Лимитите на европейската солидарност

Прогнозите, подозренията и опасенията около излизането на страни от Еврозоната стават все повече и по-динамични, а реалните вероятности – все по-тревожни.

Теодора Ангелова

Реториката доскоро касаеше това дали провалящите се държави (основно Гърция) трябва да бъдат „наказани“ с връщане към националната валута. Сега обаче настъпва нов етап в еврохаоса – сравнително стабилните държави се превръщат в най-големите скептици (най-вече Великобритания Финландия, а напоследък и Германия) от съюза и започват да се колебаят дали не е по-изгодно самите те доброволно да предадат еврото. Анализаторите започват да посочват възможността някои от надеждните нетни платци на Еврозоната да преосмислят приоритетите си. Не е изключено те да „накажат“ Съюза за неговата безизходна инертност във вземането на решения за излизане от кризата.

Повод за подобни размисли е казусът Финландия и евроскептицизмът, набиращ скорост в политическото и обществено пространство. Медиите постепенно преместват фокуса си от перспективата “Grexit” към по-страшната “Fixit”. Еврозоната може да просъществува загубвайки „лош ученик“ като Гърция, но не и перспективна икономика като Финландия.

В преговорите около спасителните заеми Финландия предяви претенция за гаранции всеки пък, когато отпуска допълнителни средства за спасяване. Тези гаранции възлизат на 770 млн. евро при  заема за Испания и 900 млн. евро при заема за Гърция. Целта на този механизъм е да се покрие рискът за финландските данъкоплатци, в случай, че финансираната държава фалира. Т.е. колкото по-големи спасителни заеми иска задлъжнялата държава, толкова по-големи гаранции ще изискват кредиторите ѝ. Това, разбира се, е напълно логична и справедлива стратегия, но от гледна точка на националната стабилност. Анализирайки я през призмата на еврократите, ако всяка държава иска сериозни компенсации всеки път, когато отпуска пари за фондовете, еврото в краткосрочен план ще се разпадне.

 Неприятната истина за националните правителства на държавите платци е, че  целта на ЕС в края на краищата е да се плати чуждата сметка, което означава, че все пак някой е длъжен да се жертва и да бръкне в джоба на данъкоплатците си. Нататък развръзката за правителствата на силните икономики (или поне на по-практичните) е ясна – осъзнават, че по-нататъшна интеграция в рамките на Съюза би работила само в техен минус и преосмислят своето участие. Това е хипотетична ситуация, но логиката ѝ е неоспорима, особено вземайки се предвид двусмисленото заявление на финландския финансов министър: „Нашата солидарност има граници. Всяка държава трябва да понесе сама отговорност за дълга си и за икономиката си, въпреки доброто ни желание еврото да просъществува.“

В случая ползите за Финландия от евентуален изход, макар все още тази перспектива да е използвана само като заплаха, не са никак малко. Страната няма да внася в европейските фондове за стабилност, ще избегне пазарни сътресения и загуби в случай на разпад на Еврозоната, ще си спести по-нататъшно уеднаквяване и споделяне на риска при покриване на държавните дефицити на задлъжнелите страни. Накратко, в случай, че се задействат зъбните колела на европейската „спасителна матрица“ и започнат трансфери  на капитал от по-силните към по-слабите, най-доброто, което Финландия би направила за собственото си благо, е да напусне Еврозоната.

За ужас на евроентусиастите, подобно действие би се радвало на обществена подкрепа, тъй като тежестта на кризата и евроскептицизмът нарастват правопропорционално. В такава ситуация политическите лидери в стремежа си да запазят популярност и да отговорят на очакванията на данъкоплатеца, също са принудени да заговорят критично спрямо бъркащия в джоба на техните избиратели Евросъюз. Свидетелство за това е скорошното заявление на, забележете, германския икономически министър, че излизането на Гърция  вече не плаши никого, изказване съпроводено с твърд скептицизъм, че реформите в страната ще бъдат осъществени.

Изводът е, че икономическата, политическа и социална аргументация на вероятен разпад на Еврозоната са налице. Изненадата е другаде – има вероятност този разпад да стартира не отдолу нагоре в класацията по икономическа стабилност, а отгоре-надолу – от по-силните, които намират прекалената европейска солидарност неефективна, необоснована и несправедлива.

Перспективите изглеждат все по-неблагоприятни, вземайки се предвид горепосочения извод и фактът, че оцеляването на Еврозоната е въпрос на споделяне на рискове и преразпределение на задължения. Европейските лидери забравят, че последните две повлияват на просперитета на цели суверенни държави. А суверенитетът означава на първо място оправдан национален егоизъм. Дните на Европейския проект са преброени, ако силните напускат бойното поле в момент, когато интеграцията изисква жертви.

В подобна ситуация поне частично правилен се оказва германският подход към кризата – помощ трябва да се предоставя единствено чрез реализирани реформи, поета политическа отговорност и дисциплина. Тези три неща са единствената гаранция – морална, а не финансова, която може да развали омагьосания кръг на европейската безизходица. Но дали ще проработи?

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!