ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Неотдавна беше публикуван български превод на романа „В първия кръг“ от Александър Солженицин (1918-2008 г.). Разказът е основан на житейския му опит и се отнася за една от т. нар. шарашки – секретни съветски лагери, където лишени от свобода учени работят по разузнавателни или военни проекти. Описано е разочарованието на млад съветски дипломат от двуличната политика на страната му, което го води до предателство. Всичко преплетено с човешки трагедии и падения, с достойнство и отчаяние, с любов, мечти, смелост и ирония към Сталин.
Книгата е силно политически некоректна към социалистическия режим в Съветска Русия. Задълбоченият прочит показва, че тя трудно се вмества в съвременната представа за политическа коректност. Кратко представяне и анализ на двата нюанса от политическата некоректност на романа „В първия кръг“ е основното съдържание на предлагания текст.
Политически некоректно за О‘Бозе почившия социализъм
Политико-икономическата система на социализма отдавна е проучена, но Солженицин представя нейния модел по разбираем начин. Тук ще се спрем на виждането му за тежко изкривения социалистически пазар, за индивидуалната икономическа рационалност и корупцията и ще го съпоставим с данни от българската стопанската история.
Комунистическите агитатори обещават премахване на частната собственост и ликвидиране на пазарните механизми, които са заменени с държавното ценообразуване и централизираното планиране. Приложението им води до поява на хаос и множество стокови дефицити. Дори в складовете на шарашката има „вечен“ недостиг на материали. Солженицин описва наличието на нерегламентиран, спонтанно възникнал „черен“ пазар. Докато градските магазини пустеят, на „черния“ пазар в почти херметично затворения Съветски съюз може да се намери „всичко измислено – до американска дъвка, пистолети, учебници по черна и бяла магия“. Ефективното търсене е огромно, а предлагането ограничено, не на последно място, защото търговците се третират като спекуланти и калкулират в продажната цена риска от преследване и затвор. Затова цените на неофициалните пазари са несъизмеримо по-високи от официалните, а държавната заплата не стига за покупки там.
Очакванията на идеолозите на социализма и комунизма са, че с премахването на частната собственост и пазара ще се роди нов, по-добър човек. Той не би трябвало да е движен от егоизъм, завист, стремеж към печалба и алчност. Съветската действителност опровергава утопията. В книгата са обрисувани висши представители на властта – дипломати, военни, прокурори, представители на тайните служби и др. Те се вълнуват от високите си заплати, от достъпа до дефицитни стоки, от възможността да се ползват различни привилегии като жилища, служебни автомобили и други подобни благини. Поведението им е икономически рационално и съобразено с начина, по който е организирано обществото. Солженицин, вероятно самостоятелно, достига до идеята, че в социалистическото общество се появява нова експлоататорска класа. Тя се състои от управляващия елит. Политическата власт й осигурява изключителен достъп до ресурсите на националната икономика и нейните представители без колебания се възползват от тях. Дори искрено вярващ комунист, попаднал в шарашката неохотно признава наличието на подобна класа в СССР.
Солженицин обръща внимание и на други (лесни за забравяне) особености на социалистическото всекидневие. Един от най-симпатичните герои в книгата, който е израснал изцяло в условията на социализъм и не помни Русия преди налагането му през 1917 г., заявява че в СССР „нищо не става без рушвет“. Дори и в най-стегнатия режим на бързи, ефективни и брутални наказания, където няма големи частни корпорации, които в сътрудничество с правителствата се опитват да трупат големи печалби, корупцията съществува. Тя се е превърнала в начин на живот и с нейна помощ се постигат най-обикновените житейски цели.
Героят на Солженицин не преувеличава, че усещането за корупция в условията на еднопартийна комунистическа диктатура е всеобщо. В средата на 80-те години на 20 век българският партиен и държавен ръководител Тодор Живков констатира „Подкупът е заел трайно място в нашия живот и нанася тежки морални и материални вреди“. Във всекидневието на социалистическа България се купуват чрез подкуп към съответните отговорни лица: получаване на софийско жителство (т.е. правото легално да се живее в столицата), възможността за закупуване на ново жилище (в нормалния случай би трябвало да се чака в продължение на години), поставянето на телефонен пост, „благоприятно“ съдебно решение, назначаването на работа на тогава престижните и доходни места като барман и т.н. Българският икономист Георги Петров отбелязва, че към края на социализма в България заплатите в търговията, общественото хранене и туризма са ненормално ниски. Той отбелязва че там „могат да работят само лица, които са в състояние извън заплатите да си осигурят допълнителни доходи чрез ограбване на държавата или купувачите“. Част от този извънреден доход подобни лица делят с началниците си и с органите, чиято основна задача е да контролират стопанството. Уж безплатната медицинска помощ се превръща в безкрайно чакане по опашки пред медицински и зъболекарски кабинети, а това води до „все по-широко разпространяващо се нелегално заплащане за ползване на някои видове медицински услуги“. Наблюдението на Солженицин за всеобщата корупция не е художествена измислица и не е само за Съветския съюз.
Политически некоректно – и преди, и сега
„В първия кръг“ не е изложение само за недостатъците на съветския социализъм. Авторовите прозрения засягат някои от „свещените крави“ на съвремието. Ще се докоснем само до две от тях: ролята на държавата и (не)равенството. Краят на социалистическия режим и разпадането на СССР 1989-1991 г. донесоха краткотрайно отстъпление от вярата във всемогъществото и добронамереността на държавата. Постепенно обаче държавната власт отново се предлага като универсално лекарство за всички обществени болести. Нарастващото социално неравенство, според мнозина, е тежък съвременен академичен и политически проблеми. То е сочено като недостатък на съвременното общество. Наличието му генерира апокалиптични видения за бъдещето.
Погледът на Солженицин към могъщата държавна машина е обусловен от знанието какво прави тя с човека, с неговите мечти, лични болки и цели в живота. Тираничната власт, според него, затъпява хората, а големите обещания за красиво бъдеще завършват с натрапване на по-лоши и злобни господари. Гениално прозрение е, твърдението му, че „за нещастие на хората и за щастие на правителствата човек е устроен така, че винаги има какво да му вземеш“. На това се крепи всяка тиранична власт. И в най-трудните условия малки подаръци могат да направят от честния човек предател и доносник. За Солженицин държавата е безчувствен студен механизъм. Тя превръща в перверзия един от най-важните евангелски принципи – в държавата лявата ръка не знае какво прави дясната, което я прави чудовище. Държавата е „срамежлива“ в признанията си за направени грешки. Управляващите и стремящите се към власт обещават честност, но когато докопат до управлението те се оказват най-обикновени мутри, движени само от личните си интереси.
Най-екстремни са недостатъците на държавната власт в условията на война. По думите на един от героите на романа тя „поставя всичко мислещо под законната власт на тъпоумието“. Необичайно за убеден православен, какъвто е Солженицин, звучи казанота, че православната църква в Русия не е смогнала да се противостои на държавата и в резултат „се е получила страна – изкривена на една страна. Робска страна!“ Аналогията с останалите православни държави изглежда рискована, но не е без основание.
Болшевиките в книгата на Солженицин смятат, че всеобщото равенство, липсата на привилегии в доходите и положението си заслужават жертвите. Те имат предвид буквално наличието на човешки жертви за постигането на мечтания идеал. Мечтите и благородството често са оправдавали склонността да се жертва живота, имота и честта на другите. Главният герой на романа изказва мисли за равенството, с които не се характеризира само конкретната ситуация в СССР през 40-те и 50-те години на 20 век. Според него равенство и сит живот има „във всеки добър свинарник“, а такъв тип равенство не може да доведе до подобряване на нравствените качества на хората. Думите са стряскащи и отрезвяват утопичното мислене. Животът в свинарник е сигурен, подреден донякъде, лишен от неудобствата на личния избор и свободата, но все пак си е живот в свинарник. А свинете там ги отглеждат за да бъдат използвани … като храна на господарите.
Защо е важно де се чете Солженицин?
Солженицин никога не е бил безспорен и добре приет от всички. До днес за него се разпространяват слухове, скалъпени от съветските тайни служби, за да го компрометират. Руският му национализъм и православната вяра го отдалечават от светския и псевдо-либерален Запад, който го прие при изгонването му от СССР през 1974 г. Все пак Солженицин е сред от интелектуалните герои на 20 век. Заради морала, устойчивостта и неподкупния талант изправени срещу зловещия модел на социализма. И защото в произведенията си прави наблюдения и изводи, които са ценни не само за отминалия обществено-политически и икономически строй.
Романът „В първия кръг“ не е забавен и изисква инвестиция на време, за да се прочете и осмисли. Но срещата със Солженицин и с нюансите на политическата му некоректност си заслужават усилията. Само по този начин може да се направи така, че произведенията му никога вече да не се забраняват, както е било в СССР и в България през годините на реалния социализъм.
