ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
В последните месеци справянето сфинансовата криза в еврозоната логично е основният въпрос на дневен ред на Стария континент. Фокусът, целенасочено или не, е изместен от останите сериозни предизвикателства, които стоят пред европейските бюрократи. Широко афишираната, но трудно осъществяваща се на този етап, реформа на Общата селскостопанска политика (ОСП) може да се окаже дори по-важна за устойчивото развитие на региона.
В последните месеци справянето сфинансовата криза в еврозоната логично е основният въпрос на дневен ред на Стария континент. Фокусът, целенасочено или не, е изместен от останите сериозни предизвикателства, които стоят пред европейските бюрократи. Широко афишираната, но трудно осъществяваща се на този етап, реформа на Общата селскостопанска политика (ОСП) може да се окаже дори по-важна за устойчивото развитие на региона.
Създадена през 1962 г., когато държавите основателки на Европейска икономическа общност се възстановяват от един дълъг период на хранителна криза, ОСП стартира субсидирането на производството на основни земеделски продукти в името на осигуряването на хранителна обезпеченост. Тази политика, обаче, води до генерирането на постоянни излишъци при някои земеделски продукти. Фундаменталните промени, започнали през 1992 г. и продължаващи досега, радикално трансформират ОСП. Субсидиите за произведено количество земеделски продукти са заменени почти изцяло от директни плащания за фермерите, гарантиращи им приличен доход при условие, че изпълняват определени изисквания. Тези изисквания включват следванетона стандарти за опазване на околната среда, производство на „безопасни” храни, съблюдаване здравето на животните и растенията. Основните инструменти на ОСП са директните плащания и пазарната „подкрепа” на земеделските производители (първи стълб на ОСП) и политиката на развитие на селските райони (втори стълб на ОСП).
ОСП консумира 40% от бюджета на ЕС, който предоставя около 50 млрд. евро годишно на земеделските преприемачи. Това изпраща европейските храни на челното място в ранглистата на субсидираните сектори.
ОСП на Европейския съюз все пак търпи известно развитие в последните години. Нововъведенията, предложени от ЕС, са насочени към три основни мерки за опазване на околната среда: диверсификация на културите, запазване на постоянните пасища и създаване на „приоритетни екологични области“. Селското стопанство трябва да бъде стимулирано максимално да пести енергия и вода, да намалява употребата на химикали и други външни ресурси и да се концентрира в производството на храни, които изискват по-малко ресурси. Плановете са обвързани със „зелената“ система за субсидиране, като плановете са чрез нея да се ускори прехода.
Проблемите със субсидирането обаче се задълбочиха допълнително с блокирането на кръга от преговори, провеждани в Доха, в рамките на Световната търговска организация (СТО). Според разпоредбите на СТО, финансиране трябва да получават само конкретни производства. Правилникът ще принуди повечето държави и наддържавни институции да намалят субсидиите: ЕС с 80%, САЩ с малко над 70%, Япония с 75%. Преговорите ще продължат, но възможността за компромисно споразумение е малко вероятна.
Последните предложения на ЕК за периода 2014-20 г. въвеждат таван на директните плащания. Полагащите се субсидии над 150 хил. евро ще бъдат намалявани с 20% за сумата между 150 и 200 хил. евро, с 40% – за сумата от 200 до 250 хил. евро и със 70% – за сумата от 250 до 300 хил. евро. Поставя се и таван на плащанията от 300 хил. евро, като от тях ще могат да се приспадат разходи за заплати и социални осигуровки за предходната година.
На родна почва статистиката е красноречива – над 80,4% от субсидиите отиват в 7.17% от земеделските предприемачи. Респективно, за останалите 69 785 бр. остават 19,6% от общото субсидиране. Очевидно действащата политика не отговаря на една от главните цели, които ОСП е поставила пред себе си – осигуряване на справедлив стандарт на живот за селскостопанската общност. Основното ядро от производители се задоволява с дребни суми, а тези, които така или иначе се справят добре, получават основния дял от предвиденото финансиране. Плащането на площ, освен това, проявява своите недостатъци и чрез фаворизирането на конкретни производства, като например зърнопроизводството, за което е необходимо култивирането на значителни площи, пред други като зеленчукопроизводство.
Представянето на земеделските субсидии като пари за дребните фермери се оказва поредният развенчан политически коректен мит. Сумите отиват в едрите бизнес-структури, които не изпитват затруднения да оцелеят в условията на пазарна икономика дори и без субсидиране.
Със задействането на пазарните механизми по-неконкурентноспособните ще отстъпят мястото си на по-ефективните, както се случва в всички останали сектори на икономиката. Родното селско стопанство се нуждае от промяна, която да направи така, че земеделците да взимат свободно своите решения на база на пазарни фактори. Тяхното възнаграждение ще зависи изцяло от клиентите и качеството на продукцията им, а не от държавата, респективно данъкоплатците.
Ако България желае да има конкурентноспособно земеделие, успешното развитие неминуемо преминава през подкрепянето на становището на СТО за ограничаване на общоевропейските субсидии. По този начин родните производители ще станат по-конкурентни и гъвкави, тъй като естествените им предимства, на базата на които от векове имаме самочувствието на земеделска страна, няма да бъдат ограничавани от субсидиите както у нас, така и на целия континент.
