ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Докато фокусът на ООН и медиите по света е насочен към нестихващите конфликти в Близкия изток, бързо изострящият се териториален спор между Япония, НР Китай и Република Китай (Тайван) остана до голяма степен незабелязан.
Докато фокусът на ООН и медиите по света е насочен към нестихващите конфликти в Близкия изток, бързо изострящият се териториален спор между водещите държави в Далечния остана до голяма степен незабелязан. Откриването на потенциални находища на нефт и газ на островите Сенкаку, група ненаселени скали в близост до териториалните води на Япония, НР Китай и остров Тайван, през 1969 г. неочаквано ги превръща в желана територия за всяка от трите държави. Спорът между трите държави съществува от години, но внезапно се изостри през лятото когато Япония национализира островите, което дори провокира престрелка с водни струи между тайвански и японски кораби във водите около спорната територия.
Кратка предистория
Островите Сенкаку са официално анексирани от имперска Япония през 1895г. Годината е ключова за японско-китайските отношения през целия ХХ век. През предходната година Япония печели първата китайско-японска война и анексира Тайван, Пенку, както и гарантира независимостта на Корея от Пекин. Новите граници са утвърдени с Договора от Шимоносеки, като Сенкаку не са изрично упоменати в него.
В началото на ХХ век част от островите стават частна собственост, но така и не привличат заселници. Статутът им се променя отново едва в края на Втората световна война. Победена Япония подписва Мирен договор в Сан Франциско, с който територията й е върната къмграниците преди 1895, т.е. преди Договора от Шимоносеки. Контролът върху островите Сенкаку обаче е регулиран в отделен член от договора – те попадат сред териториите в окупационната зона на САЩ, върху които същите впоследствие имат право да учредят опека. Щатите така и не се възползват от това свое право и връщат териториите под японски контрол през 1971. Междувременно, през 1968 ООН открива потенциални залежи на нефт и газ във водите около островите.
Позицията на Япония
Основният аргумент на Япония е, че към 1895 г. Сенкаку са били т.нар. terranullius – територии извън суверенитета на която и да е държава, следователно не са принадлежали на Китай преди подписването на Договора от Шимоносеки. Това е и причината статутът им да не се регулира в същия договор. Първото договорно уреждане на статута всъщност се осъществява с Договора от Сан Франциско, който определя за Шимоносеки специфичен статут и ги обособява от териториите, подлежащи на връщане към Китай. Затова Токио разглежда чуждите претенции като следствие от откриването на нефт през 1968 г.
Позицията на НР Китай и Република Китай
Правителствата в Пекин и Тайпе са в сложни взаимоотношения от края на Китайската гражданска война, като упорито отказват взаимния акт на международно признаване и претендират за контрол върху цялата територия на следимперски Китай. Затова не е чудно, че двете държави отправят претенции към Сенкаку едновременно, при това базирани на практически еднакви аргументи. Те приемат, че островите са принадлежали на имперски Китай още преди 1895 г., макар да не може да представят безспорни доказателства за това. Общата позиция е, че островите е трябвало да бъдат върнати на Китай с Договора от Сан Франциско, което е било обсъждано на Потсдамската конференция. След като китайските претенции не биват удовлетворени през 1945 г., НР Китай протестира остро срещу връщането на Сенкаку под японски контрол през 1971 г.
Перспективи при изостряне на спора
От трите държави въвлечени в териториалния спор НР Китай е с най-добри изходни позиции. Като постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, Китай има блокиращо вето и може да влияе на решенията му, ефективно избягвайки неудовлетворяващ изход. Освен това Китай притежава огромна армия и ядрено оръжие, което е достатъчно, за да откаже Япония от търсенето на силово решение. На този етап обаче НР Китай е пасивна страна в спора и по-скоро изчаква действията на останалите участници. Спорът може да усложни отношенията между Пекин и Тайпе, които отказват взаимното признаване и избягват всякакви политически отношения. С изострянето на спора за Сенкаку НР Китай предложи на Република Китай[i] да излязат с обща позиция и да си съдействат, но Република Китай отхвърли предложението. Съвместните действия биха означавали де факто признаване на автономията на всяка от държавите, което явно е нежелано от правителството в Тайпе.
От друга страна Япония се намира в деликатно положение. Член 9 от Конституцията на Япония гласи „… японският народ завинаги се отказва от войната като суверенно национално право и заплахата или употребата на сила като средство за решаване на международни спорове.” В течение на годините тази разпоредба е подложена на тълкуване и към момента Япония разполага със сили за самоотбрана, които се разглеждат като елемент на полицейските сили на страната, които като въоръжение отстъпват на техните съседи. Задълбочаването на конфликта обаче може да доведе до преразглеждане на тази доктрина, което вероятно ще има дългосрочни последици върху геополитическата обстановка в региона.
Вероятна американска намеса
В разгара на Студената война САЩ и Китай подписват Договор за взаимно сътрудничество и сигурност, с който се задължават да поддържат и развиват въоръжените си сили в случай на евентуална атака, както и да си съдействат в случай на въоръжено нападение срещу територията на Япония. За момента САЩ не са взели отношение по спора, но гореспоменатият договор може да ги постави в позиция, в която Япония ще поиска изпълнението на поетите задължения. От тази гледна точка спорът в Далечния Изток е поредният тест за американската дипломация, която трябва да положи сериозни усилия да не се изправи срещу ядрена сила, каквато е НР Китай.
За момента изглежда, че заинтересованите страни нямат желание спорът да ескалира и се стремят да сведат конфронтациите до минимум, но постигането на мирно и взаимноизгодно решение ще бъде изключително трудно поради военната и политическа мощ на НР Китай.
[i]Известна още като Тайван
