Възможният Европейски съюз

Популизъм, национализъм или антиглобализъм –  имена на новото политическо течение, настъпващо в мнозинство от европейските страни. Част от голямото пренареждане[1] на Стив Дейвис, което циклично променя основната разделителна линия в западните демократични общества. Ново ляво и дясно, сменено съдържание на политическия център, дебат, изместен по различна ос от досегашната.

Вижданията на национал-популистите познаваме от набиращите електорална сила партии като Алтернатива за Германия, Националния фронт, организациите на Найджъл Фараж, Вокс, Възраждане и др. Брекзит през 2016 г. рамкира тяхната основна съпротива срещу централизиращия и прогресивистки Европейски съюз. Еврократите осъществяват все по-голям контрол върху националните държави чрез различни пан-континентални институции, изсмукващи суверенитет от страните членки, в повечето случаи чрез заобикаляне на демократичната воля на гражданите.

Наложените от центъра политики са подчертано глобалистки и често в остро противоречие с вижданията на концентрирани групи от европейски избиратели. ЕС ще затваря въглищната индустрия в България, ще пореже холандските земеделци и ще принуди германския бюргер да харчи десетки хиляди евро за домашна термопомпа – всичко в опит да реализира елитисткия проект за въглеродна неутралност. Пределно бичи пазар за евроскептични проекти.

В същото време, благодарение на различни допитвания до гражданите на Съюза[2], знаем, че общото отношение към ЕС е по-скоро положително, включително и при по-недоволните страни от централна и източна Европа. Ниските резултати са за работата и политиките на конкретните институции в Брюксел, не за идеята за обединена Европа с възможност за пътуване, търговия и работа. Неслучайно популистите, бидейки верни на залепеното им от критиката име, са започнали постепенно да променят вижданията и посланията си. Вече все по-малко искат „екзит“ като британците, биха предпочели нещо друго – техен Европейски съюз.

Желание напълно постижимо, когато премислим структурата на властовите отношения вътре в ЕС. На първо място, колкото и влиятелна и силна да е администрацията в Брюксел, реалната власт продължава да бъде в лидерите на страните членки, и особено в лидерите на големите държави от континента – бившата империя на Каролингите. Докато тези лидери са в синхрон с глобалистката прогресивна адженда, и са толерантни към процеса на европейска интеграция (отдаване на суверенитет към ЕС), Съюзът ще бъде ляво-либерален, загрижен за климат и малцинства. В момента, когато начело видим френски или германски Орбан, промяната ще е рязка и осезаема.

На второ място, глобалистките идеи неизбежно ще загубят позиции, независимо дали популистките партии поемат контрола върху достатъчно европейски правителства. Причината е, че всички тези виждания, обобщени под етикета прогресивистки глобализъм, до съвсем скоро представляваха неоспорван, надпартиен консенсус  – само по себе си маркер за изчерпващо се политическо разделение, напът да бъде заместено с ново. Консенсусът е разбит и инкорпорирането на новите популистки партии в западните политически системи ще забие пирон в ковчега на ключови политики като зелената сделка или отворените врати на Меркел. Дори самото присъствие на хора като Костадинов, Льо Пен и Фицо в политиката, ще измени траекторията на всички останали. Не можеш да игнорираш вече организирал се 20-30-40% от електората.

И нещо трето, по-далновидните политици и апаратчици (като Макрон преди войната в Украйна) разбират, че на европейската политическа почва (по Димитър Ганев) не може да поникнат витални американски културни войни. Че ако искат европейският проект да върви към „много повече заедно“, към общ фиск, към европейски въоръжени сили, и дори да оцелее, ще е нужно да се съобразят с мнозинството европейци – ще е нужен съвсем различен Съюз. Съюз, който не е „обединен в различието“, а такъв обединен в общото – в обща вяра, обща история, общ род. Европа, която се грижи за своята икономика, за своите глобални интереси, за своята култура, за своето бъдеще…Европа на първо място (познато). За да има шанс европейската федерация ще е нужна нова пан-европейска идентичност, която да бъде противопоставена на други идентичности (американска, африканска, близкоизточна и т.н.) и в същото време да успее да приеме в себе си съществуващите вече идентичности на континента. Да си европеец не трябва да е в противоречие с това да си поляк, българин или португалец, а в момента е.

Написаното тук не е просто теоретизиране, макар че в основната си е опит за структуралистка прогноза, описаните тенденции вече са видими тук-таме в позиции и изявления на мислещи по темата коментатори и дори на участващи в играта политици. Само преди месец книгата на Ханс Кундани – „Евробелота: култура, империя и раса в европейския проект“[3] предизвика дискусии сред британските левичари, „разбивайки мита за либералния ЕС като инструмент за имперска амнезия“ и „разкривайки притеснителния завой на европейския цивилизационен проект“. От другата страна, сякаш в синхрон с Кундани, Костадин Костадинов изнесе реч пред конгрес на „Алтернатива за Германия“[4],  заявявайки, че „общата ни цел е да запазим нашата цивилизация и традиции“ и, че „днес повече от всякога нашият континент и нашата европейска цивилизация имат нужда от силно водачество“. Глобалисткото ляво и националистическото дясно вече еволюират позициите си.

Развитие ще наблюдаваме след изборите за парламент на ЕС през 2024 г. Евентуалното формиране на нова антиглобалистка-националистическа група в ЕП, която не следва сепаратистката фаражка линия, нито произвежда пасивна консерваторска каша ала ВМРО, е задължителна стъпка за фактическо налагане на десните сили от новото разделение. Този път целта няма да е бягство или ларп, а налагане на контрол върху Европейския съюз. Ще е важно да видим и позиционирането на новото европейско ляво, заемало досегашния център. Доколко от него ще бъде възприета позицията – за да спасим европейската идея, ще трябва да жертваме част от вижданията си. Своеобразен New Labour на континентално ниво, този път приемащ не победата на пазарната икономика, а изчерпването на глобализма в Европа. Ще се появи ли осъзнаването, че вчерашният консенсус вече ще трябва да бъде защитаван, вместо налаган след „информационна“ кампания.

Изборът е силно контрастен – или промяна, или завяхване на европейската идея. Трудно ще бъде, защото за да се продължи интеграцията по здравословен начин, изискват се няколко големи стъпки назад. Да се разглобят и сглобят наново (или дори премахнат) вече съществуващи системи на ЕС – еврото, зелена политика, Фронтекс и др. И когато отново се предложат на европейците, да получат демократична санкция, а не да бъдат вкарвани през задния вход чрез подкуп на местните елити, както са пореден път виждаме с Плана за възстановяване и устойчивост.

След като двадесет години Европейският проект претърпява институционален провал след институционален провал, от дълговата през бежанската до инфлационната криза, как ще надграждаш общи въоръжени сили или финансово министерство отгоре? Къщата ти е построена върху пясък, а ти ще вдигаш нов етаж, докато на партера, а и при съседите, гори пожар. Така от ЕС ще останат само фактчекъри и евродепутати.

[1] По-подробно за пренареждането можете да прочете в наши други публикации – ТУК,ТУК, ТУК, ТУК, ТУК, ТУК, ТУК , ТУК и ТУК

[2] Напр. https://www.pewresearch.org/short-reads/2022/10/13/positive-views-of-european-union-reach-new-highs-in-many-countries/

[3] https://www.hurstpublishers.com/book/eurowhiteness/

[4] https://trud.bg/%D0%BA%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%B3%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B0%D0%BB%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%B3%D0%B5%D1%80%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D0%B1%D1%89%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B8-%D1%86%D0%B5%D0%BB-%D0%B5-%D0%B4%D0%B0-%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%B0%D0%B7%D0%B8%D0%BC-%D0%BD%D0%B0%D1%88%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%86%D0%B8%D0%B2%D0%B8%D0%BB%D0%B8/

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!