Георги Тонев Колев е намерен

Теодора Ангелова 18 ноември 2012 Икономика 1 коментар

Масовото одобрение и съпричастие към мистериозния „доносник“ стартира своеобразен кръстоносен поход срещу безобразията на политическия живот.

Случаят Марковска не представи нищо ново в политическо отношение. Дори и най-неинформираният българин е наясно, че съдебната ни система дава поводи за съмнение в почтеността ѝ, особено предвид неотменимия брюкселски Механизъм за сътрудничество и проверка, който касае конкретно съдебната власт и е в сила единствено за България и Румъния от всички страни членки на Европейския съюз (ЕС).

Без да се подценява важността на развръзката на случая, хляб за размисъл дава и обществената реакция относно него. Тя бе ознаменувана от придобилото особена емблематичност име на Георги Тонев Колев – авторът на писмото, касаещо правомерността на избора на Марковска и заклеймено като донос от засегнатия кандидат за конституционен съдия.

Сериозна група хора се идентифицираха с образа на този автор и го издигнаха в култ. Десетки активни граждани се „прекръстиха“ в социалните мрежи, приеха името като псевдоним, протестираха и създадоха общност под заявката: „Ние всички сме Георги Тонев Колев“. Масовото одобрение и съпричастие към мистериозния „доносник“ стартира своеобразен кръстоносен поход срещу безобразията на политическия живот.

Георги Тонев Колев, съществуващ или не, загуби всякакво значение. Минимален брой хора се интересуват от това кой е той изобщо и какви са мотивите му да подрива нечии „авторитет”. Идентификацията с него не е следствие от солидарност или търсене на пореден герой-месия, а се случва, защото тя е начин за хората да се противопоставят на деморализацията и непрозрачността. В известна степен тези действия са заявка за респект към принципа на доноса, компромата и показването на мръсната риза. Именно защото е предявена генерална заявка за отговорност и морал, самата форма на акта на реалния Колев губи значение.

Затова на първо място, Георги Тонев Колев е изобличителят, а на последно – доносникът. Той е нов модел на поведение, идеология сама по себе си, мобилизираща по ненадеен начин.

„Моделът Колев“ не се ограничи до критика към съдебната власт,тъй като случаят успя да намеси, ако не и да компрометира, и Народното събрание (където се гласуват кандидатите), и изпълнителната власт (самата Марковска призова на помощ МВР в издирването и търсенето на сметка от Колев). Следователно няма да бъде пресилено, ако определим появата на георгиколевците като кулминация на създаващото се движение от млади и образовани хора, оказали се в опозиция на цялата политическа система, неотговаряща на очакванията им.

Тенденцията не е от вчера, но стъпки като тази полагат все повече нови щрихи към образа на младия човек – аполитичността, равнодушието и апатията еволюират във враждебност, нетолерантност и агресия. С други думи, все по-рядко се оказва вярно, че българският гражданин е вдигнал ръце от политиката и се е примирил с произвола.

Превъзмогнатата аполитичност обаче по никакъв начин не се свързва с партийност. Реакцията у по-голямата част от младите хора не е породена от симпатизиране на идеологически ценности и сдружения в съответствие с тях. Дори може да се каже, че колкото повече наближават парламентарните избори, толкова повече изискванията на този своеобразен млад електорат се изчистват от пристрастия и се обвързват с универсални ценности, които би трябвало да са базови за всички партии в демократична държава. Това са например прозрачност, отговорност и отчетност, коректност към избирателя и всякакви други схващания за политически морал. Нито едно от изброените не може да се постави на конкретно място в спектъра ляво-дясно, консервативно-либерално. Тази тенденция говори лошо за самата политическа система, защото показванедвусмисленото обществено мнение, че тя не разполага с демократичната си ценностна основа.

Нагласата на младия образован избирател може да се обобщи само с една дума – „срещу“. Усещането за провал на политическия морал изгражда у него идентификацията с антисистемна личност, нямаща вяра в нито една политическа или държавна институция. Това е отговор на тенденцията за безпрограмност, непоследователност и идеологическа липса у партиите и лидерите, и то не в прагматичния и модерен „технократски“ смисъл, а в смисъл на податливост към различни зависимости, интереси и корупция. В такава среда е по-скоро позитивна развръзка създаването на образа на митологизирания Георги Тонев Колев, който не е партиен ентусиаст, а човек, който просто желае да не бъде лъган.