ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Отговорът на Лудвиг фон Мизес и Австрийската икономическа школа.
В това есе са обобщени част от критиките на Австрийската икономическа школа към социалистическия метод на управление на икономиката. Особено внимание е обърнато на проблема на икономическата калкулация, формулиран от Лудвиг фон Мизес.
Преди 1989 г. в много страни от Източна Европа, между които и България, властва планово-социалистическата икономическа система. При нея средствата за производство са собственост на държавата, която влиза в ролята на централен плановик. Пазар за производствени фактори на практика не съществува и съответно те не могат да придобият пазарна цена.
Може и да изглежда, че работата на плановика като ръководител на стопанството е лесна, след като той е способен еднолично да упражнява контрол върху производствените фактори, имунизиран от потребителски предпочитания и конкуренция. Но веднъж притежаващ властта над средствата за производство, плановика трябва да взема решения с определящо значение за структурата на икономиката. Работата му не приключва само с формиране на щедри намерения към народа и с монополизиране на собствеността над средствата за производство. От него се очаква да движи националното (народното) стопанството.
Производствените средства са в сравнително ограничение спрямо безкрайните човешки желания, поради което не всички производствени планове могат да се реализират. Централният плановик трябва да направи избор между всички възможни производствени линии, които биха могли да се осъществят, така че едни от тях да отхвърли, а други да избере за реализация.
Държавата, като институцията, която има изключителен контрол върху средствата за производство в социалистическата икономика, работи с намерението да проектира система, която да създава блага за потребители, без последните да имат контрол върху това какво се произвежда. При такава организация на контрол, която резултира в отсъствието на пазар на средствата за производство, субективните предпочитания на потребителите не могат да бъдат инкорпорирани в решенията на контролиращия. Плановикът взема решения, които засягат икономическото състояние на всички, без да разполага със знание за потребителското търсене и относителната ограниченост на ресурсите. Знание, което може да бъде придобито само чрез използване на пазарния механизъм, където се наддава за придобиване на средства за производство. Казано по друг начин – само ако частните индивиди имат свободата да притежават и обменят средства за производство, могат да бъдат достигнати разменни съотношения (цени) за тези средства.
Има ли на разположение социалистическият плановик средство, което да му помогне при изготвянето на стопанския план?
Не, тъй като няма частна собственост върху средствата за производство и няма пазар за тези средства, който да формира тяхната цена. Следователно, икономическата калкулация, т.е. сравнението между (очаквани) приходи и направени разходи, деноминирани в общото средство за размяна (пари), е на практика невъзможна. Лишен от естественото средство за извършване на икономическа калкулация (пазарните цени) плановикът не може да направи икономически правилен избор сред множеството производствени възможности.
Това са само част от проблемите на социалистическата система, които в крайна сметка водят към нейния упадък. Последващото преминаване към рационален икономически ред започва с възстановяването на частната собственост върху средствата за производство. За да се премахне бариерата пред частната инициатива в производството, трябва да бъде премахната забраната индивидите да притежават, капитализират и обменят производствени средства. Така индивидът, който доскоро наред с другите производствени фактори е бил просто част от плановете на централната власт, се превръща в свободен икономически агент.
От инструмент към предприемач
Предприемачът се конкурира на пазара за интереса на потребителите, впрягайки уменията си в доставянето на възможно най-добрия продукт на възможно най-ниската цена. Това означава, че първата стъпка за преминаване от социалистическа икономика към свободен пазар е приватизация на средствата за производство. С премахването на държавния монопол върху средствата за производство наяве излиза вродената нестабилност на социалистическото производство. Изкуствено подкрепяно с цената на отнетата свобода на потребителите да определят какво да се произвежда, то е непригодно за свободния пазар.
Сега, това, което преди е било невъзможно да се изчисли (алтернативните разходи за употребата на един ресурс в производството на дадена стока), може да получи своята обективна пазарна оценка. В свободното стопанство повечето пост-социалистически производства работят на загуба, и без държавна помощ, която да ги поддържа, много често губят конкурентоспособността си и престават да съществуват.
Ако в началото на прехода няма пречки пред покупко-продажбата и мобилността на капитала, той постепенно преминава от производствени линии, където се произвежда относително нетолкова ценен за потребителите продукт, към други, където се произвежда по-ценен такъв. В съответствие с това преструктуриране на икономиката, се осъществява и промяна в пропорцията на заетите по индустрии, благодарение на освободения пазар на труда.
Един свободен пазар създава среда благоприятна за разгръщане на творческите сили на индивидите среда, в която тези, които успешно задоволяват потребителското търсене, биват възнаградени. Свободната конкуренция и успехът, от своя страна, стимулират стремежа на успешните предприемачи за намиране на находчиви решения, които повишават благосъстоянието на цялото общество.
Според мен ефективността при разпределението на икономическите ресурси е само един от проблемите на колективното социалистическо стопанство. Той е бил изключително затрудняващ през миналия век, особено поради липсата на изчислителни мощности като компютри и също комуникационни технологии. Представете си какво би дал интернетът или суперкомпютрите на едно планово стопанство… Определено такива „западни“, технологии развити от капитализма, биха помогнали доста да се постигне някаква ефективност по това направление.
Обаче, социализмът има още много други икономически дефекти, и въобще философски и морални проблеми, възникващи от колективизацията на икономическите решения. Например, как точно ще се мотивират и дисциплинират работниците при положение, че вероятността да бъдат уволнени и да останат без работа е почти нула? Каква е мотивацията на „мениджърите“ да кажем на една стопанска производствена единица да оптимизират производството при положение, че материалният им стимул пак е ограничен значително? Тези неща се взимат в голяма степен за даденост при капитализма, но при социализацията на труда няма такова нещо.
И също така, кой определя точно вертикалата на икономическата и политическа власт, защото все още хората не са се научили „братски“ да живеят в пълна хармония и спонтанна демокрация в големи групи, да кажем. Ясно е, че някой/някои трябва да дърпат конците и, ако това е недосегаемият елит, издигнат от Партията, да кажем, излиза една много грозна картинка, проядена от корупционни възможности и въздържана само от идеологическите ѝ принципи, както видяхме след краха ѝ. Според мен трябва да има справедливост при издигането на даден индивид над другите и това може да стане само при избирането на даден политик на избори или доказването на предприемача на другото изборно поле – пазара.
Прав си за това, че проблемът на икономическата калкулация е само един от много на брой правещи социализма/комунизма невъзможен. Дори сигурно ще се появят и статии в ЕКИП по темата.
Развии малко идеята си за интернет в социалистическата икономика. На мен ми се струва, че нещата отново няма да много по-различни
О извинявай, чак сега видях, че си писал. Идеята е, че могат да се правят маркетингови проучвания по някакъв социалистически интернет от какво точно хората имат нужда, като им се дадат примерно даден „доход“ за месеца или годината и те отбелязват какво искат да си закупят плащайки „цени“. След това дадените предпочитания влизат в производството (може да е необходимо увеличаване на капацитета на дадена производство, което би качило цената) и се извършва дистрибуция до дадената локация. Между другото това за цените е много съществено за правилното функциониране на плановото стопанство. Дори съм чувал, че едно време са имали шпиони на запад да следят относителните цени на продуктите, че да могат да преценят какви цени те да слагат в тяхната икономика… Ставало невъзможно да се изчисли колко струва един костюм примерно, ако в него влизат 50 изходни продукта да кажем, всеки струващ работно време, капиталово оборудване и други ресурси.
Въобще компютрите със сигурност биха помогнали за всякакво планиране и калкулиране, но пак има изключително много въпросителни, които остават. Аз по принцип съм за еволюционно развитие на политическата икономика, така че всякакви социални експерименти би трябвало да се възприемат само, ако е очевидно тяхното преимущество над съществуващото статукво.
Дори едно такова гласуване по Интернет няма да даде много добри резултати. Ако потребителите в плановата икономика знаят, че резултатите от него ще се ползват за реално определяне на цени, то те ще се опитват съзнателно да влияят на тези цени в посока надолу.
Сигурно слуховете, които си чувал са правилни. Икономическото разузнаване е било много силна структура, доколкото съм запознат. Но наистина стои проблема как да се справиш с цените при нуждата от толкова много информация и никакви сигнали пазарни.
Ами не е било трудно да се изчисли цената на продуктите през социализма – правеше се елементарно – сумира се стойността на всички материали, труд, режийни, добавя се 20% печалба и готово. Няма нужда да се анализира пазара в условия на дефицит, когато така нареченият пазар поглъща всичко. И цените не са били високи, защото разходите за реализация на продукта си бяха неизмеримо по-малки, отколкото в условията на реална конкуренция.
„Идеята е, че могат да се правят маркетингови проучвания по някакъв социалистически интернет от какво точно хората имат нужда, като им се дадат примерно даден “доход” за месеца или годината и те отбелязват какво искат да си закупят плащайки “цени”. “
добре, само че дохода се създава с производството, а в твоята хипотетична ситуация хората първо имат доход и на базата на него разпределят за неща, които все още не са произведени и после спрямо тези техни решения централните ръководители на социализма планират производството. по-нататъшен коментар е просто излишен….
а това че може да се изчислява по време на социализма – успех. цената на продукта не се получава от разходите за него, а от потребителската оценка на пределната полезност от употребата на продукта. трудовата теория за стойността е грешна.
и да калкулационния проблем е най-фундаменталния и освен това непреодолим проблем на социализма. останалите като мотивирането са разрешиими – как са мотивирали работници – ами със заплахи, т.е. със страх.
Май тука разбунихме някакви духове… Цената според мен се определя от две неща. Първо от ползата на алтернативата употреба на всички ресурси влезнали в производството на продукта, и второ от ползата на самия продукт за потребителя. Когато продуктът носи повече полза от ресурсите, които са използвани за неговата направа, то производителят може да сложи допълнителна печалба към цената, така че цената, която даден потребител плаща да е равна поне на ползата, измерена в други продукти, които могат да се закупят. Това важи за условията на капитализъм и свободни пазари, разбира се.
До В Василев: Точно защото е било „елементарно“ не е вършило никаква работа и стопанството в голяма степен не е могло да отговори на нуждите на гражданите.
До Иван Георгиев: Аз не съм твърдял, че национален доход може да се създаде по друг начин освен с производство.
алтернативната употреба или още разходите също са цена и то субективно определена от потребителската оценка на пределната полезност на стоката… 🙂