Няма „ляво“, няма „дясно“. Радикален поглед към политическите етикети

Двадесет души влизат в един бар. Петима българи, петима американци, петима французи и петима британци. Във всяка група има по един човек, роден през 1880 г., 1920 г., 1950 г., 1980 г. и 2000 г. Всички се определят политически като „десни“ и „консерватори“. Възгледите на нито един от тях няма нищо общо с възгледите на някой друг от тях.

Експериментът би звучал по същия начин, ако се определяха политически като „леви“ и „либерални“. А заради новата мода тези термини да вървят по двойки, т.е. дясно-консервативно и ляво-либерално, етикетирането става дори по-безсмислено.

В българската политика, а и не само, на определен период от време се появяват политици или партии, които да твърдят, че няма ляво и няма дясно. Следва бурна реакция – от „няма политика без идеология“, през „всеки, който не е експлицитно десен, е ляв“, до най-простичкото „измамници“.

Всъщност проблемът на политиците, твърдящи, че няма ляво и дясно, е друг. Те не са достатъчно крайни. Повечето от тях казват, че няма ляво и няма дясно, но само в българския контекст или че ляво и дясно са безсмислени в точно този конкретен исторически момент.

В действителност дали има ляво и дясно няма значение, понеже това са напълно абстрактни термини, които имат смисъл само дотолкова, доколкото събуждат някаква аналогия в главата на този, който чува въпросните думи. Така например героите от началото на статията се определят като десни (или леви, или каквото си пожелаят), защото когато чуят тази дума, си представят някаква идеологизирана версия на себе си или конкретен комплект вярвания, който съвпада с техните. Колкото чифта уши и мозъци обаче, толкова повече дефиниции на лявото и дясното.

Всичко това прави тези етикети не закостенели, а откровено вредни. Те опростяват до затъпяване сложни въпроси и казуси, докато гласоподаватели, коментатори и идеолози спорят с години за „автентичното дясно“. Такова, разбира се, не съществува, защото няма централно звено, което да определя какво всъщност е автентичното дясно. С други думи, чисто семантичният проблем на лявото и дясното се превръща в политически проблем.

Проблемът на политическия център

Проблемът на разделението ляво-дясно, консервативно-либерално и всички други подобни, може да бъде обяснен по един прост начин: опитайте се да дефинирате какво е политическия център. Не нещо близо до политическия център или контекстуалния център, а истински политически център – такъв, който в най-добрия случай работи универсално независимо от времевия период или в най-лошия случай взима предвид времевия период, но пак дава конкретен отговор какво точно представлява.

Спестете си времето: такъв не съществува, поради много причини. На първо време, политическият център трябва да бъде такъв и спрямо конкретни въпроси, например дали да се вдигнат данъците, и спрямо партии – например ДПС спрямо ГЕРБ. Разбира се, това е невъзможно. Дори да си направите някой от популярните тестове на политическия компас, елементарната сметка показва, че ако всеки отговор ви дърпа с квадратче напред, нагоре, наляво или надолу, то с различен сет от отговори може да се окажете на едно и също място. Друг проблем е, че в този тип тестове центърът се определя от анкетиращия – т.е. какво ви дърпа наляво или надясно зависи от този, който задава въпроси и неговото тълкуване какво е ляво и какво е дясно.

Политическият център, подобно на всичко друго в политическата теория, е абстракция. Някога това не е било проблем, защото с политика се е занимавала малка част от обществото, а с политическа теория – още по-малка част от интелигенцията, за която тази абстракция не е била проблем. Днес, когато политиката е навсякъде и участието в обществения дебат се приема не само за ценност, но и дори за задължение, термините като „ляво“, „дясно“ и „център“ са толкова масово използвани, че основният резултат от това са спорове от неразбиране между страните, отколкото разговор по същество.

Проблемът на конкретните казуси

Споровете за ляво, дясно, център, консервативно, либерално и пр., са преди всичко работа на коментатори и партийни поддръжници. Те рядко са проблеми на самите политици, защото всеки, виждал програмата на Народното събрание или Столичния общински съвет например, знае, че огромната част от политиката е решение на конкретни казуси, а не идеологическа надпревара. Именно тези конкретни казуси показват най-добре колко абсурдно е да се говори постоянно за ляво и дясно, сякаш някой от тези въпроси има конкретен отговор.

Да вземем пример с данъците. Учебникарската дефиниция казва, че дясното е за равно и ниско данъчно облагане. Лявото – за прогресивно и високо. Но какво правим, ако имаме две възможности – плосък данък от 22% или прогресивен данък с най-висока ставка 22%, при който всички граждани биха плащали или равен, или по-нисък данък, отколкото при версията с плоския? Това е напълно възможен казус, който кара множество хора да изпитват когнитивен дисонанс, защото не се връзва с тяхното собствено опростено разбиране за политика.

Друг пример, на местно ниво, би бил проекта за инсинератор в София. Ляво или дясно е да си против подобен проект? Отново, отговорът е, че не е нито едно от двете. Лепенето на етикети остава за тези, които не взимат решения.

Проблемът на аналогиите

На Джон Лок, Карл Маркс и Едмънд Бърк никога не им е минавало през главата, че някога политиката ще се занимава с подобни неща. Техните теории са били много по-общи, в много по-различни времена и в моменти от историята, когато е било на дневен ред да се дебатират форми на управление, а не решенията в конкретно управление. И понеже никой от тях не е писал конкретно нито за максималния осигурителен доход или инсинератора в София, това, което политолозите правят, е да вземат други описани от тях казуси, и да правят теоретични аналогии.

Това е друго опростяване на дебата – ако Маркс е мислил по този начин за онова, то вероятно би мислил и по този начин за това. Подобно мислене е грешно и вкарва мисленето на всички в релси, които са изцяло наложени отвън. Няма причина да е невъзможно да мислиш абортите за неморални и да искаш високи данъци, нито да си против Паметника на съветската армия и същевременно да смяташ Крим за руски. Може да е малко вероятно, но не е невъзможно.

Приписването на политически възгледи и етикирането им чрез аналогии е грешно и вредно не само на ниво политически дебат, но и на ниво човешки отношения. Ако се определяте като десен, е силно вероятно автоматично да изпитвате малко или много неприязън към човек, който се определя като ляв, без да знаете в какво всъщност вярва той. Това е силата на аналогиите – мозъкът ви казва какъв би трябвало да бъде този човек, без значение дали наистина е такъв или не.

Проблемът на централизираното звено

В крайна сметка, защо няма ляво и няма дясно? Защото няма централизирано звено, което да определи какво е ляво или дясно и да отсъжда дали някой е ляв, десен, центрист и т.н. С други думи, ако можете да попитате лекарския съюз дали някой е лекар, не можете да попитате някой съюз или партия да отсъди дали някой е десен или не. В някои случаи би било трудно да се отсъди дали е дясно или ляво дори по конкретен казус, какво остава за цял човек със стотици възгледи и мнения.

Тук може да се оспори, че има партии, които да определят какво е дясно и какво не, но те страдат от проблема в началото на статията – че позициите се променят с годините. Европейското дясно на Запад например се олицетворява основно от християндемократическите партии, но днес те предлагат мерки за по-силна държава във всеки смисъл на думата – от високи данъци срещу висока социална защита до гей бракове и активна защита от дискриминация.

Преди 30 години подобни позиции отсъстваха дори в партиите, които се определяха като леви. Същото важи и за САЩ, където Републиканската и Демократическата партия сменят из основи позициите и програмите си на всеки едно или две десетилетия.

В България е дори по-сложно. Едно от най-срещаните определения в страната е комунист, което към днешен момент е изпразнен от съдържание етикет. Плюсът е, че някога действително е имало централно звено, което да решава дали някой е комунист или не (БКП), но минусът е, че не е ясно какво точно означава това. Например дали някой е идеологически комунист или пък е бивш или настоящ член на БКП/БСП, или дали някой е просто бивш държавен служител по време на тоталитарния режим.

Тук неминуемо влизат в сила и личните предпочитания – така например Христо Иванов може да се окаже комунист, без да е бил член на БСП или БКП (но по силата на факта, че майка му е била), а бившият член на БКП Бойко Борисов, който е и служител и приятел на едноличния диктатор на режима на партията Тодор Живков, се възприема до ден-днешен от стотици хиляди българи като борец срещу комунистите. За да бъде определен някой като комунист или борец срещу комунизма, е нужно просто малко шумно малцинство, което да вкара този етикет в дебата.

Въпросът с „автентичното дясно“ е дори по-сложен и абсурден, дотолкова, че „демократ“ се възприема като идеологическа принадлежност. Това е заешка дупка, чиято дълбочина настоящият материал не желае да проверява.

С други думи, ако защитавате едни и същи възгледи през целия си живот, ще можете да получите вероятно всеки възможен етикет. Дори да стоите на едно място като убеждения е много вероятно да се окажете екстремист. Не защото наистина сте, а защото тези етикети нямат тежест като постоянно значение, но имат тежест в съда на общественото мнение.

Значи ли това, че всички са еднакви

Изводът от всичко това не е, че е всички са еднакви и че между политиците, партиите или дори гласоподавателите няма разлика. Изводът е, че етикетите водят до опростяване, което е най-добре да бъде избегнато. Ако на всеки 20 години се налага някой да се опитва да определя „Какво е консерватизмът днес“ и стигне до заключение, че той няма много общо с определението от преди 20, 30 или 50 години, би било логично да използваме различни думи за различни феномени.

Разбира се, това е неудобно. Повечето хора използват ляво, дясно, консервативно и либерално в контекст, но често този контекст не е особено разбираем. Нещата стават още по-сложни, ако се вкарат термини като популизъм, фашизъм и пр., които могат да значат всичко. А ако нещо може да значи всичко, то вероятно не значи нищо.

Хората и партиите действително са различни и в това се крие проблемът – не би било честно с пет думи да се опишат сложни личности, организации или процеси, които вплитат в себе си десетки или стотици отделни въпроси и казуси. Побирането на всички тях в една или две думи е вредно и глупаво.