Политическият срок на годност на историята

През последните няколко седмици неколкократно станахме свидетели на натрапчивата инфантилност на българската политическа система. Става дума, разбира се, за решението на общинските съветници от ДПС в Кърджали да гласуват с „въздържал се“ по предложението за обявяване на ген. Васил Делов за почетен гражданин на града.

В предизборно време отново се връщаме назад в историята, преосмисляме факти, а не водим продуктивен дебат относно реалната политика, която засяга не малцинствени групи, а съвкупното население. В този смисъл случаят има почти еднозначно тълкуване с протеста срещу конференцията, посветена на Людмила Живкова в СУ.

По-притеснително е, че ако до днес преходът се смяташе за повод за поляризация и противоречиви интерпретации, сега се връщаме още по-назад в миналото, за да извадим наяве пореден тип разделения. Особено жалко би било, ако умишлено въпросът се акцентира заради настъпващите парламентарни избори с цел натрупване на политически капитал, а повечето оценки сочат именно това. Ключов въпрос е защо партийните лидери отново мобилизират електоратите си чрез противопоставяне един срещу друг, а не чрез доверие и идеи. Умишлено ли е или е плод на случайност? Ако приемем, че проблемът се изостря допълнително заради политическата намеса, това означава, че опозицията е заменила критиката към правителството и обещанията за по-добро управление с инструментите на етническото противопоставяне.

Ето позициите на тримата основни политици по въпроса:

• Ахмед Доган стигна до крайността да твърди, че Балканската война е форма на Възродителния процес, целяща етническо прочистване, с което провокира яростта на националисти и патриоти. Той поиска преразглеждане на историческите факти и нова дискусия при оценката на събитията. Ако вземем предвид, че Доган е политикът, който не говори по какви да е проблеми, ако изобщо говори, то това означава, че казусът е от ключова важност за политическата реализация на ДПС. Заемайки тази позиция, Доган неформално окончателно признава, че целта му е да представлява основно турското население, т.е. партията му все пак е етническа. В това отношение ситуацията е особено опасна – разделителната линия е именно тази – турци срещу българи. Идеята Балканската война да се разглежда като репресия, вместо като геройство, е защитавана единствено от етническото малцинство. В същото време, обективно погледнато, по време на войната, електоралната крепост на Доган (Кърджали) е населявана от минимален процент българско християнско население. Друг въпрос е дали този факт е в полза на Доган, имайки предвид запазването на турското население на бългаските земи до днес. Ако приемем, че оставането на тези турци в България е доброволен избор, то позицията на ДПС подлага под съмнените териториалната цялост на страната, а преразглеждането на историческите факти, което предлага Доган, далеч не може да бъде определено като плодотворно решение на такъв сериозен проблем.
• Както се очакваше, последвалата ответна реакция бе веднага инициирана от Атака – внасяне на декларация в Народното събрание за осъждане на изявленията на Ахмед Доган и противопоставяне на „подмяната на историческата реалност“. Това не е първият случай, когато действия на едната партия моментално провокират инициативата на другата и надали случайно дебатите се разгорещяват именно в предизборно време. В политическото пространство продължава да витае усещането, че именно чрез тази верижна система двете партии активизират електората си и живеят в симбиоза. Ярко доказателство за това, че в известен смисъл без АТАКА няма ДПС и без ДПС няма Атака, бе и побоят пред софийската джамия.
• Верижната партийна реакция по повода доведе и до включването на Станишев в дебата – неговата позиция е най-умерена, но все пак не предлага ефективно разрешение на проблема. Той определи случая като „надпревара в националистически риторики от различни политически сили, които целят политически краткосрочен дивидент за избори, с крайни позиции, които създават разделение между българските граждани“. Осъждането на Догановата позиция моментално доведе до порицаване на Станишев заради атаката срещу бившия коалиционен партньор, което отново насочва размислите не към същността на проблема, а към въпроса „Кой с кого?“ в предстоящите избори. Основното послание на лидера на БСП е необходимостта лидерите да се върдържат от компрометиране на етническия мир и създаване на опасни за обществото конфликти. Съветът обаче едва ли е ефективен при вече съществуващия проблем, който веднъж излязъл наяве, надали предполага по него да се замълчи.

Резюмирано, изказаните позиции по въпроса могат да се определят по този начин: ДПС иска пренаписване на историята, Атака – осъждане и заклеймяване на родоотстъпниците и маргинализиране интересите на цяла етническа група, а Станишев смята, че казусът трябва да се потули, за не се разбунят дъховете на нетърпимостта. Очевидно консенсусът е невъзможен и ефективни мерки не са предложени. Именно в такива моменти политиците трябва да говорят за ефективни механизми на интеграция и приобщаване. Такива се постигнат чрез съществуването на политически сили, които защитават интересите на всички представени групи в обществото по равно и едновременно, без популистка реторика и печелене на електорат чрез разделение. Конституцията, разбира се, е предвидила тази необходимост, забранявайки етническите партии, но липсват механизми, чрез които да бъде приложена на практика и аргументирана. Още по-наложителното, което също липсва в настоящия дебат, е говоренето за толерантност. Този дефицит подлага доброволното приемане на българско гражданство от българските турци и живеенето в държавата като осъзнат избор под съмнение, а такова съмнение е деструктивно за здравословното функциониране на едно общество.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!