ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Всеки, който твърди, че социализмът е произвел общозначими постижения, всъщност казва, че осъществяването на тези постижения прави самия него относително по-удовлетворен, отколкото ако не се бяха осъществили, като в същото време се опитва да изравни собствената си субективна оценка с тази на всички останали.
Почти всеобщо прието е, че социализмът като политическа система, при която държавата има тотална власт, което я прави монополист в ролята на ръководител на обществените отношения, е нещо лошо, защото е в противоречие с представата за свободно общество. В същото време все още се срещат аргументи за социалистическите производствени постижения.
Именно защото социалистическата държава отнема свободата на индивида да се самоуправлява и съответно да разполага със собствеността си според субективната си оценка за това кой курс на действие ще произведе най-задоволителни резултати за него, социалистическото производство не може да бъде окачествено като постижение в какъвто и да било икономически смисъл.
Първо, трябва да се отбележи, че аргументът за предполагаемите социалистически производствени постижения издава две допускания, които се допълват едно друго: Първото е, че решенията, които социалистическата държава взема относно разпределението на ограничени ресурси по специфични производствени цели, отразяват предпочитанията на обществото. Второто е, че резултатът от която и да е производствена дейност (или който и да е ресурс) има абсолютна полезност. И двете допускания, обаче, са погрешни.
Първото допускане произлиза от холистичната представа, че това, което се счита за общество, е единица, която има свой собствен живот, съществува независимо от отделните индивиди и може да мисли оценява и действа. Като такова, се предполага, че това, което обществото “мисли”, “оцени” и “извърши” е с императив спрямо предпочитанията на индивидите. Това приоритизиране на предпочитанията на “обществото” спрямо тези на отделния индивид обикновено бива оправдавано с vox populi. Но понятието „общество” е единствено метафора за интер-субективно взаимодействие и не съществува извън действията на отделните индивиди.
Второто допускане произлиза от трудовата теория за обективна стойност. Според нея човек оценява даден ресурс спрямо количеството труд, изразходено за производството му. От това следва, че стига да е изразходен труд за производството на нещо, то има абсолютна полезност за всички. Всъщност стойността е субективна и представлява процес на задаване на ординален ранк на ресурсите от индивида спрямо тяхната пределна полезност за него, така както той я възприема в контекста на задоволяването на своите нужди.
От казаното дотук става ясно, че каквото и да бъде произведено, то може да получи единствено индивидуална оценка, произлизаща от хетерогенността на предпочитанията на индивидите и съответната пределна полезност, която те му придават. Съответно, независимо за какъв резултат от производствена дейност става въпрос, той може да бъде оценен като “постижение” единствено в контекста на икономизирано средство, което допринася към потребителското удовлетворение при най-ниски алтернативни разходи.
Всеки, който твърди, че социализмът е произвел общозначими постижения, всъщност казва, че осъществяването на тези постижения прави самия него относително по-удовлетворен, отколкото ако не се бяха осъществили, като в същото време се опитва да изравни собствената си субективна оценка с тази на всички останали.
Това, което един такъв човек забравя да попита, е: какво би било, ако социалистическата държава не разполагаше с монопол върху собствеността на ограничените производствени фактори? И ако това беше случаят, нямаше ли тогава обществото да бъде относително по-добре, след като всеки индивид може да приоритиза употребата на частната си собственост по начин, който прави поне един човек по-богат (него) и никого по-беден?
Сравнението на относителното благосъстояние на индивида при производство, извършващо се в условията на институцията на частната собственост и обратното – в условията на монополизираната собственост върху производствените фактори – изисква анализ на особеностите на двата произведствени начина и съпровождащите ги институционализирани норми на взаимодействие между индивидите.
За анализ, който прави това сравнение и демонстрира, че пазарът е по-подходящо средство за увеличаване на производството на богатство, така както се оценява субективно от индивида и невъзможността на социалистическа държава да извършва нито ex-ante, нито ex-post съпоставка на приходи и разходи и съответно да икономизира ресурси, погледнете тук.
Пак погрешно. Най-груба статистика. В свта има около 250 държави. Всичките с капитализъм. От тях икономически развитите едва ли надхвърлят 70, остават 180 т.н. „развиваши се“ или по старому „Трети свят“. И бяха „Трети свят“ защото бяха по-слабо развити от социалистическите страни, около 20-тина на брой. Така излиза, че за около 160 страни капитализмът е по-лош от социализма, а само за около 70 е по добър. Което означава че капитализма е по-добър само за 30% от страните в света и по-лош за останалите 70. Нещата стават още по-зле, като отчетем, че в тия 30% от страните живеят едва 15% от хората на планетата. Така излиза, че за над 80% от хората социализмът е по-добрият вариант. И в това няма нищо чудно. Капитализмът увеличава богатството предимно на едно малко алчно малцинство, което и плаща за „икономически и социални проучвания и теории“, като статийката под която пиша.
Въобще не засягам факта, че качеството на живота в преобладаващата част на бившия соц блок се влоши след смяната на системата.
В тези страни от Третия свят няма капитализъм – нна повечето места е диктаторска клептокрация.
Социалистическият блок имаше абсолютно нестабилна и невъзможна за поддържане икономика. Самият факт, че в момента няма комунистически държави (освен мизериите в Куба и КНДР) е добро доказателство за това до какво води социализмът. Данните и стопанската история оборват всички глупости, които си намазал в поста си.
Икономическият строй „диктаторска клептокрация“ съществува само във вашите глави. В страните от Третия свят си има капитализъм откакто ги има само че предпочитате да не го виждате защото така ви е изгодно. А и страните от третия свят изостават от развитите заради вашия любим свободен пазар.
Аз помня иконмическата система на социализма като много по-стабилна от капиталистическата. Смешно е дори да се говори за стабилност на капиталистическата система. Социалистическата – обратно, има всички шансове да е стабилна, тъй като премахва основната дестабилизираща положителна обратна връзка – натрупването на частен капитал.
Комунистически държави не е имало никога и Куба и Сев. Корея не са комунистически. Това че ги наричате комунистически само показва вашето невежество по отношение на политиката и икономиката. Две изкуствено изолирани страни без особен природен ресурс като Сев. Корея и Куба едва ли са мерило с което да докажете нещо. Пишете се „експерт“, а си служите с кръчмарски аргументи. Доказателство беше соц блока, който за изключително кратко време постигна средно добър просперитет и то не на 15% от населението си а на 99%. И естествено соца беше между по-развитите и по-неразвитите, щото по идея това му е смисъла на соца – премахване крайностите на капитализма. Ако соца се беше наложил в целия свят за 50 години щеше да е решил всички проблеми които сега капитализма се престува че решава.
Данните за стопанската история оборват точно вашите теории затова усилено ги фалшифицирате. За това вече ви писах под статията за протекционизма. Историята на соца се фалшифицира още повече от тази на останалия свят. А е вярно, че като се оглдаш наоколо ще видиш, че въпреки капиталистическата разруха, почти всичко което ще видиш е дело на соца! Ако не беше соца сега тук щеше да е трети свят. Е, с вашата политика ше станем трети свят. Това сигурно ви успокоява.
А, и като стана дума за Куба, Куба е единствената страна в света, която има индекс на човешкото развитие на развита страна и консумация на ресурс на единица човек съвместим с устойчивото развитие. Така че соцът действително е решение на почти всички проблеми които капитализма създава на човечеството.
До кога коментарът ми ще очаква одобрение? Нито един линк няма в него и нито една обидна или нецензурна дума? Нали нямахте цензура?
Добре де, като ви е бил толкова велик социализмът, що не сте си го запазили? Верно, че никой не ви е питал, но все пак? Сега вие в социализъм ли предпочитате да живеете, или само се заканвате колко било хубаво? Също така, защо смятате всички богати хора за опасно алчни, нима няма и други примери? И, справедливо ли е всички да са равни, само без най-равните, които трябва да ни изравняват? Ето 5 въпроса, може да ми отговорите, но може и да не ми отговаряте.
„като ви е бил толкова велик социализмът, що не сте си го запазили?“
Щото никой не е предполагал, че ще стане по-зле та да тръгне с пишка на рамо. По едни радийца се пускаха едни лъжливи мантри, които заблудиха преди всичко интелигентната част от населението.
„Сега вие в социализъм ли предпочитате да живеете, или само се заканвате колко било хубаво? “
Да бих предпочел да живея в социализъм, но определено няма начин. Социализмът предоставя възможност да работиш за обществото и да си полезен. Това има смисъл. Капитализма е патология, той се основава на лъжата, че капиталиста като работел за себе си бил полезен за обществото, а с елементарни примери на конфликт на интереси се показва че е точно обратното. И представете си, не искам да ходя в Куба. Малко ми е далеч. Не можеш да се „заканваш“ колко е било хубаво, можеш да разказваш.
„Също така, защо смятате всички богати хора за опасно алчни, нима няма и други примери?“
Има, но какво от това? Следва ли да променяме правилото заради изключението?
„справедливо ли е всички да са равни, само без най-равните, които трябва да ни изравняват“
Защо непрекъснато бъркате социализма с равенство? Социализмът не означава равенство, а справедливо неравенство. Капитализмът води до несправедливо неравенство. Тая тема съм я развил доста добре под статийката за здравеопазването https://ekipbg.com/2012/07/14/healthcare/, последният (към момента) коментар. Социализмът е този при който човек работи за себе си, а не капитализма. При капитализма човек обикновено работи за частника. И това е огромният му проблем.
Е, отговорих. И на по-трудни въпроси съм отговарял.
продължение
„Комунистически държави не е имало никога и Куба и Сев. Корея не са комунистически. Това че ги наричате комунистически само показва вашето невежество по отношение на политиката и икономиката. Две изкуствено изолирани страни без особен природен ресурс като Сев. Корея и Куба едва ли са мерило с което да докажете нещо. Пишете се “експерт”, а си служите с кръчмарски аргументи. Доказателство беше соц блока, който за изключително кратко време постигна средно добър просперитет и то не на 15% от населението си а на 99%. И естествено соца беше между по-развитите и по-неразвитите, щото по идея това му е смисъла на соца – премахване крайностите на капитализма. Ако соца се беше наложил в целия свят за 50 години щеше да е решил всички проблеми които сега капитализма се престува че решава.“
продължава
продължение
„Данните за стопанската история оборват точно вашите теории затова усилено ги фалшифицирате. За това вече ви писах под статията за протекционизма. Историята на соца се фалшифицира още повече от тази на останалия свят. А е вярно, че като се оглдаш наоколо ще видиш, че въпреки капиталистическата разруха, почти всичко което ще видиш е дело на соца! Ако не беше соца сега тук щеше да е трети свят. Е, с вашата политика ше станем трети свят. Това сигурно ви успокоява.
Коментарът ви очаква одобрение“
Край
С кое точно е станало по-зле, другарю? Вие икономическа статистика чел ли сте?
Куба е огромен провал. Разходете се до там, за да видите на какво прилича това място и как любимият ви строй е довел хората до пълна мизерия.
И смешките, че при социализмът работиш за себе си, дори няма да ги коментирам. Когато не можеш да си собственик на труда си, не можеш да работиш за себе си.
Бози пишете Кихано, както обикновенно
до ЕКИП юли 21, 2012 at 7:18 pm
Да бе, пълна мизерия било в Куба, а защо ИЧР им е като на развита страна? По висок от този на „модерна България“ 🙂 Освен това вече писах. Куба е малка страна с ограничен ресурси подложена на ембарго. Не може да е измерител за възможностите на социализма.
Цитирам: „Когато не можеш да си собственик на труда си, не можеш да работиш за себе си.“
Бихте ли, господа експерти, изяснили какво означава да си „собственик на труда си“? Щото друда е дейност, той се върши, не се притежава, та да си му собственик. Резултатът на труда може да се притежава и точно тук е проблемът на капитализма, че малка част частни собственици (под 10% в най добрия случай) си присвоява продукта на труда на останалите над 90%. На какво си собственик? На правото да избереш кой да ограбва труда ти ли?
Виж, държавата не е личност. Когато работиш за държавата работиш за обществото. Държавата е организация на обществото и е повече от естествено тя да разпределя част или всички произведени блага.
Между другото, тук на този сайт има цензура. Един от коментарите ми вече четвърти ден очаква одобрение. Я да пробвам един начин.
Е, малко се размести, но премина. Днес цензурата спи 🙂
И Косьо е показал много по-конкретно и добре, че си говорите пълни фантасмагории
кое му е конкретното на коментара на Косьо? Почти нищо конкретно не е казал. Само показва незнание по история и икономика. Пак опрахме до кръчмарския довод за бананите. 🙂
(Стоян)
Незнание показваш ти 🙂 Само социалистически фантастики чета от теб
И понеже казахте за Куба как били устойчиво развити, с висок индекс на човешко развитие и ниска консумация на ресурс за човек. Консумацията на небиологичен ресурс, която аз разбирам за неустойчива е тази на енергийните ресурси, защото може да се твърди, че всички метали, например, са по-полезни извън достижимите земни недра, отколкото вътре в тях, и тяхното изваждане не е неустойчиво, защото могат да се рециклират на по-късен етап също така. След като направихме това уточнение, консумацията на Куба на енергийни ресурси в петролен еквивалент е 1022 тона на човек за 2009-та година. Данните са свободно достъпни от сайта на Световната банка (http://data.worldbank.org/indicator/EG.USE.PCAP.KG.OE?order=wbapi_data_value_2009+wbapi_data_value&sort=asc). Това ги поставя между Египет и Ботсвана.
Индексът на човешкото им развитие е 0,776, за сравнение ние сме 0,771. Те са силни в две от трите категории – здраве, благодарение на сравнително високата си продължителност на живота (79,1 години) и образование с индекс 0,876 поради продължителността на ученето и достъпността му. Слабото им място са доходите – 5416 щ.д. на човек, изравнени със стойността им в 2005-та година.
Друга държава, която можем да сравним с Куба е Коста Рика. Те имат 1067 тона петролен еквивалент консумация на година, продължителност на живота 79,3 години, коефициент на образованието 0,659 и БНД на човек от 10500 щ.д. от 2005-та година. Общият им индекс на човешко развитие е 0,744, главно поради лошото им образование, а колко е по-лошо действително от кубинското, нито аз, нито вие предполагам знаете. Аз доколкото знам в Коста Рика се произвеждат процесори на Интел.
И последно ще дам за пример и Уругвай, които са значително по на юг от Коста Рика и Куба (което в случая увеличава енергийната им консумация) и те консумират 1224 тона петролен еквивалент на година. БНД-то им (Брутен национален доход) е 13242 щ.д. от 2005-та година, тоест самите щатски долари са изравнени със стойността им от 2005-та. Там продължителността на живота е 77 години, образованието им е с коефициент от 0,763 и общият индекс на човешко развитие е 0,783. Това ги поставя пред Куба и на 48 място в света.
Всички тези данни за ИЧР можете да разгледате на сайта http://hdr.undp.org/en/statistics/.
Предполагам може да се спори, че Куба е по-добра страна на живот защото има по-малко неравенство. Добре, това справедливо ли е? Трябва ли всеки да споделя с всички останали, това което произведе със собствения си труд? Това ли е нашата идея за морал? Защо някой трябва да плаща за образованието, или здравеопазването на друг, само защото има по-високи доходи и може да го направи? Но естествено по принуда от държавата. Това е моят въпрос към социализма.
Ами с тия данни дето си изкарал потвърждаваш факта за Куба които аз съм написал. Куба, с едно от най-малките потребления на петрол достига ИЧР на развита страна. Но примерите които си избрал са близки и трудно могат да докажат нещо. Като видиш всички страни на една графика, както е в „the spirit level“ стр. 217 вече ти е по-ясно за какво става дума. Данните там са за 2003 г.
А това колко долара им бил дохода или БВП … това няма никакво значение. Важното е какво можеш да си купиш.
Когато се спори за равенството смисъл има да се спори какво е справедливото неравенство, а не дали има или няма равенство. И въпросът е в това, че неравенството при капитализма е хипертрофирано и не съответства на приноса на човека към обществото. Сиреч, някои получават незаслужено много, а други незаслужено малко. Или както се казваше едно време едни хора експлоатират други. Това при соца го няма. Неморално е да получаваш доход, който не си заслужил и който не е резултат от твоя труд. Точно това правите вие дето защитавате капитализма – защитавате присвояването на чужд труд.
Никой за ничие здравеопазване и образование не плаща при соца. Разбирай образованието и здравеопазването като основни неща включени в минималния доход на всеки. При соца нямаше безработни, така че всеки си е платил образованието и здравеопазването. Просто нямаш представа колко са ти объркани понятията и какво нещастие е егоизма (или по-скоро какво щастие е липсата му). 🙂
Хайде, хайде, да не би преди соц-а да сме били част от третия свят? България пак е била бедна страна, но европейска страна, с доста от постиженията на технологичния прогрес, осъществил се в Европа. За съжаление сме водили войни за обединението на всички исторически територии на народа ни, и за съжаление те са били прекалено продължителни и неуспешни. Това определено е намалило скоростта на икономическото ни развитие.
След 9-ти 9-ти, почва един масов трансфер от Съветския съюз на трактори, технологии, и всякакви други постижения на братския съветски народ. Ето това ни е било развитието. И АЕЦ-ът ни е такъв, и строителство, и армията, и горе-долу всичко. Аз се съмнявам ние една оригинална идея за производство да сме имали. И не случайно, след като целият тогавашен елит отива на заточение в Белене и други места, или алтернативно кротува. Да не говорим, че някои от постиженията на Съветския съюз са закупени или откраднати технологии от Запад. Верно, строяло се е доста, ама как, и какво, също има значение. Накрая последните години празните магазини как ще ни ги обясните? С междугалактическия заговор срещу прогресивната част от човечеството, тоест соц-блока, както му викате? Ето това, ако ви е стабилността, здраве му кажи. Ние тука 4 години си говорим за криза, един празен магазин да сте видели?
И така, социализмът е социализирал всички икономически загуби натрупали се в икономиката, докато накрая системата не е издържала и се е разпаднала поради тромавостта ѝ да се справи с променената конюнктура в Източния блок. И естествено, че е станало по-зле. Такова чудо, че ще се оправите за 1 година са ви го казвали колкото да се запази някакво спокойствие пред промените. Вие и 100 години да сте имали пак не е ясно колко ще се оправите, защото имате ясно изкривени представи за капитализма, както ни демонстрирате, които очевидно не са могли да бъдат впрегнати в сериозни продуктивни усилия, работещи по капиталистически начин.
Защото има разлика между това да работите като сте „полезни за другите“ и също „за себе си“ в една социалистическа икономика и това да направите нещо конкурентно-способно в глобалната икономика по капиталистически и въобще какъвто си искате начин.
С уважение,
Константин Арестов
Константине, това дето си написал е модерна легенда, която има толкова общо с действителноста, колкото Снежанка с Аладин. Поста ти показва две неща. Не познаваш историята на България. Особено след 9-ти септември и не познаваш ното социалистическият нито капиталистическият начин на икономическа организация (дипломата по „икономика“, „политология“ и подобни означават само че си минал курс на индокртиниране). Сиреч, по икономика въобще те няма. Което не е за учудване. Капитализма, и особено неговата неолиберална крайност могат да бъдат зашитавани само от икономически невежи хора. „Световният заговор“ срещу социализма беше факт. Казваше му се „Студена война“. Сега същите практики се ползваха срещу Ирак и Либия и се ползват срещу Сирия, Иран, Русия, Беларус и почти всяка арабска страна. Та ти изглежда не си живял и не живееш на тази планета. Живееш в някаква измислена легенда, която позволява да приспиш съвестта си.
(Стоян)
„Световният заговор“ лелее от немай къде стигнахте до теории на конспирацията. Социализмът не работи, заради вродени дефекти в системата. Единствената причина социализмът да изчезне (въпреки масовата заблуда на хора като теб) е това, че фалира.
Да не говорим и за моралния му фалит
@Kihano – едниственото хубаво нещо на социализма е, че ти щеше да ядеш кучешка храна и чукаш камъни в трудов лагер, защото си посмял да изразиш различно от колектива мнение.
С какво се е доказал любимият ти социализъм? Дали е планираното производство, което лишава хората от елементарни продукти като дрехи и храна? Не се ли редиха хората на опашки за един банан и използваха лични връзки, само за да уредят шоколадче на децата си? Не чакаха ли десетина-двадесет години за автомобил?
Или когато говориш за равенство? Че който не доносничи роднините си пред ДС какво равенство получава? Но ти явно си бил от ченгетата. Ех, неприятно ви ухапа демокрацията, колко бързо ви отразя шурбаджанащината и връзкаджийството. Май доста те е заболяло?
Социализмът създава много по-голямо неравенство, отколкото капитализма. Една малка група привилегировани „другари“ хващат държавата и обществото толкова здраво, че обикновеният гражданин няма нито възможности за развитие, нито право на размисъл. Това ли ти е по-ефективната система?
И не ми вади аргументи с Куба и Северна Кореа… Всички знаем колко подправени са тези данни. Като толкова харесваш тези страни – хващай самолета и отивай да жиееш там. Повярвай ми, въобще няма да липсваш на модерна Бългрия.
Да правя коментар на кометара ти просто не ми е интересно. От всичко което си написал вярното е само, че се чакаше с години за коли. И то за някои марки само. Останалото е напълно невярно. Особено за по-голямото неравенство. Това е пълна глупост, съченинена между другото от западните ни „приятели“ по време на студената война. За това си има съответни статистики. А и ако ми покажеш една вила на „привилигировани другари“ от 89та и я сравниш с вилите на сегашните привилегировани сам ше се увериш в глупостта на изказването си. Желанието да вярваш на лъжите е едно, реалността друго. При соца хората живееха по-добре. Факт! Живота не е само банани целогодишно.
„модерна България“ е тук вече ме умори от смях. Ке и е модерното на България? Кофите за смет? Олющените жилищни сгради, дупките по шосетата, клошарите или проститутките? Правилно ви каза Тодор Живков – „Това дето ние сме го построили вие не можете да го боядисате.“
Алберт Айнщайн (1949 год.)
Струва ли си да се изказва за социализма човек, който не е специалист по икономически и социални въпроси? Поради редица причини смятам, че отговорът на този въпрос е “Да, струва си!”
Нека отначало да разгледаме този въпрос от гледна точка на научното знание. На пръв поглед може и да изглежда, че между астрономията и икономиката, например, няма съществени методологически различия. И в астрономията, и в икономиката учените се стремят да открият общите закони за определена група явления, за да разберат по-ясно връзката между тях. Но фактически такива методологически различия съществуват. Откриването на общи закони в областта на икономиката се затруднява от обстоятелството, че наблюдаваните икономически явления са обект на въздействието на много фактори. Поради тази причина оценката на всяко едно от тях е много трудна.
Освен това добре известно е, че опитът, насъбран от началото на т.н. цивилизован период от човешката история беше в значителна степен ограничен и подложен на влиянието на причини, нямащи нищо общо с икономиката по същество. Например, повечето велики държави се появяват на бял свят в резултат на завоевания. Народите завоеватели се обявяваха юридически и икономически за управляващи класи на завоюваната страна. Те присвояваха за себе си монополното право на владение на земята и избираха управляващи и жреци само от своите хора. А те – благодарение на контрола над образованието, концентриран в ръцете им – осигуряваха запазването на класовото разделение във времето и създаваха система от ценности, която оформяше поведението на хората в обществото, в повечето случаи без те да разберат това.
Тази историческа традиция остава в сила и днес. Никъде все още не сме преодолели онова, което социологът Торстен Веблен нарече “хищническа фаза” на човешкото развитие. Наличните днес факти произхождат от нея, а законите, които можем да изведем от тези факти, са неприложими към други фази. Но тъй като целта на социализма е точно преодоляването на тази хищническа фаза на човешкото развитие заради следващата, по-висока степен на развитие, то днешната икономическа наука не е способна да изясни характерните особености на бъдещото социалистическо общество.
Социализмът е насочен към определена социално-етична цел. Науката пък, в нейното частно разбиране, не е способна да създава цели. Нещо повече – самата тя не е в състояние и да ги възпитава у човека. В най-добрият случай науката може да предостави средствата за достигане на определена цел. Самите цели обаче се пораждат у хора с високи етични идеали. И ако тези цели не са мъртвородени, а притежават жизнена сила, то те се приемат и осъществяват от онези маси хора, които полусъзнателно определят бавната еволюция на обществото.
Ето защо когато става въпрос за проблеми, касаещи човека, трябва да внимаваме да не преувеличаваме значението на точната наука и частнонаучните методи. И не следва да се смята, че само експертите имат право да изказват мнения по явленията, влияещи на обществото.
В наше време все повече са гласове, които твърдят, че човешкото общество се намира в състояние на криза и няма стабилност. Характерно за една такава ситуация е, че хората изпитват безразличие или дори враждебност към групите, към които принадлежат, били те големи или малки.
Неотдавна, например, разговарях с един наистина умен и благоразположен човек относно проблема за опасността от избухването на нова война. Отбелязах, че този път тя може да представлява реална опасност за самото съществуване на човечеството и споделих мнението, че за избягването й ще е необходима мобилизацията на всички народи е съществуването на съответна международна организация, посветена на тази цел *. За мое голямо учудване реакцията на събеседника ми на всичко това беше: “А защо, всъщност, Вас така силно Ви тревожи възможността за изчезването на човешката раса?”
В условията на ядрения монопол и все още съществуващото превъзходство на САЩ в тази област, дори изказването на подобен род разсъждения е било оценявано като проява на “нелоялност”, “предалтелсдтво на националните интереси” и съпричастност към “международна комунистическа конспирация. – Доп. пр.
Убеден съм, че преди сто години едва ли някой би бил в състояние да изкаже подобно нещо. Това може да бъде сторено само от човек, който е изгубил всякаква надежда да изгради в себе си някаква система на вътрешна уравновесеност и баланс. От такава мъчителна самотност и изолация в наше време страдат толкова много хора, че е редно да се запитаме: “А къде, всъщност, е причината за подобно положение и какъв може да бъде изходът от него?”
Колкото и трудни да изглеждат отговорите на подобен вид въпроси, според мен те следва да бъдат търсени в самата сложна и противоречива природа на човека. По същността си той е едно колкото стремящо към самота, толкова и социално, реализиращо се в общество от себеподобни, същество. В своята самотност човекът се старае да осигури защита на самия себе си и на възможността за съществуване на най-близките му хора, да удовлетворява собствените си желания и да развива дадените му по рождение способности.
Като социално същество пък той търси любовта и признанието на останалите хора. Стреми се да споделя техните радости и удоволствия, скърби или нещастия, полага усилия да направи нещо за подобряването на живота им.
Наличието именно на тези два вида разнородни, а често – дори и противоречащи си стремежи и склонности, определят, в крайна сметка, специфични и особен характер на природата на човека. Конкретните измерения и колебания на различните съотношения между тях пък определят както степента на личното вътрешно равновесие и устойчивост, която той може да постигне, така и величината на личния му принос за общото благополучие и развитие на цялото общество.
Не е изключена вероятността голяма част от тези два основни типа подбудителни сили и стремежи на човешката природа и различните комбинации и съотношения между тях да се определят и предават по наследство. Личностното изграждане на човека обаче в решителна степен се оформя преди всичко под въздействието на непосредственото обкръжение, в което той расте и се развива. По този начин съществуващата структура на обществото и традициите му посредством оценките си, които дават на една или друга разновидност на човешкото поведение, най-съществено въздействат и определят както окончателния му облик, така и по-нататъшното му функциониране и развитие.
За отделния човек абстрактното понятие “общество” означава преди всичко сумата от преките и косвените му отношения както към непосредствените съвременници, така и към хората от отминалите поколения. Всеки човек поотделно има определени склонности и способности да чувства и усеща, да желае, мисли и работи.
Във физическото си, умствено и емоционално съществуване обаче той дотолкова е зависим от обществото, че вън от него практически не е възможно нито да разберем, нито дори да размишляваме за човека. Именно чрез обществото и посредством него човек получава необходимата му храна, дрехи, жилище, инструменти за труда си. Вътре в обществото се развиват и придобиват смисъла си и езикът, формите на мислене и по-голямата част от съдържанието им. Нещо повече, самият живот на човека се появява и става възможен благодарение на труда, приноса и постиженията на много милиони други хора както днес, така и в миналото. В своята съвкупност, в края на краищата, те и представляват онова, което се крие зад иначе толкова кратката дума “общество”.
Поради това става очевидно, че с течение на времето зависимостта на човека от обществото е придобила характера и силата почти на природен фактор, който не може нито да бъде отменен, нито омаловажен. На пръв поглед се получава нещо, твърде много наподобяващо живота на мравките и пчелите .
Докато при тях обаче жизнените процеси в огромна степен са предопределени и се управляват от твърдо установени наследствени инстинкти, типовете социално поведение и взаимоотношенията между хората са изключително разнообразни и подлежат на значителни изменения.
Такива човешки качества като наличието на памет, способността за общуване чрез речта и за създаването на множество и нови комбинации от вече известните му и достъпни условия и факти, са дали възможност на човечеството да развива и такива форми на жизнена дейност, които не са продиктувани просто от непосредствената биологическа необходимост. Те намират израз в разнообразните традиции, обществени институти и организации, в литературата, научните и инженерни постижения, в произведенията на изкуството.
Всичко това дава ключ към разбиране на начините, посредством които човек в определена степен – с помощта на съзнателните си мисли и желания – е в състояние да оказва въздействие върху своя живот чрез поведението и действията си.
В момента на раждането си човек наследява определена своя БИОЛОГИЧЕСКА КОНСТРУКЦИЯ, свойства и възможности. Те са резултати и следствия на природните подбудителни сили, присъщи на човешкия род, и като такива в общи линии си остават фиксирани и практически неизменни. Заедно с тях обаче в процеса на живота си човек придобива и определена КУЛТУРНА КОНСТРУКЦИЯ, качества, свойства и възможности. Той ги получава и развива в хода на общуването си, а така също и в резултат на множество други влияние и въздействия. Тези свойства и качества, тази КУЛТУРНА КОНСТРУКЦИЯ, от една страна, в много по-голяма степен подлежат на промени и изменения, о в друга – решително влияят и определят процесите и характера на взаимоотношенията между човека и обществото.
Резултатите от сравнителните изследвания на съвременните открития в областта на т.н. “примитивни култури” убедително показват, че видовете СОЦИАЛНО ПОВЕДЕНИЕ при хората могат да имат изключително разнообразие, като при това те в огромна степен зависят от доминиращия в дадено общество тип културен модел на вътрешна организация. Именно върху това се градят и надеждите на онези, които се стремят към облекчаването и подобряването на съдбата на човека.
Хората и човечеството не са ограничени по силата на самата си биологическа конструкция и природа на взаимно унищожение. Не са и БЕЗВЪЗВРАТНО ИЗОСТАВЕНИ на произвола на някаква жестока и безмилостна СЪДБА, чийто корени се намират в същността на самите човешки същества.
Преди да си зададем обаче въпроса как следва да се пристъпи към изменението на човешкото общество и култура така, че животът да започне да носи повече удовлетворение, трябва да си даваме преди всичко сметка за съществуването и на определени типове условия, които просто не подлежат на съществена промяна.
Както вече отбелязахме, сред тях е и самата БИОЛОГИЧЕСКА ПРИРОДА на човека. На фона на много по-поддаващия се на изменения облик на обществото, тя в общи линии не подлежи на резки и забележими изменения. Също така очевидно трудно може да се очаква промяна в динамичния ход на технологическите и демографски процеси, оформили се през последните столетия.
Нарастващата концентрация на населението, чието съществуване във все по-голяма степен зависи от обема и качеството на все по-голям брой и все по-разнообразни стоки, прави абсолютно необходими както наличието на една изключителна степен на разделението на труда, така и на числено увеличаващ се и все по-високо централизиран апарат по управлението и реализацията на производство.
Все по-трудни в сравнение с миналото стават и ще стават възможностите за САМОДОСТАТЪЧНОТО съществуване на отделни, ограничени по численост групи хора. Не би било преувеличение, ако се каже, че процесите на производството и потреблението още днес превръщат планетата и населението й практически в една общност, в нещо ЦЯЛО. Под въздействието на всички тези фактори днес човекът – повече от когато и да било преди – чувства обвързаността и зависимостта си от обществото. Той усеща обаче тази зависимост не като благо или някаква органическа връзка, не като сила, която му служи и го защитава, а по-скоро като ЗАПЛАХА за собствените му естествени права или даже за самото му икономическо и физическо съществуване.
При това положение на все по-нарастваща зависимост на човека от обществото все повече се засилват и заложените в природата му ЕГОИСТИЧНИ ИНСТИНКТИ. В същото време отслабват, а и направо ДЕГРАДИРАТ другите СОЦИАЛНИ подбуди и склонности на човешката същност, изразяващи стремежите към по-голяма степен на общуване.
Тази деградация и ОБЩА и обхваща практически всички слоеве на съществуващото общество, независимо от какви негови “пластове” и “сектори” се намират те. Като стават във все по-голяма степен жертви и “затворници” на собствения си егоизъм, хората започват да се чувстват все по-застрашени и да губят чувството за простите радости на живота.
След като обрисувахме по този начин основното съдържание на ДНЕШНАТА КРИЗА НА ОБЩЕСТВОТО, сега можем да изложим и мнението си относно това, какъв би могъл да бъде изходът от нея. Накратко, след като човек е изгубил усещането за смисъла на живота вследствие на разкъсани или обезсмислени за него връзки с обществото, то единственият начин да го придобие отново е като засили обществените подбуди в себе си и възстанови ПЪЛНОТО СЪДЪРЖАНИЕ на тези връзки.
С други думи, вместо да се опитва безуспешно да се крие и бяга от обществото, което за него все повече придобива измеренията на ГНЕТЯЩОТО ГО ЗЛО, той би следвало да намери начини да засили още повече връзките си с човешката общност с цел да промени както тях, така и самата нея.
Източникът на злото, което представляват за човека днешните обществени връзки, според мен е ИКОНОМИЧЕСКАТА АНАРХИЯ НА КАПИТАЛИСТИЧЕСКАТА ОБЩЕСТВО. Онова, което наблюдаваме в него днес, е как членовете на така или иначе СЪЩЕСТВУВАЩОТО ОГРОМНО ПРОИЗВОДСТВЕНО СЪДРУЖЕСТВО всячески се стремят да се лишават взаимно от резултатите и плодовете на колективния си труд. Особено важно при това е, че въпросният процес се извършва не само и не толкова посредством фактора на грубата сила, колкото вследствие на постоянното действие на правила, установени и закрепени от съществуващия законов ред.
Според него всички необходими производствени мощности за производството както на стоки за потребление, така и на средства за разширено възпроизводство, могат да бъдат – и на практика са – преди всичко ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ НА ОТДЕЛНИ ЛИЦА.
За да опростя изложението си, ще наричам “работници” всички, които не са собственици на средства за производство, макар и напълно да съзнавам, че при подобна класификация ще бъдат допуснати и редица неточности.
Собствениците на средства за производство имат възможността да КУПУВАТ работната сила на работника. Като привежда в движение средствата за производство, работникът създава нова продукция, която СЪЩО става собственост на капиталиста.
Най-същественото в този процес е измерването в действителната им стойност и съотношение между онова, което работникът произвежда, и онова, което му се плаща за това. Тъй като при сега съществуващия ред трудовите договори са “свободни”, то получаваното от работника НЕ СЕ РАВНЯВА на действителната стойност на произведената от него продукция, а се определя от МИНИМАЛНИТЕ НУЖДИ на живота му, от една страна, и съотношението между потребностите на капиталиста от работна сила и общия брой на работниците, конкуриращи се помежду си за предлаганите от него работни места – от друга.
Онова, което е особено важно да се разбере дотук е, че ДОРИ НА ТЕОРИЯ и съгласно съществуващия “правов ред” работната заплата на работника НЕ СЕ ОПРЕДЕЛЯ от стойността на произведеното от него.
Присъща за частния капитал тенденция е той все повече да се концентрира в ръцете на все по-малко хора. Тази тенденция е свързана както с конкуренцията между капиталистите, така и с чисто техническите особености на развитието на производствените мощности, изискванията на задълбочаващото се разделение на труда и възникването на тази основа на все по-големи производствени единици, които изместват и заместват множеството по-малки.
Вследствие на всички тези процеси в условията на капитализма се оформя една КАПИТАЛИСТИЧЕСКА ОЛИГАРХИЯ. Чудовищната й власт става толкова голяма, че практически не може да бъде ограничена с действащите понастоящем средства и механизми, които сме свикнали да наричаме демократически.
Това е така, тъй като в съвременните западни демократични общества членовете на законодателните органи се избират чрез механизмите на политическите партии. Те пък се намират под влиянието на частните капиталисти, от които в основни линии се и финансират. По този начин капиталистите на практика застават между масата избиратели (електората) и законодателната сфера, която – според демократичните принципи – би следвало да изразява и обслужва техните интереси. В резултат на всичко това народните избраници на практика все по-малко защитават интересите на непривилегированите слоеве от населението.
Освен това, при съществуващите днес условия частните капиталисти неизбежно пряко или косвено държат под контрола си и основните източници за информация като пресата, радиото, образованието и пр. По този начин за отделния гражданин е извънредно трудно – а в повечето случаи и практически невъзможно – да си направи някакви обективни изводи и разумно да използва политическите си права.
Всичко това става вследствие на системата на капиталистическата организация на икономиката и обществото, основаваща се на частната собственост върху средствата за производство и на онова, което се нарича “свободен договор” за труда, тоест, за продажбата на труда на работниците на капиталиста.
(Разбира се, следва да се има предвид, че в живота горната формула обикновено не съществува в “лабораторно чист” вид. Интересите на капиталистите в определени случаи диктуват възникването на различни комбинации между тях и държавата, която те също контролират. В резултат на дълги, ожесточени политически борби на работниците пък на някои от тях им се удава да отвоюват известни подобрения на трудовите договори за определени категории трудещи се.)
Независимо от съществуването на различни вариации и отклонения, изказаният по-горе ОБЩ ПРИНЦИП на организацията на капиталистическата икономика и общество – в общи линии – действат обаче навсякъде.
Преки последствия от него са:
превръщането на печалбата в основна цел на производствения процес – а не задоволяването на реалните нужди на потреблението;
изчезването на каквито и да било гаранции, че всеки, който желае да се труди, може да намери въобще каквато и да било работа. Нещо повече, почти винаги съществува и съзнателно се поддържа висока численост на една истинска АРМИЯ ОТ БЕЗРАБОТНИ, чиято функция е да поддържа чувството на една постоянна несигурност сред работниците и страх пред опасността да изгубят и те работното си място.
Наличието на многобройни маси безработни и ниското заплащане на труда на много от работниците пък, от своя страна, допълнително стеснява границите на пазара за реализиране на произвежданите стоки. Вследствие на това намаляват обемите и разнообразието на редица артикули, касаещи непосредственото потребление на широки слоеве от населението. Възниква парадоксална, на пръв поглед, ситуация на явна преситеност и излишества от определени видове стоки – от една страна, и недостиг или практическа недостъпност на редица други, имащи най-често жизнено важно значение за големи маси от хора – от друга. Това, заедно с постоянно действащият основен стремеж за извличане на максимално високи печалби на всяка цена и с все по-ожесточаващата се конкуренция между отделните капиталисти, поражда неравномерности и нестабилност в процесите на натрупването и използването на капитала. Вследствие на това възникват тежки депресионни явления на икономически кризи.
Вместо да бъде средство за все по-голямо облекчаване труда на хората, техническият прогрес пък се превръща предимно в източник и оправдание за повишаване на безработицата.
Следствия на неограничената конкуренция са не само чудовищните неоправдани разхищения на човешки труд и природни ресурси, но и все по-явната изкривяване на общественото съзнание и самото възприемане на обществото от страна на отделната личност. За всичко това стана вече дума и по-горе.
Именно това ИЗКРИВЯВАНЕ И ОБЕДНЯВАНЕ на човешката личност аз възприемам като НАЙ-ГОЛЯМОТО ЗЛО НА КАПИТАЛИЗМА. То не само е просмукано в цялата наша система, но посредством образованието се разпространява и върху следващите поколения. Всички те още от най-ранна възраст се приучават към стремежа за конкуренция, а като първостепенен момент в подготовката им за бъдещата кариера и живот се внушава чувството на преклонение пред успешното трупане на пари.
Аз съм убеден, че съществува САМО ЕДНА ВЪЗМОЖНОСТ за избавяне от всички тези ужасни злини. Това е създаването на социалистическа икономика и съответстваща на нея образователна система, насочена изключително към постигане на ОБЩЕСТВЕНИ ЦЕЛИ. Средствата за производство в такъв вид икономика принадлежат на цялото общество и се използват от него по план.
Основният механизъм за установяването и функционирането на такова състояние на обществото е икономика, основана на СИСТЕМА ЗА ЕДИННО СТОПАНСКО ПЛАНИРАНЕ. Посредством плановата икономика производството се регулира и поставя в съответствие с потребностите на обществото. Необходимите количества труд се разпределят между всички негови членове, способни да се трудят. По този начин реално се гарантира правото на живот на всеки мъж, жена или дете.
Заедно с това се създават основи за пълноценно развитие на всички дадени от природата заложби и способности на отделния човек. За разлика от ширещите в днешното капиталистическо общество прослава на властта и личния успех, основна цел на образованието при социализма е да възпитава у човек чувство за отговорност не само за себе си, но и за другите.
Социализмът, разбира се, не се изчерпва само с установяване на система, основана на ПЛАНОВА ИКОНОМИКА. Заедно с това пред него стоят за разрешаване редица изключително сложни и исторически уникални по своите мащаби, дълбочина и характер проблеми. Сред тях е, например, така и нерешената от никое от досега съществуващите общества задача за продуктивния и перспективен баланс между обективно все повече разширяващите се и стремящи се към централизация производствени, управленчески и организационно-политически процеси на днешната цивилизация и възможностите за максимално свободен и активен принос и статус в тях на отделната човешка личност. Как да бъдат защитени правата на отделния човек и заедно с това – да се изграждат механизми и възможности и за максимално ефикасното функциониране в полза на обществото на обективно съществуващия управленческо-бюрократичен апарат?
Всичко това са сложни въпроси, но дори само поставянето им придобива изключително важно значение днес, в преходното време, в което живеем. И тъй като в него фактически е наложена една мощна ЗАБРАНА върху свободното обсъждане на каквито и да било въпроси, имащи отношение към социализма, считам, че публикуването на изложените тук мисли, ще се окаже изключително важно обществено дело.