ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Със своето решение да не инвестира сега предприемачът консервира производствени фактори за друго време и друга употреба (неизвестно време и употреба). Tой запазва ценни ресурси от употреба в настоящето, защото спекулира, че те ще бъдат оползотворени по по-добър начин в бъдещето.
Иван Георгиев
От почти един век насам доминиращата икономическа доктрина е Кейнсианството. Обединяващата теза в различните версии на тази теория е твърдението, че пазарът сам по себе си не може да поддържа пълна ангажираност на ресурсите, в това число и на трудовите ресурси. Тази концепция се базира на допускането за съществуване на незаети ресурси. Тя е разработена като отговор на теорията на класическите икономисти, според които действието на търсенето и предлагането създават тенденция към пазарно равновесие, при което са ангажирани всички факторни единици, които имат положителен пределен принос към производството. Класическата теория се основава на функционирането на ценовата система и значимостта на относителните цени, координиращи икономическата дейност на хората и разпределението на ресурсите.
Кейнсианската теза може да се обобщи като “равновесие при незаети ресурси”, което издава съмнение в способността на пазара да съгласува конкурентната употреба на ресурсите по начин, при който не остава нито една незаета единица . Именно от теорията за “залежаващите ресурси” произлизат кейнсианските предписания за държавна намеса, целяща достигане на пълна заетост така както те я дефинират.
Но въобще, на първо място, правдоподобна ли е теорията за “залежаващите ресурси”? Според нея, залежаващ ресурс е, например, индивид, който желае да работи, но е безработен. Или машина, която може да бъде употребявана в производство, но към момента не бива използвана. Това, което кейнсианците не осъзнават, е че т.нар. залежаване има значение в контекста на икономизирането на ресурси от индивидите.
Както знаем, употребата на даден ресурс има алтернативни разходи и решението на собственика на ресурс да предпочете да се разпорежда с него по един начин означава, че не може или желае да го употребява по алтернативен начин. Друг съществен елемент на икономизиращата дейност на човек е несигурността на бъдещето, т.е. човек не може да е сигурен в ефекта от избрания от него курс на действие. Преди да пристъпи към такъв, той извършва преценка на ползите и загубите и на базата на тази преценка взема решение за начина на употреба на дадения ресурс. Едно от решенията, които може да вземе, е да консервира ресурсите, с които разполага. Това могат да направят както купувачите, така и продавачите на производствени фактори.
Така бихме могли да си обясним временната липса на инвестиционна активност от страна на предприемачите. Ако предприемачът не счита инвестиционните възможности, върху които размишлява в настоящето, за печеливши, спекулирайки, че в бъдеще ще са налични по-печеливши възможности, той ще се въздържи от инвестиране сега и ще пристъпи към такова отново по-късно.
Предприемачът, който временно е прекратил инвестиционната си активност, все още прави това, което прави – ангажира се в несигурния процес на спекулация за най-печелившото производствено мероприятие. Неговата работа е да разпределя средствата за производство във времето и сред алтернативните им употреби. Част от неговата работа е да чака пасивно и да размишлява, и пристъпва към инвестиция едва, когато има инвестиционна възможност, която счита за печеливша. Това означава, че когато предприемачът се въздържа от инвестиране, той има причина за това – не счита настоящите инвестиционни възможности за печеливши и отлага правенето на нови инвестиции, докато не припознае (относително по-) печеливша възможност. Този процес може да се проточи, но е ограничен във времето, тъй като предприемачът не може да чака вечно.
Със своето решение да не инвестира сега предприемачът консервира производствени фактори за друго време и друга употреба (неизвестно време и употреба). Tой запазва ценни ресурси от употреба в настоящето, защото спекулира, че те ще бъдат оползотворени по по-добър начин в бъдещето.
“Залежаващи ресурси” може да резултатират и от решенията на индивидите, които предлагат производствения фактор труд. Като всяка друга ограничена стока и трудът има цена, на която е продаваем, т.е. цена, на която пазарът се изчиства (всички, които търсят работа, намират такава и всички, които предлагат работа – наемат работниците, от които се нуждаят). Ако някой е безработен на едно ниво на работната заплата, това означава, че заплащането, което иска, за да започне работа е по-високо от това, което който и да е работодател би му заплатил. Това не е пазарен провал, а пример, че неефективни производства не се толерират на пазара, защото предприемачът наема допълнителна единица от фактора труд само ако очакваните пределните приходи от ангажирането ѝ са по-големи от пределните разходи. Когато един индивид търси заетост при ниво на работната заплата над дисконтирания пределен продукт, който се очаква да произвежда, той ще остане безработен. На това ниво предлагането на труд надвишава търсенето на труд. Това означава, че исканият от него размер на работна заплата е по-висок от максималната цена, която който и да е работодател би платил, за да го наеме. В този случай, индивидът е безработен, защото избира да чака такава промяна в пазарната действителност, която ще предизвика равновесие, което отговаря на неговите изисквания.
Всичко това ни води към заключението, че “залежаването” може да се дефинира като икономическа употреба на даден ресурс, която резултатира от предпочитанията на индивидите, и цените, които се искат и дават за единица от него в пазара.
В следващата част ще разгледам по-подробно причините за безработица и как се справя с тях пазарът.
