IV Национална Катастрофа? 100-годишното ехо, релевантно 1 век по-късно

Озверялото бързане към еврозоната, за да „седнем на масата на богатите“, оставя особено  неприятен вкус в устата, напомнящ претупаните преговори със съюзниците (а впоследствие и врагове) от балканските войни, което има решаваща роля за настъпването на Първата национална катастрофа.

Колегите от ЕКИП добре са описали трагедията на еврозоната и са ми спестили ферманите писане тук и тук. Но накратко мога да обобщя проблема така:

Еврозоната е едно „недоносче“ още от създаването си – не изпълнява ключови икономически и политически критерии. Още от самото си зараждане, този проект изглежда повече като политическа декларация, отколкото като икономическа зрялост. Държави с фундаментално различни фискални култури, производствени структури и политическа традиция са обединени под обща валута без достатъчно инструменти за координация и корекция. Без общ бюджет, без обща фискална политика, еврозоната функционира по-скоро като група от държави, заключени във фиксиран валутен курс, отколкото като истински икономически съюз.

Въпреки реториката за „конвергенция“, реалността показва точно обратното – икономиките в еврозоната не се сближават, а напротив – раздалечават се. Имаме дивергенция. Няма механизъм, който да уравновеси дисбалансите, освен вътрешна девалвация.

Еврозоната добре се вписва като класическа „трагедия на общите блага“. Валутният съюз създава общи ползи, но отговорностите остават национални. Всяка държава има стимул да се възползва максимално от общата валута чрез ниски лихви по дълга – но няма кой да понесе тежестта при по-сериозен провал, защото на практика целия съюз върви към увеличаващото се задлъжняване. Това е особено валидно след историческия край на немската фискална спирачка, сложен по-рано тази година. Така, с фактурирано ползване на 1 млрд. евро допълнителен дълг, последното голямо ядро на фискален консерватизъм вътре в еврозоната се изпарява. Това ще засили моралния риск и изкушението за „безплатен обяд“ – особено в държави с традиции в клиентелизма и слаб фискален контрол. България се вписва добре в последните две описания.

Валутният борд е една от най-добрите политики установени в последните 35 години. В разрез с популярната теза на поддръжниците на Еврозоната, че ако не влезем в нея, някой ще разруши борда и ще минем на валута от БРИКС, точно това би станало в момента на влизането в еврозоната – борда пада и тази спирачка отпада. Получаваме предглед как ще изглежда това с Бюджет 2025, „последният бюджет в лева“ по думите на министър Петкова. Той е вече толкова продънен и натъкмен, че все едно гледаме бъдещите ни бюджети в еврозоната.

Една част ще се превърнат в директна „мазнинка“ за местното политбюро. Без борда, без външна спирачка, достъпът до ликвидност ще стане по-лесен. Това автоматично разтваря апетитите на управляващите – увеличаване на текущите разходи без реформи, раздуване на администрацията, безцелни субсидии, и вече започналото увеличаване на данъците. Звучи ли ви познато?

В рамките на еврозоната се създава изкуствена хомогенност между държави с диаметрално различен фискален профил. Евтино кредитиране заради конвергиращата оценка на Българският дълг на пазарите, сходно с другите държави от еврозоната, в краткосрочен план ще изглежда като предимство – ще можем да теглим големи количества дълг евтино. Но това създава фалшива сигурност и илюзия за устойчивост. Ниската рискова премия няма да е резултат от реални икономически реформи, а от принадлежност към клуба. Стимулът за реформи намалява, популистките политики в стил „раздаване на калпак“ взимат превес. Истинските реформи са трудни и непопулярни. Ако могат да се заобиколят с кредитиране и „спокойствие“ от страна на пазарите, защо изобщо да се предприемат? Така тежките решения ще се замитат напред в бъдещето, а дългът ще остане за бъдещите поколения.

Мазнинката вече ще може да тече и от дълговите пазари. Еврозоната, чрез евтиното финансиране и липсата на външен натиск, може да се превърне в машина за раздуване на дълга. За политиците – това е изкушение, което не могат да пренебрегнат. За икономиката – потенциална катастрофа. Историята на Гърция е предупредителна табела, но както пише на огледалата на колите в САЩ – Objects in the mirror are closer than they appear.

113 години по-рано – Балканският съюз

Важно е да се поучим от погрешното разчитане на ситуацията от първата национална катастрофа, за да избегнем допълнителното влошаване на текущата ни конюнктура, предвид разразяващото се пренареждане по света, в региона и у нас.

Какво се случи? Обобщението на Балканските войни е непосилно да бъде изчерпателно в рамките на една статия, но ще се опитам да направя преглед на завареното положение и на пропуснатите възможности във всяка от участващите страни.

Румъния – Цѣ́ра Рȣмѫнѣ́скъ

Поради конюнктурата на региона и съюзниците си, Румъния от рано се оказва в невъзможност да се разшири в други посоки, освен на юг-югозапад. Предвид, че споделяме голяма граница, още от 1878 г. Румъния започва да загатва за териториални претенции към нас. Впоследствие, около преговорите за Балканския съюз, те неколкократно изразяват готовност за преговори за траен икономически и дефанзивен съюз, в замяна на отстъпка от територии в Добруджа. Макар и неприятно, териториите които искат в началото – Силистра и редица села в пограничните добруджански региони, с оглед на развилата се ситуация около Балканските войни има смисъл, за да може това влияние и сигурност да бъде изтъргувано в полза на Македония, Поморавието и Егейска Тракия. Уви, това не се случва. Българското правителство подхожда несериозно към тези искания и ги оставя неуредени. Така с времето те се разрастват, с подклаждането от Русия от една страна и Сърбия от друга.

На 22 юни 1913 г., около седмица след началото на бойните действия, на мин. председателя Стоян Данев е дадено да се разбере, че 10 дни румънски войски няма да прекрачват границата. Това е последния шанс за мирни преговори с тях.

За да бъдат възпрени на този етап, те искат моментално да бъдат спрени бойните действия със сърби и гърци, да приемем руския арбитраж, и отстъпки по линията Тутракан – Балчик.

Дори в този късен час е било логично да се преговаря с Румъния, преди да задрънка желязната епопея на оръжието и от север. При отказ, румънците ни заплашват, че ще поискат териториите чак до Русе – Шумен – Варна, вкл тези градове, както и Видин. Посланик Стефан Бобчев предава от Петербург, че Русия няма да задържи Румъния (обратно на това, което Данев дълго обяснява публично).

Как отговаря Данев на тази заплаха? Отхвърля я като „румънско мародейство“. Избира да играе „ва банк“ – за 10 дни да проработи многостранния „блицкриг“ в посока Ниш, Солун и Македония, след което да насочи повече войска към Дунава. Разбира се, налудничава идея, която е била обречена още в зародиш и хвърля ценния  живот на българските войници на вятъра.

Данев преговаря с Румъния на 26 юни, а на 28 юни Румъния нахлува до Тутракан – Балчик. Сергей Сазонов, руският външен министър, ги моли да спрат, но те отказват да го слушат, предвид силната си позиция. Румъния се обръща към сърби и гърци да спрат военните действия, тъй като България вече не съществува като преговорен елемент за тях. Смятат, че сме абдикирали всякаква политика към Русия. Също така настояват да имат главна преговорна роля в последващия мир.

Резултатът е трагичен – атаките в посока Ниш, Солун и Македония забуксуват скоропостижно. Границата с Румъния е на практика незащитена – има изключително малоброен гарнизон, който не оказва особен отпор. Румънците достигат село Враждебна, непосредствено до София, за отрицателно време ^[1].

Черна Гора – Краљєвина Црьна Гѡра

В Цетине, столицата на тогавашна Черна Гора, управляващия българската делегация там, пълномощен министър Хаджикънев (бел.ред. посланик), се среща с княз Мирко, престолонаследника на тогавашния и единствен в историята крал Никола. Принцовете Петър и Мирко Черногорски се оказват добронамерени към България към онзи момент.  Мирко му споделя за спогодбата със Сърбия за поемане на окупацията на сръбското владение в Македония и Косово, докато сръбската армия се фокусира изцяло върху България. Той изказва недолюбването на крал Никола от тази сделка.

Макар и трудно за постигане, едни преговори в тази насока са си заслужавали усилията. Предвид отказания на Сърбия излаз на Адриатика заради създаването на Албания, натуралната насока за експанзия е именно към Цетине. Черногорците тогава са млада и малка нация, която едва ли е могла да окаже сериозна съпротива на Сърбия. Нещо, което поетапно се случва със създаването на Кралство на Сърби, Хървати и Словенци, едва пет години по-късно ^[2]. Изпусната е възможността да влезнем в директни преговори за удар в тила на Сърбия.

Турция – Ѡсманлиєвата Порта

Хюсеин Хилми – паша, бивш велик везир, пълномощен министър във Виена, в разговори с Иван Салабашев, българския пълномощен министър там, предлага договор в замяна на български компенсации, според който турците могат да подтикнат 50 000 албанци в македонско и новосъздадена Албания да въстанат, отваряйки нов фронт на Сърбия, както и потенциално прекъсвайки топлата връзка с Гърция. Предлага ни да задържим военните действия, поради множество претърпени наши загуби на фронта с тях. В случай, че военните действия не могат да чакат, турският неутралитет е бил на масата, срещу съответните отстъпки. Макар да не се споменава конкретно какви биха били те (очевидно на нас е бил по-ценен техния неутралитет), можем да се досетим, че една корекция в българска посока от линията Мидия – Енос е било възможно да ги удовлетвори, предвид неудобната близост до сърцето на империята им. Имало е договорености за последващ съюз, което впоследствие да се превърне в такъв и с Централните сили ^[3].

Тъй като воюването във всички посоки е безумно за всеки нормален военачалник, бихме очаквали подобно предложение от високопоставен вражески дипломат да бъде взето насериозно. Уви, както знаем от историята, това не се случва. Иван Гешов „си пита ушите“. Данев по-късно, в началото на междусъюзническата, разнася лъжата, че Англия ще удържи Турция. Това не се случва. Пропуснат шанс, пропиляни животи на нашите героични деди от Люлебургас и Одрин ^[4]. Ген. Савов възпрепятства двустранните преговори, които Данев желае да направи, предвид тежко протичащата конференция за Лондонския мир. Според него, така сме щели да пренебрегнем Великите сили. Същите, за които вече е било известно, че не биха се застъпили сериозно за българския интерес. По това време, Савов изрича едни съдбоносни слова, които впоследствие ни отхапват главата – „….че ние сме решени да отидем до край, ако тия ни права не бъдат удовлетворени“. Тази самоувереност, че нашата армия може да воюва във всички посоки като Прусия на Балканите, особено след като вече е била омаломощена от Първата Балканска война, се оказва един блян, който ни премества стъпка по-близо до национална катастрофа.

Гърция – Василїѡ Ґръцко

Макар гръцките тайни преговори със Сърбия да започват рано, до февруари 1913 г. сме имали шанс да се разберем с гръцкия министър-председател, Елефтериос Венизелос. Тогава в Лондон той се среща с Данев да обсъди промененото статукво в Македония и Тракия, вследствие на боевете. Венизелос предлага сделка, която би подсигурила голяма част от българските завоевания и населени с нашенци територии в тези части на Балканите.

Цяла Югоизточна Македония, включително вече в наше владение, градовете Драма, Кавала, и Сяр. В замяна желае да се откажем от Солун. По това се постига съгласие, но Данев настоява още за Костур, Воден и Лерин. Макар според Данев по-рано да са били готови на тази отстъпка, това прекрачва границите на търпението на Венизелос и сделката се разпада ^[5].

Сърбия – Краљевина Сърбїѧ (Рашѫка)

„Па шта си ти? – Българка!“  – Александър Караджорджевич към дете в Скопие,

14ти окт 1912 г.

Сръбският шовинизъм очаквано е най-труден за преговаряне. Предвид почти хилядолетната ни съвместна история, това не би следвало да е изненада за предците ни на преговорната маса при създаването на основите на Балканския съюз. Още от 1885 г., твърдо е заявена сръбската претенция да анексира териториите на изток до р. Искър, включително нашата столица, от чиято трибуна е било планирано да бъдат прочетени условията за мир в онзи момент. Преговорите за Балканския съюз, водени от Гешев, завършват с доста неуредени въпроси в Македония с т.н. Спорна и Безспорна зона. Дори тогава изникват съмнения дали Сърбите биха се придържали към договореното. Предвид това, нашия национален идеал за обединение и жаждата час по-скоро да коригираме неправдата на Берлинския конгрес, човек би предположил, че ще е фокусирана немалка част от армията в посока на територии като Македония. Началното споразумение между българския и сръбски генералитет е за цяла българска армия. Уви, изпращаме само 7-ма рилска дивизия, докато сърбите концентрират 10 дивизии.

В допълнение, набъбват доказателства още след преговорите от бъдещия министър  председател Никола Пашич, които сочат към неспазване на вече договореното – Пашич изпраща писмо до всички сръбски посолства в Европа за налагане на термина „Стара Сърбия“, заради която влизат във войната. Това включва и градовете Прилеп, Кичево и Охрид, които са били договорени за Безспорната зона на България ^[6]. Според  Павел Милюков, руски политик, пряк свидетел на едно такова сръбско писмо в Солун, именно това е зародиша на междусъюзническата война ^[7].

След Лондонския мирен договор, ситуация продължава да се изостря. ВМРО, чрез Никола Генадиев, заплашва царя, че ако Данев отиде в Петербург, „ще играе револверът“. Междувременно, опозицията в лицето на Васил Радославов (който ще завърши пагубните преговори в Букурещ само месец по-късно като министър-председател) води яростна реч в зала „Нова Америка“ за военни действия. Въпреки всичко, Данев остава доволен, че е „стреснал северните бели мечки“ ^[8].

На 15-ти юни Тиквешкото въстание избухва, но поради невъзможността да бъде подкрепено от българската армия, то е грубо смазано от сръбските окупационни сили. Хиляда души загиват, което налива масло в огъня по пътя към междусъюзническата война ^[9].

На 16-ти юни, България получава своя casus belli – телеграма от ген. Савов до Стоян Данев, която представя рапорт на ген. Ковалев за насилията по границата от същия ден ^[10]. Никакво действие не се предприема, дори не се разпространява това пред Великите Сили или журналисти за подкрепа на бъдещата ни позиция.

Вместо това, без да обявяваме война, на същия ден, по заповед на ген. Савов, II и IV армия настъпват по целия фронт в посока запад-югозапад и започваме военните действия на междусъюзническата война ^[11].

Дори в тази пагубна ситуация се проиграват победи, извоювани от армията, заради провал на генералитета. Радко Димитриев спира възможна пинцер атака от нашите позиции край Пирот, без обяснима причина. I и III армия настъпват по долината на р. Нишава към Пирот и Ниш, без голяма съпротива. Изниква възможността сръбските сили в Македония да бъдат откъснати от връзката с Белград ^[12].

Само две седмици по-късно, на 2-ри юли, Стоян Данев изказва прословутата фраза „Господа, моята политика фалира. Спасявайте България!“ и подава оставка. Тази фраза прекрасно описва подхода на нашия политически елит през част от модерната ни история.

Като изключим възможните конспиративни теории, историческите сведения сочат наивно, глуповато и самонадеяно прочитане на развиващите се събития около управляващите и главнокомандващите, сред които Стоян Данев, Иван Гешов, Радко Димитриев, ген Михаил Савов. Сумарно те, а не само както сочат някои повърхностни заключения „немеца Фердинанд“, са виновни за I-вата национална катастрофа.

България изпуска златния шанс да прекрати военните действия на 26 октомври 1912 г., когато излиза на Мраморно море, останала е само укрепената позиция Чаталджа преди Цариград и Одрин е обсаден. До този момент във войната, българската военна машина е като валяк и е в най-силната преговорна позиция.

Камил паша, велик везир на Османската империя, предлага мир, в който България да получи Лозенградско, западната част на Одрин, по поречието на Марица до Дедеагач, включително и самия той. Освен това, пълно отстъпване от европейските владения и предаване на Битоля, Драч и Янина. Нещо повече, на българите се предлага да заемат Чаталджанската линия, последното голямо укрепление преди Цариград. Камил Паша правилно предусеща бълбукащия междусъюзнически конфликт и предлага евентуална турска помощ ^[13]. Това е отхвърлено от Фердинанд и Радко Димитриев. Последният настоява сам да води боевете при Чаталджа.

Нима сме имали реален шанс да завладеем Цариград? Нима, дори това да се случи, си е заслужавало изоставянето на Македония, предвид че почти цялата армия е концентрирана в Одринска Тракия? Никой в историята не е успял да превземе града без силен флот, нещо което липсва на България в онзи момент. Дори в екстремен сценарий да предположим, че ще овладеем Османската столица, никоя Велика сила не би оставила този град в рамките на нашата територия. Излишна грандоманска идея, пропиляла живота на българския войник.

IV Национална Катастрофа?

Що се отнася до Балканските войни, геройският успех на нашите армейски части се превръща в чрезвичайна ситуация. Да виним само забиването на нож в гърба от нашите бивши съюзници за катастрофата е най-лесното, което можем да направим и често е преобладаващото мнение сред обществото ни. Но realpolitik-а от тогавашното битие, както и обективно слабата позиция, в която хем се озоваваме, хем дозакопаваме сами, изисква да се вникне по-трезво в развиващите се тогава събития. Проигран е шансът, чрез търпеливо отиграване на местните и световни тенденции, да получим така жадуваното национално обединение. Нещо, което при румънците се получава (отчасти и заради късмет) с националното обединение на 1-ви дек 1919 г. при Фердинанд I, Хоенцолерн, докато ответната страна на монетата, нашият Фердинанд I, Сакскобургготски, завършва с Втората национална катастрофа. Така на практика никога повече не се доближаваме толкова до това да имаме шанса устойчиво да си върнем изгубените земи.

И тогава, и днес, гласовете в полза на изчакване, на извличане на максимума от текущата ситуация са потъпкани. Пътят ни е предначертан от един международен договор, който сме подписали и не можем да го изменяме, твърдят гласовете на елита, които отхвърлиха възможността да има референдум по темата. Така България се нарежда като единствената друга страна освен Кипър, която няма проведено допитване до гражданите по темата.

Както и тогава, нетърпеливия управляващ елит тръпне да настъпи към необратими действия за постигане на целта –  жадуваното (от някои) „европейско“ интегриране (днес) спрямо опитът за национално обединение (тогава).

Вероятно, макар ретроспективно да е по-лесно да се отсъди, България е трябвало да смени слепия курс на изток с по-балансиран подход. Огледалното модерно „прекръстване“ в западна посока ни вкарва в сляпо преследване на един идеал, който отдавна не съществува там. Отново чакаме да видим какво ще кажат „Великите Сили“, нашите евроатлантически партньори. И както става ясно преди 100-ина години, важно е освен да балансираме световния хегемон, властващ в нашия регион, да извлечем и максимума от особеностите на регионалната ни политика.

С оглед на течащото пренареждане в САЩ, ЕС, както и това в региона, е добре да погледнем трезво около нас. Паричната ни политика, така стабилна близо 30 г., е пред разклащане. Енергетиката ни показва симптоми на зелен канибализъм, като дори пролетта вече има толкова ВЕИ производство, че трябва да бъде изключвано от мрежата или заради нулевите цени, или по нареждане от оператора ЕСО. Нужни са ни огромни батерии за балансиране, които реалистично могат да бъдат само ПАВЕЦ. „Чаира“ бавно се възстановява, но проектът за язовир Яденица хваща паяжина, а при реализация ще увеличи многократно възможната работа в генериращ режим. Какво остава за строежа на изцяло нови големи ПАВЕЦ.

По темата с отбраната, наскоро Турция обяви, че е стигнала до примирие с кюрдите. Скоро, Ердоган може да се огледа за друг пограничен проблем. Ами ако утре поиска Кърджали? Нима можем да сме сигурни, че САЩ и ЕС ще се застъпят не просто духом за нас, а и тялом? Нима не е по-сигурно да работим превантивно срещу един такъв сценарий?

В световен ред с увеличен решоринг, както и заканите на САЩ за отдръпване от Европа, трябва да ни кара да се замислим за намалена нужда от външни източници на основни обществени нужди като енергетика, армия и суровини. За да можем да намалим в обозримо бъдеще зависимостта си от Русия (и от нейни сателити като Казахстан), е редно да развием собствени проекти за нефт и газ. Тези впрочем бяха спрени чрез мораториум на Борисов още през 2012 г. Готов проект за газ в Генерал Тошево лежи на трупчета, а тепърва се подновяват проучванията в черноморския ни блок „Хан Аспарух“. Съседния румънски блок – „Neptune Deep“, ще започне след няколко години да добива количества газ след, които могат да я направят най-големия европейски производител.

Предприемането на трезва оценка на конюктурата ни е належащо, защото времето в което караме на автопилот отлетя. Предстоят ни трудни решения и колкото по-бързо ги разгледаме трезво, толкова по-добро и сигурно бъдеще може да имаме.

 

Източници:

• Божинов, 1914: Божинов, Иван. Стремежите на руската дипломация, Борбата ѝ против обединението на Българския народ; 1883-1913 (отворено писмо до Г-да Ст. Данев и Ив. Евстратиев Гешов ), 1914.
• Войников, Живко, 2023: България и Балканският съюз през погледа на Гаврил Занетов
• Христов, 1984: Българска военна история в три тома. Подбрани извори и документи, Том Втори
• Гоцев, 1981: Гоцев, Димитър. Национално освободителните войни във В. Македония 1912-1915 г. София, 1981
• Данев, 1992: Данев, Стоян. Мемоари, 1992: 21
• Кермекчиев, 1915: Кермекчиев, Асен. Как заблуждават народа ни или престъпните безумия на Иван Ивстатиев Гешов и Сие, доказани с исторически документи и данни, София, 1915. 30, 165-166
• Кларк, 2015: Кларк, Кр. Лунатици. Как Европа прекрачи прага на първатасветовна война. София, 1915. 230-240
• Марков, 1991: Марков, Георги. Българското крушение 1913 г., София, 1991: 23, 27, 65
• Тошев, 1931: Тошев, Андрей. Балканските войни. Том 2. София, 1931. 320,321, 347-348
• Djemal pasha, 1922: Djemal pasha, Ahmed. Memories of a Turkish Statesman, 1913-1919, 1922. 45-56

 

Източник изображение – Sinking of Austrian dreadnought battleship Viribus Unitis in Pola war harbour in last days of ww1 

^[1] Кермекчиев, 1915

^[2] Тошев -2 , 1931, 320,321, 347-348

^[3] Djemal pasha, 1922, 45-56

^[4] Марков, 1991: 23,27

^[5] Данев, 1992, 212

^[6] Кларк 2015, 230-240

^[7] Кермекчиев, 1915, 165-166

^[8] Марков, 1991

^[9] Гоцев, 1981

^[10] Христов, 1984

^[11] Марков, 1991, 65 стр

^[12] Кермекчиев, 1915, стр 30

^[13] Божинов, 1914