Казусът Живкова – защо скелетите от гардероба на комунизма са живи

Една от най-ярките характеристики на общества в криза е непоносимостта им към миналото. Краят на прехода още не е дошъл.

Една от най-ярките характеристики на общества в криза е непоносимостта им към миналото. В българският случай тази непоносимост се изразява в процес на перманентно недоволство, срам и стремеж към търсене на вина, отдавна превърнал се от криза в статукво. Резултатът са прояви на демонстративна агресия и търсене на преднамерено противопоставяне. Такъв беше протестът срещу конференцията, посветена на Людмила Живкова в Софийския университет.

Последният породи няколко релевантни въпроса:

• Защо претендиращите за привърженици на демокрацията протестиращи се опитват да попречат на свободата на словото?
• Не е ли това неуважение към академичните среди, където може да се говори за всичко и всеки с чисто академична цел?
• Не е ли това чисто политическа демонстрация с цел привличане на дивиденти от определени страни?

Тези въпроси са донякъде първосигнална реакция, поради което ваденето на заключения чрез тях не дава възможност за оценка на реалните корени на проблема. Да не забравяме, че ситуацията се разви в университет – място с претенции да приютява хора с интелект и високо ниво на култура.

Нека тази статия не се бърка със защита на безспорно безпросветен режим, изпълнен с изпразнени от смисъл културни фрази и партийно напомпани фигури-идоли. България не е единствената държава, преживяла подобен режим. Освен това е съвсем нормално и другаде след прехода да продължава да съществува маргинална група от аполози, говорещи с носталгия за миналото и мечтаещи за неговото възраждане. Тези групи, обаче, остават част от новите общества като израстък на плурализма и възможност за идейно противопоставяне. Аргументът за необходимостта от свобода на словото е клиширан, но е основен критерии за това дали зрялост на обществото е постигната. Ако е така, то анализът и разглеждането на миналото не биха застрашили чувството за сигурност и самочувствие на хората. Общество, което е сигурно в установения нов (демократичен) ред, не би индикирало като заплаха дори и опит за възвеличаване морално изчерпани образи от тяхната собствена свита, какъвто по-скоро беше вчерашният опит за конференция.

Фактът, че у нас подобно говорене предизвиква такива реакции компрометира сигурността на хората в днешния ред. Ако се боим да говорим и да оставим другите да говорят, изглежда границата е прекалено крехка – страхуваме се от връщането на старите практики, ужасени сме, че скелетите на комунистическия режим все пак са способни да излязат от гардероба, да облекат нови дрехи и да ни върнат обратно там. Краят на прехода още не е дошъл.

Страхът и острата реакция срещу нарочения опит „да върнат комунистите“ може да означава две неща. Първото  е доминацията на обществено мнение, че „скелетите“ не са си отишли и хранениците на отхвърления режим имат достатъчно власт и влияние, за да върнат старите традиции. Усещането, че промяната не е необратима съществува заради факта, че лицата от стария режим все още имат своята роля на политическата арена. Нека не забравяме, че България легитимно избра социалистическо правителство непосредствено след падането на режима.

Второто предположение, което можем да направим, е че недоволството не идва заради липсата на нови лица, а заради цялостно разочарование от новата система, което натрупва критично количество носталгия към миналото, провокиращо някои групи от хора да си зададат въпроса: „Дали тогава не беше по-добре?“. И двата случая – компрометираната власт и недоволството на обществото от непълноценна демокрация, предпоставят остри реакции и демонстрации. Когато двата фактора се съчетаят, протестът и недоволството стават ежедневие.

В същото време казусът „Живкова” илюстрира много добре моделът на политическата комуникация у нас. По същия начин, чрез протест и противопоставяне на конкретни не само научни, а и законодателни инициативи, се случва връзката между хората и управлението. Заради липсата на диалог, хората намират представителство единствено чрез протестното отхвърляне ad hoc, което очевидно може да се приложи и към неща, които нямат отношение към политическото управление и вземане на решения (като една научна конференция например). Българското общество действа по-скоро реактивно, отколкото про-активно и тази тенденция излиза извън границите на политическото. Това е резултат на липсата на стратегическо мислене и дългосрочни цели в политиката, както и липса на демократична зрялост.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!