ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Различните виждания за (пре)устройство на обществото се популяризират с различни етикети. Вероятно най-масово ползваните са левица и десница. Те би трябвало да обясняват накратко същността на предлагани реформи и политики, да помагат за идентифициране на политическия опонент.
В този текст ще прочетем вижданията на българска „десница“ от 30-те и началото на 40-те години на 20 век през „леви“ очила. За левицата коренът на социалните злини се крие в капитализма и в частната собственост. Въпросите, на които се търси отговор са: отличават ли се левите от десните идеи и дали крайната десница е диаметрално противоположна на левицата? Понеже идеите не съществуват в стерилна среда, първо ще маркираме общата ситуация в страната.
Общата картина в България
В началото на 30-те години на 20 век пазарно ориентираните отрасли на българското стопанството са опустошени от Голямата депресия. Възможностите за износ се свиват драстично. Преди депресията са раздавани лесни кредити, които в условията на криза стават несъбираеми. Постепенно като най-важен купувач на българските продукти се налага Германия. Опитите за излизане извън нейната орбита завършват с неуспех. В българската икономика се засилва държавната регулация. Налага се валутен контрол, държавата изкупува нарастваща част от земеделската продукция, банковият сектор е доминиран от държавни банки. Все по-малко цени са пазарни и все повече се определят от държавни органи, въведена е минимална работническа надница, премахнато е свободното профсъюзно сдружаване.
Политическата система на страната е демократична, но демокрацията е неустойчива. През 1931 г. на власт идва коалицията Народен блок. Разногласията между партньорите в нея са постоянни, което създава впечатление за цялостна криза на парламентаризма. На 19 май 1934 г. е извършен военен преврат. Новите властници разпускат Народното събрание, забраняват партиите, ограничават местното самоуправление. Стотици чиновници са уволнени от държавния апарат с обяснение, че се въвежда компетентно управление. Фактически са прочистени евентуалните противници на новия режим. Управлението плавно преминава от превратаджиите в ръцете на цар Борис III. Той не възстановява партиите, но е възстановен парламента. С началото на Втората световна война се задълбочават авторитарните тенденции.
Един от мотивите за преврата на 19 май 1934 г. е ликвидирането на корупцията. Антикорупционните успехи обаче са минимални. Българският износ на тютюн е стриктно контролиран от държавата и големите търговски фирми предвиждат в бюджетите си значителни суми за подкупи на чиновници, които да не пречат на търговията им. Административната регулация, на която е подложено производството на хляб в София дава оръжие в ръцете на чиновниците, които я прилагат и те изнудват производителите за подкупи. Депутатът от правителственото мнозинство Петър Кьосеиванов се облагодетелства от доставки на вагони за царя и т.н.
Идеи на управляващата „десница“
В началото на 30-те години на 20 век кристализират принципите на сили, въвлечени по-късно в управлението на страната. През 1930 г. е публикувана „Декларация за тежкото положение на страната и изхода от него“. Зад баналното заглавие се крие програмен документ на Политическия кръг „Звено“, който заедно с Военния съюз осъществява преврата от 19 май 1934 г. „Звено“ е елитарна структура от фашистки, т.е крайно десен, тип. В Декларацията националното стопанство е характеризирано като „неорганизирано, лишено от опитно и просветено ръководство“, то е „оставено да се движи от слепия случай“, а чрез чуждите кредитни институти плодовете на националния труд се изнасят извън страната. Предлага се изработване на „програма за съгласувана и целесъобразна стопанска дейност“, държавно организиране на кредита, разширено социално законодателство.
Идеолозите на „десния“ преврат от 19 май още при появата си подлагат на лява критика пазарната икономика и предвиждат въвеждане на плановост. Отликата от класическата марксистка левица е в това, че стремежът към социална справедливост не е общочовешки, а е фокусиран върху българската нация, чиито труд е ограбван от международния капитал.
„Дясната“ идейна еволюция може да се проследи в списание „Нация и политика“, което започва да излиза през 1936 г. Един от неговите създатели е юристът д-р Никола Минков. На страниците на периодичното издание той формулира идейните си убеждения. През 1936 г. д-р Минков пише, че стремежът на съмишлениците му е постигане на социална правда и народно управление. За целта трябва трудът де се покровителства „преди капитала“, „капиталът, доброволно или принудително“ да бъде впрегнат и да служи на всеобщото благоденствие, да се преследват тези, които причиняват безработица, да се изгонят от страната укриващите печалби и т.н. Антикапиталистическата същност на изложените идеи се състои в стремежа за целенасочено ограничаване на частната собственост и в преимуществената защита на бедните и онеправданите.
Н. Минков става депутат от правителственото мнозинство в XXV Обикновено народно събрание (1940-1944 г.), т.е. той е част от управляващата „десница“. През декември 1940 г. в парламентарна реч заявява, че старият капиталистически свят безвъзвратно умира. Той ще бъде заменен от „един нов социализъм“, който ще бъде в „в най-широкия смисъл на думата национален“. Елементи на социализма са държавната собственост върху БНБ, пощите, мини „Перник“ и др. Държавният монопол предстои да обхване износната търговия, застрахователното дело и т.н. В синтезиран вид бъдещият български социализъм е представен по следния начин: „етатизация и монополи на големите стопански обекти, а кооперация в низините“. През август 1944 г., д-р Минков отново заявява в парламента, че светът върви към социализъм.
От направения преглед става ясно, че през десетилетието от 1934 до 1944 г. социалистически концепции са добре приети от представители на управляващата „десница“.
Идеи на опозиционната „десница“
В България има и опозиционна „десница“. Понякога плътно тя се приближава до властта, но не става част от нея.
Най-изявен представител на опозиционната „десница“ е професор Александър Цанков. Бивш министър-председател и председател на Народното събрание, преди преврата на 19 май 1934 г. той е лидер на масовото Народно социално движение (НСД). През втората половина на 30-те години бивши членове на НСД са привлечени в правителството, но очакванията за превръщането на организацията в управляваща не се оправдават. Александър Цанков е опозиционен депутат в XXIV (1938-1939 г.) и XXV (1940-1941 г.) ОНС.
В началото на 30-те години на 20 век Цанков изразява мнение, че капитализмът си отива. През 1936 г. той посещава хитлеристка Германия и e възхитен от нейната уредба, т.е. без съмнение той е крайно „десен“.
Идеите на Александър Цанков от втората половина на 30-те и началото на 40-те години са изразени в публични изказвания, статии и парламентарни речи. Синтезирано и обмислено те са представени в книгата му „Трите стопански системи. Капитализъм, комунизъм и национал-социализъм“, издадена през 1942 г. Той предвижда, че капиталистическа Европа ще трябва да отстъпи на социалистическа. За първообраз на социализма приема германския национал-социализъм. Според него стопанските кризи при капитализма са резултат от свободните пазарни отношения, а бушуващата Втора световна война ще сложи край на капитализма. В новата социалистическа система разпределението ще става „на базата на участието и заслугите“, частният интерес трябва да е „ограничен и съгласуван с обществения“. По думите на Цанков при национал-социализма от една страна „правото на собственост е осветен принцип“, но от друга „собствеността е в служба на обществения интерес и на общественото благосъстояние“. Без да достига до марксистката теза национализиране на собствеността де юре, Цанков поддържа национализация де факто.
Знакова фигура на опозиционната „десница“ е бившият военен министър и по-късно водач на Българските национални легиони ген. Христо Луков. Неговият интерес към социално-икономическите проблеми е лимитиран. Въпреки това в публични изявления от началото на 40-те години той възхвалява „германския национален водач за Нова Европа“, за новия политически и социален ред „освободен от алчните попълзновения на международния капитализъм“. Според ген. Луков германската победа във Втората световна война означава нова ера в устройството на света „без експлоатация и с еднакво право на народите да се трудят и живеят“.
Антикапиталистическите настроения и светлото социалистическо бъдеще очевидно са близки до сърцата на опозиционната българска „десница“.
Заключителни бележки
В специализираната литература отдавна е известно, че в левите движения и организации няма единство по въпроси като религия или атеизъм, революция или еволюция, национализъм или интернационализъм, роля на държавата и т. н. Обединяващо звено на всички е критиката към капиталистическата система и призивите за премахване на частната собственост върху средствата за производство. То е мотивирано от желанието за осъществяване на социална справедливост. Идейните характеристики на българската „десница“ от 30-те и началото на 40-те години на 20 век показват, че в тях има лесен за долавяне ляв уклон. Явно, независимо от етикетите, значителни групи от обществото са обсебени от борбата с неправдите, които идентифицират с неразвития български капитализъм. От тази перспектива изглежда, че през септември 1944 г. танковете на Червената армия изпълняват вече издадената смъртна присъда на капитализма.
Какво е значението на разгледания исторически епизод за днешния и за утрешния ден? Отговорът е банален, но заслужава да се повтаря – пътят към ада е постлан с (ляво-десни) добри намерения.
П. Пенчев
