За новата учебна година (и система)

Можем да кажем, че България е на пътя от „среден“ към „добър“ статус на училищното си образование. Малко изостанали от други страни от бившия социалистически блок, ние сме изправени пред проблеми, които вече са намерили поне частични решения навън.

Днес е един типичен първи учебен ден: времето е дъждовно, дворовете на училищата са пълни с деца и родители, а от трибуната на малката импровизирана платформа учители и директори държат слова и приветстват учениците. Всеки един от нас неминуемо има подобен спомен от младежките си години и колкото по-далечен е този спомен, толкова по-ясно осъзнаваме, че често думите от приветствените слова са изпразнени от смисъл.  След тържествения привкус на 15ти септември, училищната ни система отново потъва в познатото русло на учебния план, битовите проблеми и бисерите в края на учебната година.

За бисерите вече писахме – те са продукт на образователната система, такава, каквато си я създаваме сами и която подкрепяме като данъкоплатци. Особено що се отнася до началното и средното образование, тази система има нужда от промени, които да я съживят и да помогнат за създаването на добър продукт: мотивирани да учат млади хора, които да получат прагматични знания.

За да се достигне до там, обаче, са необходими много малки и конкретни стъпки. За съжаление, повечето политически приказки, които чуваме по темата образование, са твърде общи. Понятието „цялостна реформа на образователната система“ може да се чуе в много изказвания. Конкретният въпрос зад него, всъщност, е как да подобрим училищата в дадена община, област или цялата държава. За сега сме на етап, в който всички са наясно, че образованието е ключът както към увеличаване на общата ни продуктивност, така и към личното благоденствие. Но, погледнато в краткосрочен план, конкретните стъпки към тези цели все още тънат в септемврийската мъгла на гръмките речи или медийни изяви.

В опит да изброим тези стъпки по пътя към по-доброто училище, на помощ идва анализът “How the world’s most improved school systems keep getting better”[1]. В него са изследвани 20 училищни системи от Европа, Азия, Африка и двете Америки, които между 2000 и 2010 година значително подобряват нивото си на обучение, на фона на влошаващи са показатели в световен мащаб. Подобрението е измерено с точковата система от Програмата за международна оценка на учениците на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, или PISA (Programme for International Student Assessment).

Основните изводи, до които достигат тримата автори на изследването, могат да се обобщят в следното:

1. Съществуват общи налагани промени, които помагат на образователната система да премине от един етап на развитие към следващия, без значение на географското положение, време или култура. Те могат да бъдат обобщени в 6 групи:

• Преразглеждане на учебния план и стандарти;
• Преглед на структурата на поощрения и възнаграждения;
• Изграждане на технически познания у директори и учители, често посредством групи или каскадни обучения;
• Оценяване на методите на учене на учениците;
• Използване на данни от самите ученици за да подобри предаването на учебно съдържание;
• Въвеждане на политики и закони;

2. Има силна корелация между пътя на подобрение на образователната система и силата на държавен контрол над отделните училищни активности и представяне. Системи, които преминават от лошо към средно състояние, упражняват строг държавен контрол над процеса на преподаване и учене с оглед на това да поддържат минимално различие между отделните класове и училища. За разлика от тях, системи придвижващи се от статус „добра“ към „отлична“, осигуряват по-широки централни предписания, за да поощрят креативността и иновативността в училищата – основния двигател на придвижването по-напред в тази категория;

3. Няма връзка между разходите за образование в страната и нивото на системата. Графика 1[2]показва представянето на отделните страни, влезли в представителната извадка на изследването, съпоставено с публичните разходи по това перо

Графика 1: системи с равни харчове имат голяма разлика в представянето

Можем да кажем, че България е на пътя от „среден“ към „добър“ статус на училищното си образование. Малко изостанали от други страни от бившия социалистически блок, ние сме изправени пред проблеми, които вече са намерили поне частични решения навън.

Полша, например, децентрализира държавната власт по отношение на училищата, както във финансов, така и в административен план. Последните два компонента се управляват на областно ниво що се отнася до гимназиите, докато самите общини разпределят административната тежест и финансите на началните и прогимназиалните учебни заведения. Самите директори могат да решават кои учители да назначат, а учителите, от своя страна, определят какъв учебен план да прилагат като изборът им е между над 100 частни доставчика на съдържание. Въведено е и външно оценяване на изхода под формата на стандартизирани тестове през няколко години.

Повече подобни мерки в страните от региона са описани в Таблица 1[3]:

Таблица 1: Страните от източна Европа и бившия социалистически блок със сходни мерки за реформа

С прилагането на делегираните бюджети у нас също се направи опит в посока по-голяма автономност на училищата. Въвеждането на външно оценяване вече е факт, но процедурите и административните пречки там все още пречат на процеса да протича гладко и ефективно.

За да преминем към следващия етап на развитие са необходими още много и все малки конкретни стъпки, които да заместят голите приказки за реформи и напразното оплакване от проблеми. Някои примери за такива опорни точки за напредък са:

1.  Разглеждане на идеята за данъчен образователен кредит, при който целта е да се подкрепят конкретни проекти и да се насърчи конкуренцията между отделните учебни заведения;

2. Ясни критерии и конкретни изисквания при подбора на учители (изисквания за сертификати, предварителни обучения и др.);

3. Професионално развитие и кариерни пътища за наетите учители (подпомагане и „коучинг“ при планирането на преподаването в час, педагогиката и анализа на данни от учениците);

4. Вземане на решения на ниво училище – извършване на само-оценка и определяне на сфери, в които съответното заведение да специализира и да се конкурира с останалите в региона или страната;

В заключение, увеличаването на автономността на училищата у нас по отношение на учители, преподаван материал и учебен план, както и засилването на конкурентната среда, в която те функционират чрез локално финансиране за отделни проекти, може да реши сложната задача, пред която сме изправени и дори да ни донесе отлична оценка в реформаторския бележник. За да бъде предизвикан интерес към образователния сектор и от страна на директори и учители, така и от гледната точка на ученици, родители и частния сектор, трябва да покажем на всички изброени субекти, че това е продукт, в който има смисъл да се инвестира. Така може и да станем свидетели на един по различен първи учебен ден, и то не само защото не вали или датата е 17ти, а не 15ти септември.

---