ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Широко разпространено клише гласи, че образованието е универсално полезно, че който се учи, той ще сполучи, а „науката е слънце“. Икономическият превод на това твърдение намира израз в хипотезата на Нобеловия лауреат Гари Бекер, че образованието е инвестиция, която дава високи доходи, защото увеличава производителността. Здравият разум предполага общоприетите истини да не се отхвърлят, но след тях да се поставя въпросителен знак, т.е. да се направи опит за тяхната проверка. В случая ще тестваме хипотезата за ползата от образованието през ранната история на образователната система в българската държава след Освобождението. С помощта на историческата реконструкция може да се установи дали образованието, което дават тогавашните училищата, носи вреда или полза на обществото и/или на отделните хора.
Принципите на образователната система
Към времето на освобождението българското общество се състои предимно от бедни селяни. Около 3% от българите са грамотни. Преди 1878 г. по българските земи има известни образователни традиции, които са се развили независимо от турската държава. Местните общини издържат училищата, а те обслужват сравнително добре стопанските и културни потребности на населението.
Главна тенденция в развитието на образованието след Освобождението е към неговата централизация и одържавяване. Фундаменталните принципи на образователната система залягат в Търновската конституция (1879 г.). В чл. 78 от основния закон на Княжеството е постановено, че „Първоначалното учение е безплатно и задължително за всите подданници …“. Какво точно се разбира под първоначално учение е оставено за уточняване в следващите нормативни актове. Най-важните характеристики на образованието в страната са ясни: то е задължително и безплатно. При обсъждането на конституцията част от депутатите правят предложение в чл. 78 да се уточни, че общините ще заплащат за първоначалното учение. Предложението е разумно и честно, но е отхвърлено и в конституцията заляга откровена лъжа. На всички е ясно, че образованието не е безплатно, че за заплатите на учителите, за строителството и поддръжката на училищни сгради, за обзавеждането, отоплението и т.н. трябват пари. Въпреки това е приета популистката и политически коректна формулировка за безплатността. Концепцията задължителност на първоначалното образование не предизвиква особени възражения. Ако, както се вярва и тогава и сега, образованието е полезно, неговата задължителност ще бъде от обществена и от лична полза. Не са взети предвид възможностите за осъществяване на подобна идея в изключително бедна, земеделска страна, с което в образователната система се слага бомба със закъснител.
Народни основни училища – „Надежда всяка тука оставете“
В годините след 1879 г. с нормативни актове е постановено, че задължителното първоначално образование обхваща четирите отделения на началните училища. През 1891 г. е приет просветен закон, с който държавният бюджет поема изплащането на по-голямата част от учителските заплати, понеже общините са твърде бедни и често не могат да покрият този разход. Просветното министерство е натоварено с надзора и контрола над училищата, включително и над частните. Броят на училищата, на учениците и на учителите се увеличава. Увеличават се и уж грамотните българи.
Внимателният поглед върху задължителното и безплатно образование показва, че постиженията му са фасадни. Малко повече от четвърт век след възстановяването на българската държава, в специализирано проучване за състоянието на първоначалното образование неговият автор пише, че на входа на 70 до 75% от българските училища трябва да се постави известният стих от Дантевия „Ад“ – „Надежда всяка тука оставете“.
Напредъкът на ограмотяването е бавен и колеблив. Въпреки постановката за задължителност на началното образование до 1901 г. около 700 000 младежи от подлежащите на задължително учение са останали неграмотни. По думите на информирани съвременници повече от половината от „всяко наше поколение остава неграмотна“, защото не посещава училище или го напуска твърде рано. През 1908 г. тогавашният просветен министър Никола Мушанов констатира, че началното образование е неефективно. Според него след завършването му могат да се констатират случаи на „вторична безграмотност“, като се достига до „пълно обезграмотяване“. Голяма част от селското население праща децата си на училище неохотно, защото училището им отнема работна ръка. Селските деца посещават училище в най-добрия случай от края на октомври до към април, когато родителите им ги натоварват с работа. Много селяни са категорични, че задължителното образование не облекчава, а разклаща тяхното стопанско положение.
Фактът, че през 1891 г. държавата поема голяма част от учителските заплати е посрещнат добре от учителството, но той води до неочаквана последица. Както се изразява един земеделски депутат през 1908 г. учителите започват да гледат с лошо око на земеделците „и на населението въобще“. Фактическото превръщане на учителите в държавни служители има за резултат откъсването им от потребностите на обикновените хора, учителите започват да се съобразяват с този, който им плаща, т.е. с държавата.
В началото на 20 век медицинските власти констатират ужасяващи, дори според тогавашните стандарти, условия в началните училища. Училищните сгради са нехигиенични, прашни, влажни, мръсни и студени през зимата. В натуралистични детайли е описано състоянието на началните училища в Севлиевска околия към 1910 година: „Сички нужници при градските и селски училища са абсолютно нечисти, мръсни, отвратително миризливи …А главно, на много места няма такива. Там учениците са принудени да ходят по нужда из махалата или по пътя и ако не са селските свини да ги чистят … кой знае каква зараза би обхванала тези места“. Условията в училищата са опасни и за учениците и за учителите. Само за учебната 1919/1910 г. отново в Севлиевска околия двама учители са починали от туберкулоза, която е „добита в училищата“, починали са 28 момчета и 11 момичета от учениците. А Севлиевска околия не е по-добра или по-лоша от останалите. Отново по преценка на медицински лица несъмнен факт е, че условията, при които работят началните учители предизвикват тяхното физическо и нервно-психическо израждане.
Чиновнически пролетариат и училища в полза на учителите
Задължителността и безплатността не се отнасят за по-високите нива от образователното система. Те също са одържавени с идеята да се осигурят специалисти за различните отрасли от икономиката и управлението. Резултатите и в този аспект не са впечатляващи. Всеобщата бедност на българите се отразява на работата на специализираните училища. В началото на 20 век директорът на Казанлъшкото педагогическо училище констатира, че „бедността на учениците много пречи на успеха … Има таквизи бедни ученици, които, просто, немат даже лампа, на която да четат, изобщо никакви удобства“.
Българската държава след освобождението монополизира пощенските услуги, а по-късно и железниците стават собственост на държавата. Въпреки това дълги години не е основано техническо училище, което да задоволява нуждите от кадри за пощите и за организацията на железопътния транспорт. Производството на чиновници от страна на училищната система обаче не закъснява. Още през 1886 г. Иван Евстратиев Гешов констатира, че в България има 7 гимназии и 6 от т. нар. второстепенни училища, които са „фабрики за чиновници“, подготвят кандидати за държавните служби, чупят стремежът към „лично самоупование“ у младите хора и им вдъхват мисълта, че „те за всичко трябва да се уповават на държавата“.
Гешов препоръчва основаването на технически училища и на други, които са ориентирани към практическото образование. В действителност започва основаването на подобни училища, сред които с най-голяма важност за тогавашното състояние на българската икономика са земеделските. Те би трябвало да подготвят специалисти, с които да се модернизира най-важният сектор на българското стопанство. В началото на 20 век е направена преценка за резултатите от земеделското образование. Цифрите сочат, че за 15 години от създаването на земеделските училища, те са завършени от 760 младежи. От завършилите едва 5 работят в земеделието, всички останали стават чиновници или учители. Причините за нерадостните резултати, според тогавашните наблюдатели са поне две: на първо място в програмата в земеделските училища е ориентирана към подготовка на кадри за едри стопанства, каквито в страната няма, на второ място земеделските училища дават и педагогическа правоспособност на завършилите, при това по-бързо и по-евтино от специализираните педагогически училища. Очевидно държавната политика в областта на земеделското образование не е успешна и носи повече обществени вреди отколкото ползи.
Лошо структурираната система на професионалните училища демонстрира друг недостатък. Две десетилетия след Освобождението проницателни наблюдатели констатират, че част от специализираните училища съществуват единствено, за да осигурят заетост на учителите в тях. Така стоят нещата за част от преподавателите в земеделските училища. Интересът на преподавателите ги кара да саботират и малкото мероприятия от страна на държавата за реформиране на образователната система и за привеждането й в съответствие с материалните възможности и потребностите на тогавашните българи. Пример за това дава невъзможността на министър-председателя Петко Каравелов да превърне основаното през 1896 г. Рисувално училище в Художествено-индустриално.
Заключение
Одържавената и централизирана образователната система след Освобождението увеличава броя на грамотните българи, но системата се откъсва от нуждите на обществото и започва да работи в своя полза. Изначалната бедност на свободна България превръща училищата буквално в гробници за учители и ученици, а специализираните училища произвеждат предимно държавни служители и клиенти на корумпираната политическа система. Задължителното образование в определен смисъл се очертава като данък, който не носи перспектива за подобряване в материалното положение на обикновените хора, а затвърждава бедността им.
В условията на следосвобожденска България образованието носи и ползи, но посочените факти убедително показват, че не може да се приема тезата за универсалната полза от него. Отдалечената от днешния ден история е важна и защото фактът, че държавата не се е справила добре в миналото поражда основателни съмнения дали се справя с изграждането на адекватна образователна система днес.
