ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Анализирайки всички епизоди на хиперинфлация в човешката история, ясно се вижда, че увеличеното парично предлагане довело до този феномен е резултат на финансирането на правителствените разходи с новосъздадени пари.
Преди малко повече от 40 години известният монетарист Милтън Фрийдмън е казал, че „инфлацията е винаги и навсякъде паричен феномен”, имайки предвид, че инфлацията може да бъде създадена единствено чрез по-бързо нарастване на паричното предлагане от производителността в една икономика. В този свой цитат Фрийдман прави една често допускана грешка (както посочих в последната ми статия) относно дефиницията на термина инфлация. Фрийдмън я определя като покачване на ценовото равнище в една икономика, а всъщност инфлацията представлява покачване на паричното предлагане, което от своя страна води до покачване на ценовото равнище. В този ред на мисли, хиперинфлация би трябвало да означава свръхпокачване на паричното предлагане, а не свръхпокачване на цените в икономиката, както често бива използвана тази дефиниция в публичното пространство. В тази статия отново ще използвам грешната дефиниция за инфлация (покачване на ценовото равнище) за улеснение на читателя и ще защитя тезата, че дори и инфлацията да е монетарен феномен, то хиперинфлацията е изцяло политически такъв.
Според едно изследване на Cato Institute, озаглавено „World Hyperinflations”, в историята съществуват 56 документирани случая на хиперинфлация, някои от които са описани за първи път в тази разработка. Авторите използват широко използваната дефиниция за хиперинфлация (увеличение в ценовото равнище от най-малко 50% на месец) представена за първи път от Филип Каган през 1956 година. Според техния анализ най-високата хиперинфлация в историята е регистрирана в Унгария в периода август 1945 – юли 1946, средно през този период цените са се удвоявали на всеки 15 часа. Като част от оста на Германия през Втората световна война, Унгария е принудена да плаща репарации на Съюзниците след края на сраженията, като тези задължения представляват 25-50% от правителствените разходи през периода 1945-1946. Освен това войната унищожава около 40% от физическия капитал в Унгария, в резултат на което данъчните приходи рязко намаляват. Условията на парична система, използваща фиатна валута, позволява на унгарската централна банка да започне печатане на пари, за да финансира огромните бюджетни дефицити на страната (процес наричан монетаризация на дълга), което увеличава многократно паричното предлагане и води до хиперинфлация. Хиперинфлацията във Ваймарската република през 1922 – 1923 също е причинена от печатането на пари с цел изплащане на репарациите в следствие на загубената от Германия Първа световна война. Както се вижда в тези два примера, причината за хиперинфлацията се корени в политическото решение на съответна страна да вземе участие във войната и да финансира задълженията си към страните победителки чрез емитирането на дълг. Централната банка и нейната роля като купувач на този дълг с новосъздадени пари е единствено инструмент, чрез който държавата се опитва да постигне своите цели (което поставя и под въпрос независимостта на тази институция, особено при режим на инфлационно таргетиране).
Друг популярен случай на хиперинфлация е този в Зимбабве. За периода март 2007- ноември 2008 цените в бедната африканска държава се удвояват средно на всеки 24.7 часа. Причината? Отново политическо решение. Тъй като в Зимбабве собствеността върху земята е основно концентрирана сред представители на бялата раса, правителството на Мугабе решава да се справи с този проблем на неравенство като започва да отнема земята от продуктивните стопани и да прехвърля собствеността върху непродуктивните такива. Това води до огромно изтичане на човешки и парични капитали от страната, висока безработица, недостиг на хранителни продукти и спад в производството. За да компенсира намаляващите приходи в държавната хазна и увеличаващите се дефицити, Мугабе прибягва до печатницата, което води до увеличаване на паричното предлагане и оттам на инфлацията. В същото време, загубата на доверие в местната валута засилва процеса и води до допълнително покачване в цените през каналите на вноса (по-евтината местна валута прави вносните стоки по-скъпи и това увеличава ценовото равнище в икономиката).
Анализирайки всички епизоди на хиперинфлация в човешката история, ясно се вижда, че увеличеното парично предлагане довело до този феномен е резултат на монетаризирането на бюджетни дефицити, т.е. финансирането на правителствените разходи с новосъздадени пари. Причините, довели до раздутите държавни финанси, са различни – война, смяна на политически режим, правителствени политики и др. Ясно може да се види, че сама по себе си хиперинфлацията не е монетарен, а е изцяло политически феномен. Централната банка не притежава лостове, с които да харчи пари, за разлика от правителството, което може чрез държавните разходи да увеличи количеството пари, циркулиращи в една икономика. Докато централната банка държи монопола над паричното предлагане и може да финансира правителствените харчове чрез монетаризация (т.е.чрез увеличаване на паричната база), рискът от хиперинфлация ще съществува винаги и навсякъде.
Източници:
Dem Amadou et. al., 2001, Inflation and Hyperinflation in the 20th Century: Causes and Patterns, Columbia University: School of International and Public Affairs.
Hanke, S. and Krus, N., 2012, World Hyperinflations, Institute of Applied Economics, Global Health, and the Study of Business Enterprise: The John Hopkins University.
