Икономическите кризи доведоха до зараждането и популяризацията на много евроскептични партии из цялата еврозона. Вместо конвергенция в развитието и хармония в политиката, еврото причини точно обратното на държавите, които го приеха.
Порочните ефекти от трагедията на общото ползване се задълбочават все повече и повече, а все по-високият риск от тежка криза и дори разпад на паричния съюз се тушира единствено от непрестанното печатане на пари от страна на ЕЦБ. Печатане, за което всички данъкоплатци в еврозоната плащат със загуба на стойност на своите заплати и спестявания. Към този момент балансът на ЕЦБ се равнява на 63% от БВП на цялата еврозона. Изглежда неминуемо този процент да достигне и надмине 100.
Това е неизбежната траектория на порочната структура на еврозоната. България е косвено повлияна от тази трагедия, най-малкото поради факта, че левът има фиксиран курс към еврото и поради това, че е част от по-широкото семейство на Европейския съюз. Искаме ли обаче да сме повлияни и директно? Да си сложим главата в торбата и сбогувайки се с паричния ни суверенитет да приемем обща валута, която във всяко структурно отношение е обречена? Отговорът, надявам се, е не. И преди служебно или редовно правителство да взима подобни решения, е добре не само то, но и гражданите да са наясно какви са рисковете.
