ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
На пръв поглед паричните отношения не са най-подходящата среда, в която виреят честност и доверие. Отново на пръв поглед, когато стане дума за пари се оголват заложените във всеки себичност и алчност. Интуицията на първия поглед обаче не е точна. За да съществуват парите и свързаните с тях институции определена степен на доверие и честност са задължителни. Липсата им прави транзакциите несигурни и скъпи и забавя цялостното икономическо развитие. Доверието и честността са особено важни, когато държавната власт дава парични обещания.
Кога, защо и как паричните обещания, които е давала българската държавна власт са явно нарушени и какво е значението на този акт? Това са въпросите, на които ще се потърси отговор в тази статия.
Пари и кредит непосредствено след Освобождението
Още преди формирането на първото правителство на Княжество България е създадена Българска народна банка (БНБ). Съгласно нейния Устав, БНБ е правителствено учреждение с капитал от 2 милиона франка. Банката извършва безплатно касовата служба на държавата, т.е. получава суми от различни държавни приходи и изплаща направени държавни разходи. БНБ приема суми по срочни и безсрочни влогове и по текущи сметки, раздава ограничени краткосрочни кредити и др. Не е предвидено право на банката да емитира банкноти.
Първата кредитна операция е регистрирана на 17 август 1879 г., почти три месеца след откриването на банката. В началото търсенето на кредити в Княжеството е ограничено и БНБ се затруднява да пласира дори своите собствени средства. До април 1883 г. тя не приема влогове, защото няма кандидати за кредити и не може да се осигури плащането на лихва на вложителите. Михаил Тенев, който е дългогодишен служител и управител на банката от 1894 до 1899 г. обяснява тази ситуация с традициите във „вземане-даванията“ между търговци и занаятчии. Те се осъществявали „на честна дума и по тефтер, без никакви задължителни документи и без задълженията да стават достояние на публиката“. Думите му са свидетелство за неразвити пазарни отношения, но и за значението на взаимното доверие между участниците в стопанската дейност.
Липсата на банкноти означава, че функциите на пари се изпълняват от монети. През май 1880 г. със закон е създаден левът като национална монетна единица на България. Левовете са златни и сребърни, т.е. налага се биметален стандарт, който наподобява принципите на Латинския монетен съюз. Курсът на златото към среброто е официално фиксиран на 1 към 15,5. Всъщност пазарното отношение между злато и сребро е различно от официално фиксираното. През 80-те и 90-те години на 19 век среброто се обезценява. Появява се т. нар. ажио, което с известна условност може да се нарече инфлация. Монополното право за сечене на монети по закона от 1880 г. е запазено за държавата.
Обещанието на държавата
В първите години след създаването на Българското княжество започва да се обсъжда реформирането на БНБ. На 11 февруари 1883 г. III Обикновено народно събрание приема Устав на БНБ. В него залягат редица новости. БНБ се трансформира в безименно акционерно дружество с основен капитал от 12 000 000 лева в злато, разпределен на 40 000 акции по 300 лева едната. Предвидено е една трета от акциите да се закупят от държавата, а останалите да се предложат на частни лица чрез публична подписка. В член 2 на Устава е постановено, че „Българската народна банка има привилегията да издава банкноти, които тя ще изплаща в злато на предявителя“. Количеството на банкнотите се определя от Общото събрание на дружеството, в съгласие с правителството. БНБ трябва да има в касите си златна наличност „в едно количество, равно на „третята част от стойността на издадените банкноти“. Банкнотите могат да сa от 20, 50, 100, 500 и 1 000 лева, те се приемат от ковчежничествата на държавата и от всички правителствени учреждения и при поискване банката е длъжна да обмени банкнотите в златни монети веднага. Това е ключово обещание от страна на държавата, което цели да спечели доверието на потребителите, че зад хартията се крие реално златно покритие. Предвидени са наказания за фалшифициране на банкноти.
Опитът за трансформиране на БНБ в акционерна с участие на частен капитал не успява.
През януари 1885 г. по идея на финансовия министър Петко Каравелов в парламента е приет Закон за БНБ, а през август същата година постановките на закона са доразвити в специален Устав. С този Закон капиталът на банката става 10 милиона лева, внесен изцяло от държавата, т.е. акционерното начало е изоставено и БНБ става държавна. От гледна точка на печатането на банкноти, емисионните функции на банката предвидени през 1883 г. се запазват. Съгласно чл. 4 на закона БНБ има „изключителна привилегия да издава банкноти, които ще се приемат за платежи в ковчежничествата на държавата и във всички правителствени учреждения… Банкнотите ще се заплащат веднага на предявителя в злато“. Обещанието, че книжните банкноти са заместители на златото остава. Запазва се и задължението на банката да пази в касите си златни монети, които са равни на поне на една трета от стойността на издадените банкноти.
Банкнотите като заместител на златото: докога?
През годините след 1885 г. БНБ издава различни количества златни банкноти, т.е. банкноти, които се обменят свободно в злато. Обещанието да ги заменя срещу злато при поискване е спазвано. Печатането на банкноти изглежда операция, от която печели банката (чрез нея държавата) и бизнеса. Банката печели, защото чрез банкнотите се създават пари практически от нищото. Тези пари могат да се раздават като кредити и от тях да се получават лихви, с тях може да се изплащат държавни доставки и т.н. Бизнесът печели, защото получава улеснения при пренасянето и съхраняването на пари. Предлагането на книжни пари е ограничено, банкнотите трудно се приемат от българите и често се връщат в касите на банката. Хората предпочитат да разполагат със златни монети, защото те са форма на предпазване от инфлацията (ажиото, или обезценяването на сребърните монети).
В самия край на 19 век българската икономика се изправя пред тежка финансова и икономическа криза. Правителствата на Ст. Стамболов и К. Стоилов са вземали заеми от чужбина, които са в злато и обслужването на тези заеми също е в злато. Голяма част от заемите са прахосани за военни доставки и не носят приходи в хазната. Самите приходи зависят от износа на зърнени храни, срещу който в чужбина се получават златни монети. През последните години на 19 век, заради лоши природо-климатични условия реколтите от зърнени храни намаляват. Следва ограничаване на износа и в хазната влизат все по-малко пари. Повечето от приходите в държавната хазна постъпват в сребро, което е евтино, а заемите се обслужват в злато, което е скъпо. При тази перфектна буря идва краят на обещанието, че банкнотите са просто заместител на златото.
На 13 ноември 1899 г. сред изключително бурно заседание на Народното събрание, е приета поправка в Закона за БНБ, „малко законопроектче“ по думите на финансовия министър. Според него златните банкноти не се обменят в злато, а в сребро до 31 декември 1900 г. по курс на златото към среброто (т.е. ажио), който е определен от самата БНБ. Държавата се отмята от обещанието си, че банкнотите са заместител на златото. То удържа едва 14 години. Първата лъжа бързо е последвана от втора. Обещанието, че обмяната на банкнотите в сребро ще продължи само година не е изпълнено. Златните банкноти се обменят само в сребро до октомври 1902 г., а не до ноември 1900 г.
Какво толкова?
Условията, при които държавата нарушава обещанието си наистина са сложни: хазната е празна, данъците високи, обслужването на външните кредити е затруднено, правят се удръжки от заплатите на чиновници… Сложността обаче не е лошо стечение на обстоятелствата, а е предизвикана от действията на самата държавна власт преди кризата.
Парламентарната опозиция се обявява категорично против временното прекратяване на обмена на банкноти срещу злато. Най-влиятелни парламентаристи сочат аргументи срещу „законопроектчето“, които са трудни за оборване. Те твърдят, че целта му да се задържи златото в България няма да се постигне, ще се увеличи ажиото, което носи загуби на българското население и трудности за търговията, ще се унищожи доверието в банкнотите, които ще загубят стойност. Силни и пророчески са думите на блестящия юрист д-р Никола Генадиев. Те заслужават да бъдат цитирани: „За едно Народно събрание, което изработва закони, да се ангажира да влиза в пътя на беззаконията; да унищожава правата на гражданите, няма край из тоя път и утре или други ден при друг случай може да се похити правото на собственост. И сигурно, ако тръгнете по този път, там ще излезете“.
Погледнато през перспективата на десетилетията след 1899 г. д-р Генадиев се оказва прав по отношение на собствеността. „Законопроектчето“, с което се нарушават предварително дадени обещания е отдавна забравено. Вероятно с право. В припомнянето му има смисъл: приемането му е част от действията на държавата, поради които доверието към нея е критично ниско. Особено когато става дума за пари.
