Ще има ли ток в България след политическото пренареждане?

Българската енергетика се намира в особено състояние, което според доц. Красен Станчев[1] може да се нарече вече криза, докато по думите на бившия премиер Иван Костов[2]  то е пред-кризисно. Фактите са, че България все още е значим производител и износител на електроенергия, но, поради външнополитически обстоятелства, сериозен дял от нашата енергетика се очаква да затвори в идните години без да има яснота за адекватни заместващи мощности. Именно това може да доведе до така формулираното от бившия премиер състояние, при което снабдяването и потреблението на енергетика се разминат значително и последват прекъсвания на подаването и същинска криза.

Всъщност, българската енергетика попада в перфектната буря, създадена от политическото пренареждане в европейската политика, което изпреварва с няколко години подобен и тепърва зараждащ се процес в България[3]. С други думи, идейният кливидж между европейското ляво и дясно не просто се преобръща за пореден път, но и се пренарежда по позабравената от началото на миналия век ос глобализъм-локализъм, докато в България политическият спектър е в полуразпад. В такава ситуация българските правителства не могат да заемат ясна позиция в развиващите се европейски политики по въпроса на Зелена сделка и остават пасивно изгубени в превода, заплашвайки самото съществуване на сектор енергетика у нас.

Зелената сделка и енергетиката са интересен аспект на политическото пренареждане на Стария континент, тъй като до голяма степен климатичното споразумение напомня на договора за Европейската общност за въглища и стомана – но с напълно обърнат идеологически полюс. В началото на 50-те години на миналия век, доминираните от християн-демократически десни политици като Шуман и Аденауер водещи европейски страни търсят начин за наднационално обединяване на стоманената и въглищната индустрии като централни за икономическата и военна мощ на всяка страна и по този начин да направят немислим бъдещ военен сблъсък[4]. Аденауер, Шуман и донякъде Чърчил виждат икономическото обвързване като необратим процес без да се фокусират особено върху регионалните икономически интереси в трите държави.

От друга страна, левите партии на власт във Великобритания, САЩ и голяма част от Скандинавието са горди с растящия контрол на държавата върху икономиката, растящото данъчно облагане и преразпределение и директната национализация или индиректно регулаторно управление на ключови индустрии именно като въгледобива и металургията и макар по принцип да са съгласни с международния поход на братския социализъм, не виждат особени политически ползи в подчиняването на току-що „превзетите“ от държавата индустрии на неясно какви наднационални институции. Например, националният изпълнителен комитет на британската Лейбъристка партия през 1950 приема становище за външната политика със заглавие „Европейско единство“, което твърди, че „във всяко отношение с изключение на разстоянието Великобритания е по-близо до нашите сънародници от Австралия и Нова Зеландия на другия край на света, отколкото до Европа“[5]. Делегати в комитета се изказват остро срещу Европейската общност за въглища и стомана, използвайки социалистическа реторика и аргументи. Например, делегатът на националния синдикат на работниците в аутомотив индустрията, Р. Едуърдс, задава въпроса: „Дали планът Шуман развива работническият контрол върху основните европейски индустрии или развива капиталистическият контрол и картелните споразумения, които винаги са ощетявали работническата класа?“⁵ Също толкова красноречив е и членът на британския парламент Хю Далтън⁵:

„Има някои, които пропагандират идеята за федерална Европа, в която Великобритания трябва да бъде член. Лейбъристката партия почти единодушно отхвърли тази гледна точка. Ние не сме готови да се присъединим към европейска федерация, защото не сме готови да предадем на наднационален орган решения по въпроси, които смятаме за жизненоважни за националния ни живот; такива въпроси като обхвата на социализация, средствата за поддържане на пълна заетост или разпределението на богатството чрез политиката на справедливи дялове.“

Макар отношението на европейските християн-демократи към ЕС през следващите десетилетия да е динамично, преследването на все по-дълбока икономическа интеграция чрез свободна международна търговия, приватизация, дерегулация и либерализация де факто създава днешната либерална международна икономическа система. Социалистите пък за поне още 20 години остават фокусирани върху опити да се запази и доразвие държавният контрол и собственост върху ключовите индустрии, което често комбинират със скептицизъм към свободната търговия и намаляването на митата с цел стимулиране на търговията, производството и защитата на гражданите най-вече като потребители на стоки и услуги.

Полюсите изглеждат напълно обърнати днес – наднационалната Зелена сделка е най-агресивно застъпвана от глобалисткия идеологически лагер, в който лидери са бившите социалисти и днешни зелени, докато скептичното движение се оглавява от локалисти и националисти в лицето на предимно бивши десни и консервативни политици.

Ироничното е, че Зелената сделка преследва цели, които са напълно противоположни на едновремешната социалистическа идеология – ликвидирането на трудо-интензивната енергетика и индустрия на територията на Европа и създаването на съюзна икономика, в която доминират прослойките на бюрократите и работещите в услугите бели якички, докато върху сините якички на работническата класа са принтирани социални номера за достъп до безусловен базов доход и отскоро ваксинация.

Глобалистите де факто вярват, че Европа може да бъде проспериращ континент, който се издържа почти напълно от екологичния сектор услуги и централизирана наднационална бюрокрация, а „мръсната“ индустрия и рудодобив биват изнесени далеч зад граница (всяка прилика с европейски вярвания от 17-18ти век не е случайна). Както видяхме и в социологическите профили на Брекзит, глобалисткото ляво е изтървало традиционните си избиратели от работническите и бивши индустриални региони и е концентрирано в големите метрополии, развиващи сектор услуги и внасящи всичко останало „отвън“.

От друга страна, застъпващите националната субсидиарност десни политици са изоставени от едновремешните си корпоративни спонсори и по естествен път намират пристан в също изоставените от левите глобалисти избиратели – бившите индустриални и енергийно-интензивни региони се оформят като новите им електорални бастиони. Днес те говорят, че трудещите се сини якички трябва да бъдат защитени чрез запазване на европейската индустрия, задържане на трудо-интензивната енергетика и рудодобив, и балансиране на търговските отношения с трети страни.

На фона на вече обърналите се европейски идеологически и политически полюси, в България процесът изглежда бавен, хаотичен и удрящ се в почти незаобиколими икономически препятствия. Единствената осъществила навременно пренареждане формация е Демократична България – поне части от ДБ открито застъпват нуждата почти цялата българска енергетика да бъде закрита, националните енергийни ресурси да не бъдат използвани и да се премине ексклузивно към соларна енергия (вятърът убива птиците, а ВЕЦ-овете – рибите), а когато не грее, нужната енергия да бъде внасяна отвън. Демократична България защитава ексклузивно интересите на работещите в сектор услуги в София, за които индустрии като металургия, рудодобив, ресурсно-интензивен туризъм и машиностроене са излишни – работещите софийски ИТ-та ще си внесат всички потребителски стоки, а живущите в провинцията може да се ограничат до домакини на къщи за гости, в които през уикенда ще отмарят белите якички на метрополията. Не съвсем електорално искрено, подобни позиции заема и Движението за права и свободи, макар те да са подбудени от политически нужди в международен план (пълна подкрепа от АЛДЕ/Реню) и бизнес потребности в национален план (позициониране на фирми във веригата доставки за Зелената сделка).

На отсрещния полюс са Възраждане, БСП и след напускането на властта донякъде ГЕРБ. За тях приоритетни са сегашните сини якички, за които всяка трансформация ще е болезнена. ГЕРБ не посмяха да внесат Плана за възстановяване преди изборите, осъзнавайки, че всяко запазване на Маришкия басейн ще е неприемливо за ЕК, а всичко приемливо за ЕК ще създаде електорална катастрофа в няколко български региона. Възраждане и БСП пък открито застъпват българската въглищна и ядрена енергетика да продължат да работят възможно най-дълго като заетите там не просто да не намаляват, но дори да се увеличават.

Формацията на Кирил Петков се опита да последва глобалистката енергийна идеологизация, но позиционирането ѝ в тази ниша се сблъска челно с изборната победа – да говориш за изоставянето на националните енергийни ресурси е далеч по-лесно, когато не си на власт. Днес Асен Василев се опитва отчаяно да намери запазващо работните места в българската енергетика решение, което да удовлетворява стремежите на ЕК към деиндустриализация. За наше съжаление, финансовият министър е залитнал в напълно нереалистични посоки – изграждането на 2 GW/h мощности от геотермална енергия и заместването на предложената 1 GW/h газово-водородна централа с инсинератори на отпадъци.

Василев предстои да открие, че за производството на електроенергия от геотермални източници се изисква вода с изключително висока температура[6] (107-182°C), каквато в България не съществува (най-горещият извор в Сапарева баня е 103°C), а целият софийски боклук стига за производство на 20 MW/h ток при сегашен капацитет на „Марица-Изток“ от 3000 MW/h. Полето за идеологическо и управленско маневриране на Петков и Василев е ограничено и от огромното влияние в управлението на вицепремиера и министър на екологията Сандов. Както Красен Станчев посочи, той е сред форлойферите на тандема активисти-бивши управляващи, ликвидирал развитието на потенциални местни енергийни източници у нас през последното десетилетие – мораториум върху проучване и добив на природен газ чрез хидравличен метод[7], няколко отказа за проучване на добив на метан-хидрати от Черно море[8] и разпростиране на защитени зони за птици върху всички подходящи за инвестиция във вятърна енергетика територии, основно по черноморието и високите части на планините[9].

Много искащите, но нямащи желание да се позиционират като глобалисти Петков и Василев не могат да дадат нито на ЕК, нито на българския народ и бизнес задоволителен отговор с какво може да се замести половината българска енергетика, която е под реална заплаха от ликвидация през следващите 10 години.

Може би най-интересният факт в тази матрица е, че цената на деиндустриализацията и въглеродната неутралност вече е платена от българския народ през 1990-те, когато комунистическата индустрия колабира под пазарен натиск и корумпирано държавно управление. Дори без да затваря въглищната си енергетика, България вероятно ще постигне климатичните цели на ЕК около поставения срок, следователно трансформацията на Маришкия басейн може да бъде отложена с десетилетия с простия аргумент –  в България се деиндустриализирахме и декарбонизирахме много преди това да стане модерно в Брюксел (както се вижда от следните две графики от Националния доклад по инвентаризация на емисиите на парникови газове) [10]:

Графика 1: Total GHG emissions in Gg CO2 eq. for 1988 – 2019

Графика 2: Total greenhouse gas emissions in CO2-eq. per IPCC sector 1988-2019

Такова дипломатическо отлагане може да спечели време както на глобалистите, така и на техните опоненти, през което визиите и на двата лагера да станат реалистични предложения пред избирателите – Румъния и Централна Европа да развият достатъчно мощни енергетики, че да можем да внасяме нужната ни електроенергия от тях докато работим в небостъргачи/получаваме базов доход или пък да се развият местните енергийни ресурси чрез непопулярни за Брюксел решения – улавяне на CO2 от въглищните централи, добив на газ по хидравличен метод, добив на метан-хидрати от Черно море и позволяване на изграждането на ветропаркове в защитените зони за птици по Северното Черноморие.

Без такова отлагане, не само българският ток може да не оцелее след европейското политическо пренареждане, но току-виж и да няма достатъчно европейски ток наоколо, който можем да си внесем.

 

[1] https://www.bloombergtv.bg/a/15-shows/101976-nay-opasna-e-krizata-s-tsenata-na-energiyata-spored-krasen-stanchev?fbclid=IwAR2BOg1O5-lP9dLZ-K7uw0wzeTL4wU2_-T4N_kuuum9dTCU-r4nZM9_VQbc

[2] https://bnr.bg/post/101580922/ivan-kostov

[3] По-подробно за пренареждането можете да прочете в наши други публикации – ТУК, ТУК, ТУК ,ТУК и ТУК

[4] https://www.gresham.ac.uk/lecture/transcript/download/from-the-european-coal-and-steel-community-to-the-common-market/

[5]https://www.researchgate.net/publication/262254109_The_Labour_Party’s_Changing_Relationship_to_Europe_The_Expansion_of_European_Social_Policy

[6] https://www.nrel.gov/research/re-geo-elec-production.html

[7] https://www.mediapool.bg/parlamentat-nalozhi-bezsrochna-zabrana-za-shistoviya-gaz-news188568.html

[8] https://frognews.bg/novini/skandal-gerb-propusna-posledniia-vlak-dobiv-priroden-gaz-cherno-more.html

[9] http://natura2000.moew.government.bg/Home/Map

[10] http://eea.government.bg/bg/dokladi/unfccc