ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
По следите на политическо непотребно минало
Политически непотребното минало е грозновато и не предизвиква национална гордост или ентусиазъм у избирателите. Затова е оставено да почива в мир по архиви и библиотеки. Когато е смислено и честно разказано то има функциите на ваксина срещу обществени болести като популизъм, демагогия, корупция, използване на държавната машина за облагодетелстване на малобройни елити и други подобни.
Настоящото изложение е опит за българска разработка на подобна ваксина. Тя не е одобрена от оторизирана агенция, а ваксинирането е доброволно. Основна предпоставка за разработката е свободата на словото, което подхранва подозрения у подозрителните, че зад нея може да се крият опасни чужди сили с (не)ясни интереси. Но ваксината си е изцяло родно производство. Състои се от няколко дози, чието съдържание е дестилирано от политическия живот в края на 19 и началото на 20 век.
Първа игла: защитата на местните производители ощетява местните потребители
През 1894 г. в княжество България се случва дългоочаквана промяна. Пада от власт правителството на Стефан Стамболов, проведени са парламентарни избори, които са спечелени от неговите противници. Министър-председател става Константин Стоилов – юрист с докторат по право от прочутия Хайделбергски университет в Германия и едногодишна специализация по френско гражданско право. Министър на финансите е Иван Евстратиев Гешов – завършил в Англия, където е студент на един от най-влиятелните икономисти в света Уилям Стенли Джевънс. „А отборът“ в управлението на тогавашна България става инициатор на стопанска политика, с която се реформира данъчната система и, поне на пръв поглед, се насърчава местната промишленост и селско стопанство.
Конкретните действия за осъществяване на общите намерения пораждат по-скоро недоумение, отколкото ентусиазъм. Например: със специален нормативен акт консумираната в страна сол е обложена с акциз от 6 лв. на 100 килограма, а за вносната сол се плаща допълнително мито от 3 лева на 100 килограма. Въвеждането на акциза върху солта е първа стъпка към поскъпване на един от малкото продукти, които се консумират масово от българите. Повече от половината сол, която се потребява в страната е вносна, и понеже е обложена с мито не може ефективно да конкурира местното производство. Вносното мито облагодетелства малцината местни производители, защото те не са заплашени от внос на евтина сол и могат да продават това, което са добили по изкуствено завишени цени. На практика вносното мито на солта е скрита парична премия от държавата към ограничен брой български солопроизводители. В основата на законодателните промени, които се отнасят до солта, до голяма степен стоят не интересите на българското общество, а материални изгоди на близки до управляващите. Много от тях насочват инвестициите си към производството на сол, защото без да правят големи разходи държавата косвено им гарантира високи печалби за сметка на потребителите.
Същият „А отбор“ през 1897 г. превръща в закон идеята чиновниците задължително да носят дрехи и обуща местно производство. Така се осигурявал пазар на българските фабриканти и занаятчии, които изпитват конкуренцията чужди фабриканти. При обсъждането на законопроекта някои депутати ентусиазирано (и логично) предлагат армията също да използва местни платове при изработването на униформите на войници и офицери. Отговорът на военния министър Н. Иванов гласи, че неговото министерство е правило поръчки от местни фабрики, но „не е могло да получи удовлетворителни резултати“. Явно качеството на местното производство не е чак дотам високо или пък българската армия има свръхвисоки претенции. Депутатът Стефан Танев казва, че година преди да се приеме този закон Министерството на търговията и земеделието е отправило препоръка към чиновниците да се обличат с дрехи местно производство. Щом част от държавните и общински служители започнали да се снабдяват с такива се оказало, че „нито материята е материя, нито боята е боя“ и дрехите им бързо се „раскапаха“. От друга страна местните производители, веднага вдигат между 50 до 100 % цените на стоките си. Отново чрез законодателната активност на държавата едни получават привилегии за сметка на други, които са принудени да купуват скъпи дрехи с лошо качество. Приложението на закона води до абсурдни форми на контрол по изпълнението му и до допълнителни административни разходи, които се заплащат от масовия анонимен данъкоплатец.
Втора игла: социалната политика е антисоциална
С възстановяването на българската държава през 1879 г. се пораждат надежди, че заетите в нейното управление не са егоисти, нямат лични интереси имат предимно добри намерения и това е достатъчно, за да помогнат на хората в нужда. За тази цел държавните институции имат нужда от пари, които се събират чрез данъци.
Непосредствено след Освобождението тяхното събиране е поверено на кметствата. За това решение има поне две напълно легитимни причини. На първо място се преценява, че така ще се спестят разноски, защото няма да има нужда от поддръжка на голяма специализирана администрация. На второ място идват аргументите на наивната социална политика. Предполага се, че „кметовете ще бъдат по-мегки към слабите даноплатци“, т.е. представителите на местната власт, благодарение на познанията си за състоянието и проблемите на хората в районите им няма да прибягват до прекалено тежко облагане. Дванадесет години след началото на самостоятелното съществуване на княжество България е направена равносметка за ефекта от тази организация. И тя е печална: разноските по събирането на данъците са огромни, понеже общините е трябвало да увеличат персонала си за събирането им, а практиката показва, че „въобще кметствата са били мегки, великодушни не към слабите и сиромасите, а към влиятелните и богатите“.
Централната администрация замества местната власт в събирането на данъците, но резултатите не са по-добри. Данъците бързо стават твърде високи, което поражда естествен стремеж за тяхното заобикаляне. В края на 19 век например тютюнът се облага с два данъка: бандерол и мурурие. Повече от половината тютюн, който се консумира в страната обаче е контрабанден. Самата контрабанда често е практикувана с помощта и прякото участие на онези, които би трябвало да се борят с нея.
Част от средствата за социална политика се набират чрез създаване на държавни монополи. В началото на 20 век т. нар. второ стамболовистко правителство налага (1903-1908 г.) държавен монопол върху солта. Надеждата е, че когато държавата закупува и продава на търговци на дребно всичката консумирана в страната сол тя няма да позволи експлоатацията на българските потребители от търговците на едро и от частните монополисти. Държавният монопол, вместо да изпълнява „социалното“ си предназначение се оказва хранителна среда за схеми, чрез които се експлоатират потребителите. Регистрирани са случаи, при които държавата умишлено създава изкуствено търсене и провокира високи цени на солта като ограничава продажбите си. При такава конюнктура само определени, близки до властта, търговци получават количества сол от държавните складове. Последните реализират бързи печалби, като препродават солта директно или на търговци на дребно.
Трета (бустерна) игла: нарастването на административния апарат създава „паразитни“ работни места
Мнозина наблюдатели на следосвобожденските процеси констатират, че държавният и общински чиновнически апарат се разраства изключително бързо. Държавната трапеза се оказва магнит за почти цялата интелигенция. До известна степен интелигенцията се създава от предлагането на различни държавни и общински служби.
Най-активни в критиката на тези процеси са опозиционните политически партии. Когато дойдат на власт обаче те също дават приноса си за увеличаването на хората, чиято заплата идва от данъкоплатците. През 1908 г. в парламента се изнасят множество данни за наличие на излишни служащи във всяко министерство , където „ако трябват пет се натурят петдесет [човека – б.м. П.П.]“. Особено големи размери е придобила военщината, а в самото военно министерство има „много излишни служби, и там са правили много неща, за да се подразделят хората … на съсловия, и там един кастов дух се забелязва“. Непрекъснатото увеличаване на работните места в държавна и общинска администрация товари бюджета с непроизводителни разходи но има и друга последица. То отклонява най-способните български младежи от стопанска дейност и предприемачество. Вместо да се насочат към производство, търговия в несигурния частен сектор те масово се стремят към сигурните постове в държавата и общините. Проблемът е познат отговорните политици, но мерки за ограничаването му не се предприемат. Те имат стимул да създават „работни места“, чрез които се отплащат на привържениците си.
Заключение: ваксини и антиваксъри
Обикновените българи в края на 19 и началото на 20 век реагират със спонтанно отрицание на описаните практики. Символ на такава реакция е Андрешко. Известният герой от едноименния разказ на Елин Пелин изоставя в блатото съдия-изпълнителят, който отива да секвестира житото на беден селянин.
Съвременният разказ за стари стопански и социални практики беше уподобен в началото с ваксина. Тя не действа директно, а показва какво не трябва да се прави. Ваксинирането с няколко дози от политически непотребното минало би могло да направи някои от тежките обществени болести по-поносими. За създаването на стаден имунитет обаче са необходими системни усилия от много хора. Поне на този етап от развитието на България изглежда, че липсва критична маса склонна да положи такива усилия и друга, която да се ваксинира доброволно. За сметка на това антиваксърите, за които държавата е източник на кариерно развитие, власт и богатство разполагат с материални ресурси и ефективни стратегии да предотвратят ефекта дори от малки дози смислено знание.
В края би трябвало да оставим място за надеждата.
