Dubai Dream

Дубай – допаминът на примитивния български „елит“

„Душата ти се нуждае от средновековно средиземноморско селце, не от Дубай“. „Трябва ти пълнокръвно приключение, вместо инфлуенсърска имитация на преживяване в модерното и „текущо“ място…“

Подобни послания се прокрадват из социалните мрежи като опит за отговор на нарастващата гравитация на най-големия и важен град в Обединените Арабски Емирства.

Самата фраза „Душата ти се нуждае от. (…), не от Дубай“ вече има характер на алгоритъм и оперира като самостоятелен модел, в който „нуждите на душата“ се попълват според индивидуалния вкус, за да бъдат противопоставени на пластмасовия лукс край югоизточния бряг на Персийския залив. За да работи този модел, „същността“ трябва да желае нещо по-автентично и смислено от бързия дубайски допамин.

Освен бърз, той е силен и упражнява огромно влияние без да се съобразява с реакционни meme призиви.

Забравете за „американската мечта“. Тук е „дубайската мечта“ и тя може да моделира дори черти от националния характер на различни общества и държави, включително и нашата България. Или поне на нейния съмнителен социален каймак, който криво-ляво се интегрира в средите на световните „имащи“ през първична и ориенталска идентификация.

Процесът тук е Дубайзация на местния елит. Деветдесетарски „предприемачи“ и трафиканти с корени в квартали като Люлин стават крупни инвеститори в имотния пазар на ОАЕ. Парите за български пътища предполагаемо се пренасочват от повратливи и покварени политици към изкуствения остров Палм Джумейра и други чудни дестинации на пустинния оазис.

Съмнителното забогатяване от най-успешния български бизнес – професионалната политика – вече неизменно поражда „връзки“ с „града на бъдещето“. „Държавните дела“ се преплитат с лайфстайл обичаите в онова „усещане за Дубай“, което „успелите българи“ от „затворените жилищни комплекси“ искат да посадят в почвата.

Фолк певици дават трогателни интервюта, в които разкриват как ползват прясно внесени филипински слугини. Работодателски организации и стопански сектори се вричат в „дубайския модел“ на сезонен мигрантски труд и масово навлизане на евтина работна ръка от Третия свят.

Идеалът за шейх с харем, позлатен „хиперавтомобил“ и по възможност гепард за домашен любимец изпълва „душата“ на агресивния български бизнесмен с черти на кроманьонец, прекалил с „креатина“. А идеалът да са част от харем, ако може на реален шейх, моделира вътрешния свят и външната изява на млади местни момичета с черти, каквито са им направили в клиниката за пластична хирургия.

Всяка дубайска мода на потребление се пренася в българските пазарни условия. Временно и ситуационно, каквато е и природата на българския елит.

Дубайският шоколад беше изместил белгийския и швейцарския. Ако имаше дирхам зона, тукашната клептокрация щеше да кандидатства за там, а не за еврозоната. И пак нямаше да има референдум.

Колективното провинциално парвеню, което доминира страната, трудно може да бъде определено за осмото чудо на света, но при благоприятни ресурсни обстоятелства без проблеми би направило от България осмото арабско емирство след Абу Даби, Аджман, Рас ал-Хайма, Ум ал-Куейн, Фуджейра, Шарджа и, разбира се, Дубай.

Естествено, емирство със специален статут. Ако има истина в изобилието от сигнали, свидетелства и слухове, българският данъкоплатец вече е дал доста за икономиката и инфраструктурата на петролната монархия, дори без да знае и да иска.

Но от какво, в крайна сметка, може да се нуждаят „душите“ на хора, за които вдовицата на боса на „Мултигруп“ е „old money“ аристокрация? Дарина Павлова пуска свои снимки от европейски филмови фестивали и дори това е твърде претенциозно и архаично за tabula rasa ядрото на съвременния съдебен, финансов, политически и поп-културен елит на България.

В Кан и Венеция прелива от история и няма много възможности за инвестиция в „нов жилищен комплекс“ или голям шопинг център. Поколенческите натрупвания и вековните фамилни истории са ненужно бреме и нежелано усложнение за новата висша класа. И ако системата на елитно образование в западния свят не бе заприличала на финансова пирамида с претенции, щеше да е уместно да направим порядъчно плоската шега, че новата висша класа няма висше и няма класа.

Но тогава ще се сетим, че дипломите се купуват, а единствената важна класа е тази в самолета – бизнес и първа.

Но да – Европа и Северна Америка са покрити с прашния слой на историята, на миналото величие и въпреки проблемите си имат традиционни елити, които инстинктивно гледат отгоре на ориенталската парвенющина, дори вече да е само като фасада на разпада.

А пък Дубай е белият лист, на който може да се нарисуваш наново от нулата, да се изобретиш, или най-малкото да се скриеш от данъчни, служби и бивши партньори.

Такъв солиден символ на българския политически, медиен и стопански елит като Пеевски може да „изчезне“ в Дубай, насред гъст облак от слухове и спекулации, а после да се завърне, да седне на първия ред в Народното събрание и да дава нареждания на сменящите се правителства. Почти митични фигури на подземния свят като Таки са разказвани като всемогъщи тартори, които ръководят българските дела от резиденциите си в Дубай.

Подобна концентрация на пари и власт по оста България-ОАЕ привлича всякакъв обслужващ персонал от периферията на елита – журналисти, пиари, политици и проститутки. Да, понякога има разлика между тези професии. Понякога.

Дубай е оазисът на ноторните новобогаташи без снобски претенции. В Европейските градове социалният инженеринг на прогреса издига избрани мигранти от Третия свят до върховете на обществото, синтезира нова анти-аристокрация, за да натрие носа на коренните населения и местни мнозинства.

В емирствата важни са парите, а не точките за „репресирана идентичност“. Там мигрантите от Третия свят ти слугуват, а типичната за столиците на стария континент улична и дребна престъпност се наказва жестоко от авторитарните власти.

Дубай се храни с хаоса на новия нагон за потребление и налагане на стихийно постигнат социален статус, но шейховете налагат ред, за да се чувстват комфортно хората с парите и техните хареми. Малко става „ред в хаоса“, звучи познато.

А днес българският елит иска да живее своята дубайска мечта. Да изнася крадени капитали и да внася филипински работници. Да участва в „динамиката“, в „случката“, там, където са „всички“.

За първична прослойка като тази е важно кое място излъчва най-много лукс, както те го разбират, къде е най-лъскаво. В момента това е Дубай. Следващото най-луксозно и лъскаво място ще ги привлече като лампа – молци.

С един приятел се шегувахме преди време, че ако някакво авторитарно движение реши да прочисти сегашните български елити, голяма част от тях вероятно ще се разбягат/върнат в Дубай и оттам ще направят „правителство в изгнание“. Едно опозиционно бг емирство, което ще чака своето завръщане от уюта на резиденциите си на изкуствения остров.

И като казах остров – от досиетата „Епстийн“ изскочи българска връзка, но тя беше по линия на харема. Загатва се и за срещи с „правителствени фигури“, но фигуративно казано те също са форма на харем. Плащат им за услуги.

Но това е част от Дубайзацията – ако не те прибере шейха или установилия се в ОАЕ бивш местен мафиот, винаги може да си пробваш късмета със световния брокер на влияние и порок в някой от неговите имоти. Ала една перверзна версия на Джей Гетсби за пост-модерната епоха като Епстийн е предпочитала по-традиционните места за мрежи на международния джетсет – Ню Йорк, Палм Бийч, островите в Карибско море…

Дубай е по-близо до България като география и е особено близо до местния елит като културен код. Дубайзирания български елит може да изглежда вулгарно, безвкусно и първично, но щетите от този социален слой изобщо не са само естетически. Де-дубайзацията и де факто обезвреждането му е възможно само с неговата замяна. The Great Replacement, но този път на малцинство и за добро.

Автор: Владислав Апостолов