ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Снимка: БГНЕС
Изказване на служебния министър по икономиката Кирил Петков в галерия „Софийски арсенал“ разбуни духовете в сферата на културата преди няколко дни. Изкарано като шокираща новина в заглавие от кликбейт медии, че едва ли не от утре се спират всички пари за културата и който оркестър или музей не може да се „самоиздържа“, ще фалира, много хора от сектора реагираха с изкавания в други медии или с постове във фейсбук.
Както често се случва, не става дума за компютри, а за компоти. И е още по-тъжно, че в случая „публиката“, която обърква понятията не е от Динко-вци, които гонят мигранти, а уж от най-висшата интелигенция у нас, т.нар. „хора на културата“ – директори на музеи, театри, оркестри и прочее.
Самият служебен министър Петков, на съвместната пресконференция с министъра на културата Велислав Минеков, изказа идеята си конкретно за тази галерия за съвременно изкуство. И тя да бъде модел за бъдещо развитие в тази посока. Възможно ли е в крайна сметка това да се случва?
Проблемът с реакциите против „Културата може да се самоиздържа“ у нас са много, но основните, може би, са в наследството от социализма и в „мазнинката“ в изкуството, т.е. кой поръчва музиката.
Наследството от социализма у нас се изразява най-вече в липсата на адекватно образование в сферата на културния мениджмънт. В България тази специалност косвено се засяга с променлив успех само в няколко университета. Шокиращо беше, например, изказване на преподавател точно по арт-мениджмънт в пловдивската Академия за музикални, танцови и изобразителни изкуства, че било невъзможно културата да се самоиздържа. Всъщност би трябвало той да преподава тъкмо обратното.
Проблемът с „образованието“ обаче е генерален. Тук не става дума за единични неадекватни изказвания от некомпетентни хора, а за цялостно възприятие. Масово реакциите бяха „как ще се издържа един музей само от билетчета“. По идентичен начин може да питаме „Как може ФК Барселона да се издържа само от билетчета“. Ами – не им стига само от билетчетата, разбира се. Защото приходната част в един футболен клуб – и в една културна институция, била тя оркестър, музей, театър или друго, включва множество различни пера. И колкото по-разнообразни са тези пера, толкова по-свободен си и в артистичната, и в бизнес частта.
Реакциите срещу „културата може да се самоиздържа“ са още по-забавни в контекста на „Софийски арсенал“. Галерията сама по себе си преди няколко години бе обновена и разширена именно по този метод – със спечелен проект към т.нар. Норвежки фонд. От гледна точка на Министерство на културата и по-генерално – българската държава, галерията се справя самостоятелно, без да тежи на държавния бюджет. И това е всичко, което означава „да се самоиздържа“.
В някои случаи тази „самоизръжка“ е 100% и съответният културен оператор е напълно независим от държавата. Даже напротив – у нас има стотици художествени галерии, които представят изкуство, подпомагат артисти на свободния пазар, продават и правят щастливи и художници, и купувачи, които не само, че не са на „самоиздръжка“, ами напротив – те са донори на държавния бюджет. Когато се казва, че у нас няма оркестър без държавна помощ, защо не се коментира, че има хиляди прекрасни художници, които не получават и един лев от държавата, а живеят повече или по-малко добре само, продавайки на свободния пазар? Художниците по-малко артисти ли са от свирещите на виола?
Не са много, но съществуват и няколко художествени галерии у нас, които дори не са на пазара – които имат постоянни експозиции или правят временни изложби, без да продават. Такива частни галерии са галерията към НБУ UniArt, или наскоро откритите с прекрасни частни колекции старо българско изкуство галерии в Пловдив „Джуркови“ и „Димитър Георгиев“. Също като галериите, които продават изкуство, последните две музейни галерии също са донори на бюджета, тъй като билетите за вход, които продават, също се таксуват от държавата.
Съществуват и много частни културни оператори, които частично са подкрепени от държавата, но правят всичко възможно да увеличават бюджета си по различни начини. Петър Димитров, организатор на A to JaZZ фестивала в София, бе един от хората на културата, който се изказа в подкрепа на идеята за самоиздържащата се култура. Сам той призна, че получава субсидия от държавата, но неговата цел е тя да е все по-малка, чрез привличането на спонсори и съответното структуриране на бюджета. По този начин културният продукт е „независим в полета на творческата мисъл“, както сам той се изразява. За съжаление у нас това мислене не е масово – поне не и в публичното говорене. Защото който плаща – той поръчва музиката, сиреч колкото си по-независим във финансирането на творчеството си, толкова си по-независим и в самото творчество.
В сегашната ситуация у нас дали този процент субсидия към различни културни оператори може да бъде нула е само хипотеза. Една не съвсем популярна мярка (тъй като диференцираните ставки имат много недостатъци) е намаляне или премахване на ДДС за култура. Но все пак е много по-добре да ти спестят 20% разход, вместо да ти го вземат, а после да ти го върнат под формата на „подпомагане на културата“. Поне това трябва да е десният икономически подход. Другата основна пречка да видим възможно ли е това е „самоиздържане“ поне в някои сфери е липсата на адекватен закон за меценатството. В много държави по света – не само в САЩ – даряването за култура се стимулира със съответните данъчни облекчения. По-простичко преведено: Ако операта на Севлиево се нуждае от 100 000 лева, то по-добре заводът Идеал стандарт Видима да ги даде директно на операта. В момента тези 100 000 лева държавата ги взема от Идеал стандарт под формата на данъци, те преминават и се преразпределят в кабинетите на Министерство на културата и след като всички бюрократи по пътя са получили заплати, в операта в Севлиево се връщат 80 000 лева. Разбира се, примерът и цифрите са измислени, но принципът е ясен.
По света примерите са много повече, като има както по-малки културни оператори, така и цели оркестри (някои – не постоянни) на големи фирми, като Луфтханза, или на частни университети, частни радиа, музеи като сградата на Антонио Гауди Casa Vicens в Барселона, поддържана от андорска банка. Друг пример е Музеят към Флорентинската катедрала, Баптистерий и камбанария – както други подобни италиански организации – специфична структура, която е под държавен контрол, но по-скоро независима. Ежегодно те публикуват публичен отчет за приходите и разходите, от които става ясно, че дори една такава огромна структура, която върши изключително скъпи реставрационни и консервационни дейности, успява да се самоиздържа. През 2018-а година разходите са били 22,6 млн, а приходите на т.нар Opera – 22,7 млн евро, без никаква държавна субсидия. Даже напротив, организацията е платила около 300 000 евро данък общ доход на италианската държава. Буквални сравнения между България и един от най-туристическите градове в света не може да се правят – но е показателен фактът за прозрачността на тази структура (да откриеш бюджет на български публичен културен институт е малко геройство); показателно е и за всеки, който твърди, че може да се самоиздържа само чалгата. А това е само един от хиляди подобни примери, за съжаление непознати в българската културна управленска атмосфера.
Естествено, закърмените в „кой ще ни даде пари“ културни мениджъри, които чакат наготово „мазнинка“ от държавата, се хвърлиха на амбразурата да твърдят, че никъде по света културата не се самоиздържала. Тук ще продължа не толкова либертариански, колкото класически-либерално или умерено дясно: да, част от културните институти се нуждаят от държавно финансиране. Но това не значи, че мазнинка трябва да тече навсякъде, защото както всичко по света, и бюджетът на министерството на културата е ограничен ресурс. И ако министърът започне да раздава за операта в София, оперетата в Севлиево и симфониетата в Червен бряг, накрая може да се окаже, че няма пари за реставрация на рушащата се Александровска гробница или за Мадарския конник.
Целта на всеки културен мениджър – независимо дали е частен или държавен – е да се бори за „самоиздръжката“ на поверения му институт, т.е. за неговата свобода. За съжаление у нас съществена част от шумните в публичното пространство политически фигури не искат свобода, а искат мазнинката да не спира. Успешни бизнес модели, които водят до диверсификация на приходите не се прилагат. Рядкост са музеите, които работят за привличане на повече хора, за атрактивни маркетингови кампании, за по-дребни неща, като качествен сувенирен магазин и т.н. (едно задължително за споменаване изключение е Домът на хумора и сатирата в Габрово).
В крайна сметка целта на всеки артист, който не е просто изпълнител на държавна пропаганда, е да бъде свободен, да бъде себе си. За съжаление с мислене предимно за това откъде капе „мазнинката“, а не за свободата в изкуството, развитието ни няма да е завидно. За щастие има и много хора, които мислят в другата посока – не толкова шумни и без да са заобиколени от гръмогласни медии, но все пак ги има, и работят.
И за финал, макар и горните редове да са защита на цитат на министъра на икономиката Кирил Петков, както и на колегата му в министерство на културата Велислав Минеков, това не е защита на тяхната дейност. Колкото и да са активни и амбициозни, двама служебни министри не би трябвало да се занимават с детайли, като конкретна софийска галерия. Не бива да се подминава и неадекватния намек, че „Софийски арсенал“ може да бъде едва ли не първата самоиздържаща се галерия у нас. Това е обида към хиляди други самоиздържащи се артисти у нас, които преживяват въпреки държавата, а не заради нея.
