Третият мандат на Румен Радев

1.

През 2016 г., когато беше избран за президент, Румен Радев беше масово непознат и дори само този факт го изправи в директен конфликт с цялата партийна система. Че един непознат кандидат можеше да получи милион гласа на първи тур и два милиона гласа на втори, само по себе си беше политически феномен, който отричаше логиката на парламентарната демокрация. Единственото общоизвестно качество на Радев беше генералското му звание, което допълнително създаваше напрежение между него и парламента, дори повече от обстоятелството, че е “подкрепен от БСП”. Не заради друго, а защото бързо стана ясно, че генералът спонтанно канализира обществена енергия – именно понеже не го познават, всички избиратели можеха да привиждат в него каквото си искат. Общото кратно на тези милиони фантазии беше волята за промяна (“стига с Борисов”), но и очакването за ред (генерал Радев). Да кредитират българите така масово един човек, само на базата на алтернативност и звание, означаваше че е отключена нов вид обществена енергия, ключът само случайно напипан от Корнелия Нинова. Това беше енергия насочена срещу парламентарното представителство изобщо; идеята, че ти уж сключваш договор с професионални политици и им кредитираш власт срещу ангажимента да прокарват решения в твой интерес.

Зад Радев обаче се образува спонтанно движение, което му връчи празен чек. От него не се очакваше да изпълнява никакви обещания към избирателите; очакваше се да влезе в системата с развързани ръце и да направи нещо, каквото и да е, за я поправи. Конфликтът между държавния глава и парламента беше вече предопределен, когато той се яви да положи клетва пред депутатите на 19 януари 2017 г. Залата надменно кикотеше, искаха да му покажат, че мястото му не е там. Само година по-рано Петър Москов беше обявил триумфално: “НА КАРТАТА НЯМА ЧЕРВЕНО ЧЕРВЕНО НА КАРТАТА НЯМА НЯМА НА КАРТАТА ЧЕРВЕНО” по повод на местните избори 2015. Коалицията на “градската” с “народната” десница изглеждаше всемогъща и на хората като Москов им се привиждаше германски консервативен модел, в който ГЕРБ са големия партньор (ХДС), а Реформаторският блок малкия (ХСС), и те заедно председателстват европейския път на България за десетилетия напред. Тайната на посиняването на картата беше, разбира се, подкрепа от ДПС в редица важни градове. Подкрепа, която на президентските избори следващата година се пренасочи към Радев, но той нямаше нужда от нея. Електоралната вълна, която се вдигна, обезсмисли сметките. Дори оптимистите не очакваха да води на първи тур, не и ако базата му е само БСП. Но макар, че имаше идеологическа неприязън срещу “червения” президент, червеното беше по-скоро повод за атака срещу Радев и опит за партизирането му, отколкото истинска причина за омразата. Под всичко това клокочеше по-дълбок и опасен обществен процес, който Радев би могъл да оглави.

 

2.

През последните девет години около президента се завъртяха много хора – журналисти, експерти, апаратчици, бизнесмени. Въпросът за партия на Радев се беше повдигнал още в самото начало. Политическите инвеститори потриваха ръце; насекомите, чиято идея за политика се свежда до прогнозиране на популярност и впиване на зъби в перспективни личности. Да се закачиш за правилния влак, това е качество, с което се напредва в публичността у нас. Разбирайки, че той има motion, мнозина искаха да се закачат, да си купят “на зелено”. Но повечето не се задържаха. “Той не успя да изгради екип.” “Няма опит в политиката, не е играч.” Това са оценки, които идват често именно от средите на разочарованите играчи; одумват го, както се одумва жена, която не пуска. Щението бързо се обръща в обида и гняв. Факт е, че текучеството в неговия кръг беше голямо, но в политиката приятелите са воденичен камък. Няма особена полза от трупането на мухи в орбита, ако те не са лоялни. През деветте години Радев показа нюх и характер в това отношение – приемаше подкрепа от всеки, но той самият не се вричаше на никого, не поемаше ангажименти, не влезе “в игра”. Или по-точно влизаше, но никога толкова надълбоко, колкото другата страна копнее да го обвърже. Неговото разбиране за лоялността е еднопосочно, което може да е недостатък само в очите на хора, които не са чели никаква история, дори само история на България. Лоялността към политически лидер трябва и може да бъде само еднопосочна; тя е кредит без падеж, сходно на данъците и жертвоприношенията.

Прочее, данъците неиронично са жертвоприношение, което правим на олтара на Държавата и очакваме тя да подсигури материален просперитет и сигурност срещу бедствия, дори и да влияе на климата. Друг въпрос е доколко тези ритуали помагат на нещо. Например Кая Калас ще отдели 10 милиона евро за изграждането на трибунал за съдене на руските агресори. Ако се вгледате отблизо, много публични разходи в България и Европа приличат повече на даване на курбан, отколкото на ефективни инвестиции.

Ти може да вярваш и да се надяваш, че той ще промени държавата за добро – дори за твое лично добро – но тази полза е винаги косвена и евентуална. Както срещу държавата не може да се насочва принудително изпълнение на вземане, така и от истинския политически лидер не може нищо да се изисква. И аз, и другите, които искахме референдум за лева, му се бяхме вкиснали, че се заигра се него, но не предизвика конституционна криза – защото всяка формална или неформална група е “партия”, а всяка партия мисли своите приоритети за най-важни. От сегашна гледна точка, след като вече подаде оставка и нагази в Рубикон, съм длъжен да приема, че неговата битка явно е била по-голяма и по-отговорна дори от запазването на лева. Звучи несвойствено за демократичната интуиция, но всъщност даването на обещания е корумпирането на един политик. Бойко Борисов не е корумпиран, понеже е лош; той например каза в интервюто за Капитал: “правилно, грешно, обещал съм на туристическия бранш”. Борисов просто е оплетен в центъра на една мрежа от обещания и услуги, която го препъва. Ако не можеш да кажеш “По дяволите туристическия бранш” (който иска да внася десетки хиляди узбеки), ти не си вече лидер, ти си брокер.

 

3.

Характерът, който демонстрира Радев, не важеше само за мухите и пиявиците; в последната година от президентството си той посрещна реално изпитание – да се раздели с един от своите най-почтени и най-компетентни съветници, който е от малцината очевидно безкористни хора около него, Крум Зарков. Беше изцяло в правомощията на президента да предложи референдум за влизане в еврозоната, но по мнение на Крум (което аз не споделям) въпросът е неконституционен по същество. И въпреки, че Радев не престъпва конституцията предлагайки референдума, от гледна точка на Крум той употребява правомощието си политически; значи остане ли на службата си, Зарков става член на нова партия, различна от БСП. Все пак, той обясни многократно в интервюта: “няма да членувам в друга партия”. Раздялата на двамата е интересен феномен с това, че нямаше публично изразени никакви лоши чувства, което е необичайно за България. У нас радетелите за “завръщане към нормалността” обаче са толкова изпържени от интриги, че няма да познаят нормалността, даже ако ги удари по главата. Назначението на Зарков поначало беше риск, защото той не е експерт, а политик с експертиза, и ходът му да напусне беше политически ход. Явно обаче рискът е бил калкулиран. Президентът едва ли е доволен и отношенията им сигурно никога няма да са същите, но скъсването очевидно не е необратимо. Тук не коментираме дали референдумът на Радев и оставката на Зарков са били далновидни решения; може и двамата да са сгрешили. Но е показателно как взеха решенията си. Зарков запази своята самостоятелност, но не стана ренегат.

Радев е готов за лидер на движение, щом дори най-ценните му кадри не могат да го спрат и не съжалява да ги загуби, когато е поел в някаква посока. Именно лидер на движение обаче, не на партия. Радев е генерал и подобно на други генерали в политиката, като Шарл дьо Гол например, не е партиен строител, не е “мрежови” човек. Той е човек на вертикалата, на решението, на дистанцията от фракции. Може би една БСП, оглавена най-сетне от Крум Зарков, може да се включи в движението на Радев, но политическото движение не е партия: движението е Радев. Около него вече започнаха да се групират партии и кръгове, той им даде седмица време. Забележете, той все пак не е казал нито дума за участие в парламентарните избори по време на обръщението за оставката си: медиите и партиите сами издигат кандидатурата му, като я обсъждат, като застават зад нея, дори катo я оплюват. Той просто става сублимния обект на общественото очакване за бъдещето; и затова обществото го облича в легитимност да действа. Същото и с Шарл дьо Гол, защото французинът е искал чист мандат: Републиката да го пожелае сама, да го повика на помощ, той едва тогава ще дойде и ще си тръгне в минутата, в която се усети нежелан. Водачът на движение е коронован гражданин, зад него неформално – но явно, не скрито – се събират всички, които искат рестарт на институциите; поне за кратък момент, политическият процес става напълно публичен. Нов обществен договор. Звучи романтично, но е исторически факт и е единствената власт, която си струва да имаш. Само с чист мандат можеш нещо да промениш, без такъв ти трябва да влезеш в предварителни сделки и да управляваш чрез сделки, губейки суверенност и маневреност всеки ден.

 

4.

Другият тип власт е перестроечната, това е режимът на Кръглата маса, където всички се споразумяват за “мирен преход” преди още да са говорили по същество. Общественият мир е ценен, разбира се, но прокламирането му за върховна ценност е отказ от съревнование, отказ от суверенност, отказ в крайна сметка от справедливост. Нито един политик не е влязъл в затвора за 36 години, тъй като режимът е построен върху Кръглата маса – консенсус за ненасилие, освен символично (арести, разследвания, но никога присъди), който превръща всички в заговорници. Задкулисието е институционализирано от самото начало на Третата република (Живковата за мен е Втора), още от деня, когато Желев и опозиционерите му са се срещнали с Андрей Луканов в апартамента на Николай Хайтов. Следва Кръглата маса и едва накрая Великото народно събрание. ВНС-то само обнародва сделката, която е направена вече. Дори най-големите борци срещу корупцията продължават да оценяват това като постижение на мира и не могат да видят как именно от Кръглата маса извира моделът решенията да се взимат извън институциите. Власт и опозиция да си взаимодействат конструктивно до размиване на границите помежду им. Вместо съревнование на воли (и в последна сметка, на съвести), имаме координация в името на “мира”, дори той да не е реално заплашен. В един момент зад Желев се образува подобно спонтанно обществено движение, но той се отказва да го води.

Движение се образува впрочем и миналия месец, но ППДБ се разколебаха, уплашиха се и в крайна сметка избраха деескалацията на 10 декември; на свой ред Борисов и Пеевски също деескалираха. Резултатът от всичко това е парализа, защото никоя власт няма мандат да вземе голямо решение, да поеме значителен риск, да преследва амбициозна цел. България е в плен на самоналожена посредственост и се задушава. Парадоксът е, че легитимацията на тази система изисква демонстративно публично противопоставяне, което символично да компенсира за недемократичната същност на договорката. Затова чуваме все по-вулгарна публична реч, все по-неуравновесени психически политици и “анализатори”, точно защото залозите са ужасно ниски. Има нещо, наречено Sayre’s law, формулирано от проф. Уолъс Сайр от Йейл, после повтаряно от Кисинджър: емоционалното напрежение във всеки спор е обратно пропорционално на важността на заложените въпроси. Затова в затворническа колония в Сибир ще откриете по-добри маниери, отколкото в българския парламент.

 

5.

Властта е подемна сила: или генерираш повече от нея, или я губиш. Балансът е илюзия, в политиката няма стабилно състояние и височината се поддържа само в непрекъсната борба с гравитацията. Радев вече знае, че трябва първо да набере достатъчно височина, за да стигне някъде. Височината обаче все още е много далеч от необходимото, ако искаш да приземиш държавата на по-хубаво място; но докато се пази от договорки, ще се качва нагоре, има идеални климатични условия за това. Въпросите като “каква му е програмата”, “кой ще му влезе в екипа” и “каква му е политиката по X въпрос” са ирелевантни. Отговарянето им не е задача на лидера. Лидерът трябва да генерира енергия, да концентрира власт и след това да я делегира/отнема; ако запази обществената си легитимност, ще си запази и свободата за проба-грешка. Държавата е сложна и много повредена машина, може би вече непоправима. Да имаш предварителна програма е глупаво; да запазиш капацитета си да се променяш е ключовото. Борисов имаше това качество в самото начало, когато влезе в управлението и неслучайно водещият упрек към него винаги е бил, че е загубил своята независимост. Имаше време, когато и той беше лидер на движение, а не на партия; тогава ГЕРБ беше само придатък към Борисов, тя тичаше след него.

Някъде около изгряването на Радев през 2016/17 Бойко Борисов започна да влиза в обувките на председател на ГЕРБ. Откри опора в партията си, срасна се, “ожени се” за нея – отначало бавно, после изведнъж бързо, след като отстрани Цветанов. Накрая събитията от 2021/22 (особено арестът) го направиха за първи път зависим от ГЕРБ толкова, колкото тя е от него. Кулминацията на този процес беше превръщането на Борисов в депутат – той, който не толкова отдавна показваше пълно пренебрежение към народното събрание (и правилно). Борисов отслабва от години и това се знае. Неговият тренд надолу е необратим, като на онези компании, които са в структурен упадък, но директорите им управляват спадането толкова добре, че създават илюзия за контрол, а около тях се гради култ от вярващи в “още един ренесанс”, които продължават да купуват компанията на борсата и колкото повече пада, толкова по-фанатично я купуват. Отделно от това, Б. става задължителен компонент в портфолиото на всеки обигран и циничен инвеститор: предвидим, ликвиден, потенциално волатилен нагоре. Неслучайно стабилността е брандът на Б. поне от 2014 г. Освен това, умението на Борисов да владее темпа и ритъма на падането си и да го проточва с години (което дължи, разбира се, и на пропорционалната изборна система) му позволява да оформя съзнанието на опонентите си по невероятни начини. В това е разликата между Радев и ППДБ, че последните са обсебени от намерението да подчинят Борисов, а не да го надживеят. Независимо колко пъти ги е изпържил, те винаги са изкушени да се върнат и да пробват пак, разчитайки че този път вече Б. ще е достатъчно слаб, за да стане договороспособен, ще изтръгнат от него повече отстъпки и като цяло ще го третират зле, което според техните виктимизирани разбирания представлява доминацията. Но те имат морална енергия, само когато са срещу него; тяхната критика го слага в центъра, там където те искат да идат. Борисов отслабва непрекъснато и точно в това е капанът на Борисов, в обсесията ти да го наиграеш най-накрая. Обещаващото качество на Радев е, че той не изглежда заинтересуван да подчинява Б., той просто иска Б. да се дръпне от пътя му. Затова между тях винаги да е съществувало някакво минимално хладно уважение; например, никога не ходят на едно и също събитие, не си навлизат физически в пространството.

 

6.

Прочее, да си зависим от партия е по-голям проблем, отколкото да си зависим от един човек. Ако е само един човек, бил той дори Пеевски или Путин, тогава е по-лесно да се разбереш с него, да го отстраниш, в краен случай да прекъснеш зависимостта като я осветлиш публично; но партията е мравуняк от интереси, страхове и най-примитивни интриги и ти не можеш да приложиш никой от горните похвати – нейните противоречия стават твои противоречия, нейните болки и сърбежи те болят и сърбят и така нататък. С две думи, заживяваш в най-първобитна демокрация и матриархат. Във всяка една партия си има вътрешен политически живот, който най-често е по-важен от националната интрига в главите на самите участници. И нещо, за което хората не се сещат достатъчно, е че докато за телевизионния зрител вътрешнопартийните сюжети са вторични, за хората на екрана обаче националният сюжет е вторичният. Първичната реалност, която те обитават, от която се издържат, в която се състезават за статус, е тази вътре в техните среди, докато националният сюжет е нещо, което става в телевизора – на който и те, като нас, са зрители. Всяка интеракция с другите партии е само връх на айсберг, в известен смисъл борбата между партиите наистина е театър в сравнение с борбите вътре в тях. Само корумпираните, т.е. по-интелигентните индивидуалисти, установяват връзки извън групата: и тези връзки образуват задкулисния национален сюжет, който е обратната страна на телевизионния. Иронията е, че за да правиш каквато и да е политика, ти трябва да предаваш постоянно своята собствена общност и докато конструираш управление (между три-четири-пет партии) целият морален капитал вече е изразходван.

Почти целият ресурс на властта в България се консумира от самия процес по нейното завземане и задържане. Хората стигнали до върха изпитват остър дефицит на власт, както на алпинистите изкачили Еверест без маска им липсва кислород. Властта им стига, в най-добрия случай, за да продължават да се крепят отгоре, но им остава твърде малко оперативен ресурс за нещо повече. Пеевски имаше достатъчно сила да вкара кмета на Варна в ареста, но за сметка на това се оказа, че няма дори близко до нужната сила да направи някакъв си държавен магазин. От там е усещането, че държавната машина е все по-нефункционираща, защото няма хора свободни да я задвижат, а Борисов и Пеевски са изключително зависими точно от партиите си. Без ГЕРБ и ДПС те двамата нямат нито социална опора, нито юридически имунитет. Затова и вътрешната борба е винаги много е по-сурова и безскрупулна.

 

7.

Досега трябва да е станало ясно, че типологията на Борисов е по-близка до Живков, докато президентът Радев е типологично сходен на Цар Симеон II. Партийният вожд и надпартийната фигура. И двете имат преимущества и недостатъци. Единият е доставчик на резултати, другият е откривател на възможности. Хора, които са се срещали с двамата, разказват за любопитен контраст. Когато се влиза при Борисов, той е вече в стаята, седнал удобно и неформално, чака да идат при него – доминантен, но достъпен. При Радев работи протоколът – гостите му влизат и го чакат сами в стаята, докато той не влезе през друга врата. Звучи правдоподобно да е така. Борисов контролира чрез близост, а Радев контролира през дистанция. В последните години свикнахме да мислим, че протоколът и маниерите са за слабите: силен е, който е груб и несъобразителен, освободен от правилата. В крайна сметка самият преход от тоталитарен към либерален строй се характеризира с превеса на “мутренското” поведение, на примитивния човек, изскубнат от дисциплинарния контрол на соц институциите. Това е характерният дуализъм на прехода: или си в институцията, или си отвън. Преди 89-та, тежко ти, ако си отвън; след 89-та, тежко ти, ако си вътре. Този дуализъм беше за първи път преодолян от Симеон Сакскобургготски. Неговите аристократични маниери и възпитание за първи път решително озападниха българската политика. За първи път, навярно откакто баща му е бил жив, българите видяха човек, който е нито вътре, нито извън институцията, а е над нея. Подтискането на импулсите не като кастрация, а като самоконтрол и лична неприкосновеност.

Аристократът е човек, който е възпитан да поема тотална отговорност за себе си и (това е много важно!) само по изключение за нещо друго. Поданикът е човек, който отговаря предимно за други неща и по изключение за себе си. За аристократа маниерите и протоколът всъщност представляват форма на самообладание, не на съобразяване. Обикновеният човек е поразен и притаява дъх в присъствието на особа, която излъчва истинска независимост. Предците на Симеон по Орлеанска линия, впрочем, са до голяма степен отговорни за Френската революция и раждането на републиканско управление в Европа. Но институциите на републиката не могат сами да гарантират републиканския ред: парадоксално, те се нуждаят от някакъв вид царска особа, от “първи гражданин”, който да се издига с достойнство над тълпата и партиите, да господства деликатно, чрез респект, а не принуда. Идеалът на френската република е просто идеалът на френското дворцово възпитание, ала демократизиран, отворен за участие. Стремежът е бил свободните граждани да заприличат повече на монарсите: общество от суверенни личности! Това е горе-долу идеята и сега, но хората не си дават сметка точно колко далече от реалността е този идеал. Лъжат ги, че е близо, че можеш да го извоюваш с протести и реформа на съда. Истината е, че най-доброто, на което можем да се надяваме, е да намерим един (цял един!) независим гражданин измежду нас и да го сложим начело на държавата. И това не е популизъм, нито авторитаризъм, това е републиканска идея в най-чистия й вид.

 

8.

Този текст става твърде дълъг и много материал ще остане за други текстове на съседни теми: ролята на Кобургите, значението на зимните протести от 2013 г., прегрупирането на партиите, провалът на референдумите, влиянието на европейските институции върху българската корупция, как американското образование на Радев влияе на светогледа му и т.н. Ако трябва да събера в един последен параграф поантата на това разпокъсано есе, тя изглежда така. България няма нужда от още една партия. Опонентите на Радев, които най-много се боят него и усещат с кожата си, че в неговите платна духа странен непознат вятър, неслучайно го зоват да “слезе на терена”. Глаголът е важен тук. Те разбират, че Радев седи на трон (Борисов заядливо го определи като часовник с кукувица), че той е там горе, а те са тук долу. Въпреки, че би ощетило всички тях електорално, те ще си отдъхнат, ако той най-после СЛЕЗЕ, т.е. слезе на тяхното ниво, приеме правилата на играта. Радев с партия е опитомен Радев. Кошмарът за тях се казва Трети мандат. Това не значи трети мандат на длъжността, не значи нарушение на конституцията; а значи Радев да напусне президентството, но да продължи да говори и да действа сякаш е държавен глава и, накрая, да влезе в парламента като държавен глава. Това, от което се нуждае България е наистина нов обществен договор, което означава Движение за нова Конституция, не партия. Тогава може наистина да има 121 депутата. Всичко под 121 означава запазване на перестроечния договорняк. Големите неща понякога са по-лесни от малките: по-лесно би било да се преоснове държавата, отколкото да се реформират съществуващите институции. Във всяка институция има компетентни и почтени хора, които от много години са просто деморализирани. Движението на Радев ще успее, ако освен да спечели изборите, може също да мобилизира тези хора. В изказването си пред Oxford Union Радев говори за любимия си американски офицер от Войната в Персийския залив, полк. Джон Уордън. Как той е прекроил военната доктрина за използване на въздушни сили, след като е събрал пъстър екип от военни специалисти и цивилни инжинери под шапката на Chekmate и им е възложил да мислят извън кутията, а в резултат те изработили основата на операция “Пустинна буря”. България се нуждае от “effects-based government”, г-н президент. На нас отдавна не ни трябват нови закони, а нови процедури. Nothing will change unless someone does something.

 

Този материал бе оригинално публикуван на личния блог на автора.