Според някои икономисти, с колкото повече собственост държавата се разпорежда, толкова по-добре. Т.е. те твърдят, че социализмът води до икономически най-ефективни резултати. Други са на обратната позиция – ако въобще има нужда от някакво държавно вмешателство в икономиката, то трябва да е минимално. Тези противоположни виждания са от двете страни на вечния спор “държавна или частна собственост”.
Основният въпрос в политическата икономия е как да се организира обществото, така че да се увеличи производството на богатство. Възгледите на икономистите-философи по този проблем варират, като разликата в тях представлява степента на държавна намеса, която те мислят, че ще направи обществото относително по-проспериращо. Тъй като държавната намеса в икономиката се изразява във вземането на решения от държавата и нейните чиновници за употребата на ограничени ресурси, които са или държавна собственост (т.нар. публична собственост), или поне номинално се считат за частна собственост, тогава въпросът може да бъде преформулиран така: кога се постига по-голяма икономическа ефективност – когато върховните решения за разпореждане с ограничени ресурси се вземат от държавата, т.е. когато собствеността е публична, или обратното – когато върховните решения за разпореждане с ограничени ресурси се вземат от отделни индивиди, т.е. когато собствеността е частна?
Според някои икономисти, с колкото повече собственост държавата се разпорежда, толкова по-добре. Т.е. те твърдят, че социализмът води до икономически най-ефективни резултати. Други са на обратната позиция – ако въобще има нужда от някакво държавно вмешателство в икономиката, то трябва да е минимално. Тези противоположни виждания са от двете страни на вечния спор “държавна или частна собственост”.
В днешно време най-вече заради съкрушителните резултати, на които руският социалистически експеримент ни направи свидетели, тези, които адвокатстват за тотален държавен контрол върху икономиката, са малко на брой, но пък преобладават тези, които искат държавна намеса в една или друга индустрия или сфера на социално-икономическите отношения. Предпочитанията им варират от държавен монопол върху горите, водите, пътищата, образованието до намеса в упражняването на различни професии, вида на осветителните тела и силата на водната струя, излизаща от тоалетното казанче. Но в крайна сметка те претендират, че там, където те искат държавно вмешателство, разпореждането от държавата със собственост води до по-добри резултати, отколкото ако с тази собственост се разпореждат частни индивиди.
Дори и да приемем, че където е пробван социализъм не след дълго настъпва постоянен недостиг на някои стоки и тотална липса на други, самото констатиране на този емпиричен факт не ни помага да разберем защо публичната собственост не е подходящо средство за увеличаване производството на богатство и защо частната собственост е.
Самият въпрос дали държавата или частни индивиди да се разпореждат с дадена собственост издава, че ресурсите са в относителна ограниченост спрямо човешките желания и съответно конкуриращи се потребности се нуждаят от ресурси, които обаче са в недостатъчно количество, поради което е невъзможно всички потребности да бъдат едновременно задоволени. Употребата на такива стоки, чиито запас не е свръхизобилен, по необходимост и така както човешката дейност демонстрира, бива икономизирана от хората, така че да задоволят колкото се може повече от все още незадоволените си желания. За да направи това, т.е. за да може да разпределя ограничени ресурси по специфични употреби, съобразени със степента на неотложността на нуждите му, човек трябва да може невъзпрепятствано да се разпорежда с тези ресурси. Казано по друг начин, индивидът трябва да има изключителен контрол върху употребата им.
Припознали следните две твърдения, които е безопасно да считаме за вярни – първото, че има ресурси, които не съществуват в свръхизобилие и второто, че единствено индивидът знае своите нужди и степента на тяхната неотложност, и единствено той знае как да икономизира употребата на неизобилни ресурси, така че да се опита да максимизира своето удовлетворение. Очевидно е коя обществена институция би осигурила ред, в който индивидът може да максимизира своето богатство: това трябва да е институция, която задава права на изключителна собственост.
Точно в това се състои концепцията за частна собственост. Според нея хората могат да имат претенция за изключителен контрол върху ограничени ресурси, така че да се разпореждат с тях спрямо своите очаквания за максимално удовлетворение. И не само това, но и тя дава възможност на индивида да оцени резултата от икономизиращата си дейност и съответно да се учи от грешките си. Това означава, че частната собственост формира тенденция към икономическа ефективност и елиминиране на прахосничеството.
Освен това, тъй като при частна собственост индивидите запазват ползите (както и загубите) от своята дейност, това стимулира увеличаването запаса от ресурси и поддържането на наличните, акумулирането на капитал, производителността и търговията. В икономика с разделение на труд и пари, обмяната на частна собственост води до формирането на цени, които позволяват извършването на икономическа калкулация.
В контраст с това публичната собственост е концепция, която не е в съответствие с изключителността на собствеността, и като резултат от това води до прахосничество на ресурси и цялостно намаляване на богатството. Тя не позволява на отделния индивид да взема върховни решения за разпределяне на ограничени ресурси спрямо конкуриращите му се нужди, прави невъзможно оценаването ефектите от икономическата дейност на човек, дестимулира производството, акумулирането на капитал и опазването на ресурсите.
Публичната собственост прави ресурсите относително по-ограничени и с по-ниско качество по две причини: като цяло намалява производството и иновациите (тъй като социализира ползата от тях) и също така защото и малкото произведени стоки, до които води, не са в съответствие със степента на неотложност на нуждите на потребителите.
От това следва, че ако искаме просперитет, частната собственост е тази, която ще ни помогне да го получим.
ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение

Всичко това щеше да е добре, ако не съществуваше едно твърде хлъзгаво понятие – „максимално удовлетворение» – отнасящо се не за хората като цяло, а за индивида. В същност, всички доводи в полза на частната собственост в статията са на база индивид. Следвайки метода на автора да се огледаме за резултати естествено достигаме до логичните въпроси: каква част от населението (примерно у нас) е усетило „увеличаването на запасите от ресурси”; какъв процент от всички индивиди взема „върховни решения за разпределяне на ограничени ресурси спрямо конкуриращите му се нужди”; кои ресурси са приоритет на въпросните индивиди; и др.п.
Защото все пак при такива теми трябва ясно да се казва за кого се говори – за човечеството или за човека!
Всеки индивид взима решения за разпределяне на ограничените ресурси, с които разполага.Кои ресурси са приоритет, всеки решава сам.
В случая се говори и за двете, и за човека и за индивида е по-добре.
Така е. Но, доколкото става дума кой тип организация на живота е по-резултатен, въпросът е каква част от хората разполага с повече ограничени ресурси отколкото чисто консуматорската необходимост. С които, образно казано, могат да направят нещо.
А въпросът ми за приоритетите не е от сферата на теорията, а на практиката. Нали за нея говорим? В практиката кой какво прави има първостепенно значение, в никакъв случай не може да бъде „негова лична работа” ако имаме предвид развитието на човечеството.
Защото както и да го умуваме, индивидът човек е нищо повече от 1/7милиардна част от хората…
Моля да ме извините, ако Ви досаждам, приключих.
Поздрави!
Граф, не досаждаш. :)) това разграничение „чиста консуматорска необходимост“ и „нечиста неконсуматорска ненеобходимост“ е безсмислено. 🙂 а дори и да имаше смисъл, не виждам релевантността му към написаното. би ли пояснил?
Ne vijdam zashto sporut da e vechen, s izkluchenie na levite „intelektualci“ nejiveli v socialisticheski stroi, vseki znae, che chastnata sobstvenost e po-dobroto.
Problemut obache e che obshtestvata (i individite pootdelno) se pluzgat po liniata na nai-malko suprotivlenie i niama kak da znaiat vinagi kakvo dulgosrochno im triabva. Zatova ne podceniavai roliata na durjavata.