ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
След като социален оптимум няма и всяко решение за общите ресурси ще е резултат от политически натиск (какъвто бяха протестите) или депутатска сервилност към определени специални интереси (каквато са промените в закона), можем да заключим, че публичната собственост върху ресурсите има фундаментален проблем.
Когато нощем им пречи да спят ревът на прелитащите самолети (оторизани да го правят от държавата и може би собственост на държавни авиокомпании), когато не могат да мислят (или почиват) през деня заради шума и вибрациите на преминаващите влакове (оторизирани да го правят от държавата и може би собственост на държавни железници), когато намират дишането трудно заради миризмите на наторената с канална вода ферма (оторизирана от държавата и може би нейна собственост), когато не могат да избягат, защото къщите им са блокирани от пътни ремонти (без съмнение планирани от държавата), техните нерви, изпънати до край и техният мисловен баланс нарушен, те процедират, като декларират недостатъците на частната инициатива и нуждата от държавна регулация.
Ronald Coase, Нобелов лауреат по икономика 1991г.[1]
Скорошният сблъсък на законодатели и еколози е красноречив пример за проблемите, до които води публичната собственост върху ограничените ресурси. Австрийската икономическа школа отдавна е посочила, че достигането на „социално оптимално” ползване на тези ресурси е невъзможно, защото, за да се случи, е нужно агрегирането на предпочитанията на огромен брой заинтересовани страни.
По-просто казано аз мога да ценя спокойните разходки из планинските гори, докато други да са почитатели на бързите ски слаломи. Тъй като тези оценки за полезността на горския ресурс са субективни и присъщи на всеки индивид, законодателят е изправен пред непреодолим „проблем на знанието” (Хайек, 1945). Той няма достъп до разпръснатите, субективни и специфични за определно място и време предпочитания на всички индивиди – т.е. не може да достигне до истински социален оптимум.
Към проблема с липсата на социален оптимум ще трябва да добавим и трагедията на общата собственост, отлично обяснена в есето на Гарет Хардин от 1968. Хардин описва съдбата на едно общо пасище без собственик, което се ползва от всички. В такава ситуация интересът на отделния пастир е да максимизира използването на общия ресурс, като по този начин навреди на общността. Ако едно допълнително животно започне да пасе, цялата полза е за пастира, но негативите (под формата по-малко ресурс за останалите) се разпределят между всички членове на общността.
Тук стигаме до политическия процес и последните събития в България като негово проявление. Точно както пастира, всяка лобистка група няма нищо против да извлече допълнителни облаги от общата собственост, независимо че обществото ще плати сметката. За инвеститорите няма значение дали ще изсекат много гора в държавните земи, както и за еколозите – дали хората в планината ще имат поминък. Двете страни се опитват да повлияят на (лобират пред) законодателя и да постигнат своето, като в същото прехвърлят цялата цена на други групи в обществото.
Ето защо и двете страни не са „прави”. След като социален оптимум няма и всяко решение за общите ресурси ще е резултат от политически натиск (какъвто бяха протестите) или депутатска сервилност към определени специални интереси (каквато са промените в закона), можем да заключим, че публичната собственост върху ресурсите има фундаментален проблем.
Как помагат правата на собственост?
Частната собственост решава проблемите, описани в статията досега. При нея оптималното използване на ресурса зависи от собственика и последствията от всяко недалновидно решение ще се носят лично от него. Така стимулите се променят, когато положителните и отрицателните последствия имат един и същи адресат. В същото време частната собственост предоставя отлични възможности за консервация на девствената природа без нуждата от протести и конфронтация с лобистите на ски туризма. Следват три примера за това как свободният пазар и частната собственост могат да помагат на околната среда:
- Спасяване на изчезващи видове – оказва се, че три вида застрашени африкански антилопи са спасени от фермери в щата Тексас. Между 2004-2010 популацията им се е учетворила до 17 000 животни. Причината е разрешението в САЩ от 2005 г. да се отглеждат и ловуват редки видове антилопи, които са изключително скъп трофей, достигащ цени от порядъка на 10 хил. долара. За да отговорят на търсенето, предприемачите са стимулирани да отглеждат редките видове и, печелейки от ловния спорт, допринасят за спасяването на вида.[2]
- Консервация на природа – Съединените щати са чудесен пример за това колко успешни могат да бъдат частните природни резервати, които съществуват из цялата страна. Движението започва в 19 век с т. нар. Aubudon Societies, които купуват горски масиви, за да предпазят птиците, които са ловувани заради перата им. В момента съществуват десетки наследници на идеята и, въпреки че често се опитват да прокарват каузата си чрез лобиране пред държавата, следват и оригиналния модел на работа – чрез закупуване на земя за частни резервати. Ще дам и друг пример – American Prairie Foundation. Целта и е да придобие 2000 квадратни километра земя в щата Монтана и да я включи в територията на Американския прериен резерват. [3][4] В Охайо съществува Western Reserve Land Conservancy – организация, която помага собствениците на земи да опазват природните богатства без да губят собствеността си.[5]
- Опазване на рибните ресурси – изследване на 11 000 риболовни района, извършено от сп. Science, показва, че използването на управленски стратегии, базирани върху правото на собственост (наречени catch share или ITQs), предотвратяват загубата на рибата в тези райони.[6]
При въвеждането на права на собственост интересите на ловуващите и на самата еко-система стават едни и същи. Когато си собственик, ще се погрижиш за това и за другия сезон да имаш подходящи условия за риболов, за рибарите-собственици ще е от значение догодина да имаш повече риба, отколкото тази. В този смисъл процесът на използване на ресурса се превръща от състезание кой по-бързо ще стигне до рибата в това кой ще поддържа най-голяма и здрава популация.
Струва си да погледнем извън сблъсъка на двата лобистки интереса (на еколози и на инвеститори) за съдбата на публичния ресурс и да осъзнаем, че за него не съществува социално оптимално решение. Решенията трябва да се търсят другаде.
[1] Преводът е на автора.
Стояне мисля, че доста добре си обяснил либертарианската позиция по отношение на околната среда. Аз само ще добавя няколко идеи, които ми хрумват.
По принцип, това че се извършва сечене на гори не означава, че хората, които го правят са лоши, или че държавата, която им го е позволила, иска непременно да унищожи природата. По принцип, си мисля, че повечето хора обичат природата, само че когато си поставен пред избора дали да отидеш на ски през зимата, или да студуваш в града, според мен доста хора ще изберат първото. Според мен в България има достатъчно планина да се удовлетворят и двете позиции. В Австрия, например ски туризмът е развит доста добре, и не знам те да имат по-малко „природа“ от нас. Въпросът е развитието на туризма да се прави по културен начин, а не като по Черноморието, защото в гората, все пак изсичането на дърветата е сравнително перманентно.
Доста по-трудно е обаче да се печели от чистата природа според мен. Колко души са склонни да платят примерно 10 лв за разходка в планината, която е огромна, и за да „неутрализират“ желанието на ски почитателите (родни и чуждестранни) да карат ски.
Очевидно според мен едната позиция не е достатъчно пазарно задоволена. Така че, не трябва да се драматизира изсичането на гората, защото то все пак отразява някакви пазарни, които са и човешки предпочитания. Най-фрапантен според мен е протестът на живущите по тези места. Какво точно ние от София ще им обясняваме как те трябва да си пазят околната среда?
Съгласен съм с това, което каза, но ще те върна на написаното в статията. Това са нашите лични позиции. Пак възниква проблемът на липсата на социален оптимум, сигурно има хора, които ненавиждат пистите и мислят, че Витоша трябва да е резерват, в който не стъпват хора.
И докато я имаме тази ситуация, ще печели тази група с най-силни лостове за натиск
Така представена статията пропуска много важни елементи и трябва да се преработи. Първо, не си споменал, че разпределяне правата за собственост е т.н теория Coase, който по-късно спечели и нобелова награда за това. РАзпределянето на правата на собственост на публични стоки е обаче една химера. Няма как да работи, тъй като се поражда externality по няколко причини и съответно държавата трябва задължително да се намеси.
Първо, някои могат да бъдат free-riderи и и съответно да не плащат, но в крайна сметка получават услугата. И тъй като става въпрос за пъблик гоод изключването им от пазара е почти невъзможно.
Второ, възможно е да има information assymetry. Съответно един ще печели на гърба на другия, тъй като има по-добра информация, което също е недопустимо и е пример за externality.
Трето, транзакционните разходи при съдебен спор е възможно да са необосновано високи и съответно този, който притежава повече пари ще бъде в по-изгодна ситуация от други. Много хора биха си замълчали вместо да плащат високата цена от съдебното дело и така да търпят неблагоприятните последствия..
Накрая ще кажа, че големи икономисти като Stiglitz et al. отдавна са анализирали тази тема с пъблик гоодс. Това не е нормален пазар, тъй като в повечето случаи услугата, която се предлага е общодостъпна и изключването на хора от ползването и е невъзможно. Поради тази причина разпределянето на частни права за ползване на публични стоки е абсурд и няма как да стане…
Не си прочел внимателно статията. Подходът е различен от предложения от Coase. Във всички примери, които съм дал и, за които съм говорил
– изключването на хора е напълно възможно
– транзакционните разходи са напълно в нормата
Не обсъждаме Coase изобщо