ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Когато финансовата зависимост е афиширана явно, идеологическата мотивация бива напълно дискредитирана.
Вече повече от година масово се популяризира схващането, че арабските революции са плод на чиста идеологическа мотивация и прагматизмът няма общо с получилия се „домино ефект“. От малкото информация, която достига до нас от Сирия, обаче, става ясно че ескалиращото насилие не е резултат на хаотичните пориви на една пролетарска революция. Тъкмо обратното – борците срещу режима дори се сдобиха с „редовна заплата“ под формата на помощ от съседните страни в Арабския залив. Макар финансовата помощ да може да послужи като инструмент за увеличаването на редиците и съхраняването на духа и дисциплината на съпротивата, същата е в състояние да компрометира чисто нравствената мотивация на каузата.
Причините за безизходицата на Сирия се крият в както в превръщането на кризата в статукво чрез намирането на постоянни нейни „кредитори“, така и в дезориентацията и колебливостта на дипломацията, изразени ясно в Шестте точки за мир на ООН.
Финансирането на Арабската пролет е един от най-енигматичните и противоречиви въпроси. По неписано правило този, който финансира нещо – било то революция или реформа, придобива морално право да упражни власт върху извършването на промяната и след нея. И за сирийците е актуално, че „който ги освободи, той ще ги пороби“. Другите арабски страни отказваха и се съпротивляваха на намеса, било то хуманитарна или военна. Това е адекватната реакция за всеки, който се бори срещу подобна външна зависимост.
Когато финансовата зависимост е афиширана явно, идеологическата мотивация бива напълно дискредитирана. Докато родоначалниците на Арабската пролет бяха романтично дискретни по въпросите за материалната си подкрепа, опозиционните сили в Сирия високо обявиха своите спонсори – страните от Арабския залив. По този начин последните предоставят коз в ръцете на режима – властите спокойно могат да оправдаят насилието като борба срещу организирани групировки без легитимност, спонсорирани отвън и нарушаващи суверенитета на Сирия.
Възможно е сирийската съпротива да загуби обществено доверие. Колебанията у НАТО, пасивността на САЩ и още затегнатите харчове по хуманитарни и мироопазващи мисии резултираха в съвсем неефективна мярка – Шестте точки за мир на Кофи Анан.
Дори след предприемането на тази мярка репортажите за ескалиращо насилие зачестиха и положението на неопределеност продължи. На първо място планът има съвсем препоръчителен и консултативен характер и не би могъл да има ефективност, докато в Сирия продължава абсолютното дипломатическо, медийно и социално информационно затъмнение. Властите са във видима готовност за диалог, но не биха реагирали на съвет от сорта на: „да се преустанови насилието“. Официално режимът не би признал намесата си в репресиите, насилието и убийствата на цивилни, следователно не може да отговори с готовност да ги преустанови. Анан също изисква освобождаване на политическите затворници, без да има предвид, че информацията за броя, състоянието и въобще съществуването на такива е неофициална и непотвърдена. Ако сирийското управление поеме отговорността за жертвите, то международните организации биха могли да използват много по-сериозни инструменти за нормализиране на обстановката.
Информационното затъмнение в Сирия всъщност е основна причина мерките да не могат да дадат никакъв резултат и ръцете на дипломацията да остават вързани. Затова в шестте си точки Анан би трябвало на първо място да насърчава свободата на словото. В тях обаче фигурира единствено „свобода на придвижване“ за журналистите, което съвсем не означава гарантиране на свобода за тяхната работа. Свободата на движение не означава непременно свобода на изразяване и свобода на медиите.
В мирния план на Анан има и фрапантни противоречия. На първо място, той съветва дипломатическите делегации да насърчават лидерство на сирийци в политическия процес, но да назначат посредник с властите едва когато международните пратеници дадат своето разрешение. Анан също така поставя условия за приемането на хуманитарната помощ, без тази мярка да има връзка с наистина ефективния подход за излизане от политическата криза. Помощите са важни, но нямат място в така или иначе пренебрежително краткия текст на Анан. Той лекува симптомите, а не причините на кризата.
Режимът не може да бъде свален или превъзпитан изведнъж чрез дипломация, но поне трябва да се заложи на по-задълбочени преговори, засягащи диалога между институциите и функционирането на властта. Защото когато подобен диалог липсва, обръщането към трети страни с чисто финансова цел е неизбежно. А то води до нови конфликти и геополитически зависимости.
