ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
За четирите си години начело на държавата, обаче, Обама не посети нито един път Израелската държава. В интервю за NBC той обясни, че е посетил Израел през 2008 г., малко преди да бъде избран за президент и ще отиде на нова визита тогава, когато дойде времето да се задвижи някой въпрос. Той не обясни какво има предвид, но най-вероятно става дума отново за нерешената съдба на Палестина.
Любомир Мартинов
Kогато Барак Обама дойде на власт, САЩ бяха вплетени в две войни, ФЕД, политиците във Вашингтон и комарджиите на Уол Стрийт бяха засилили икономиката в пропастта на рецесията, а ролята на Държавния департамент на посредник в тлеещите от 1948 г. насам конфликти в Близкия изток все повече се обезличаваше. През 2010 г. държавният секретар Хилари Клинтън заяви, че мирът между Израел и Палестина представлява жизнен национален интерес за САЩ. Един мирен договор между Израел и Палестина, постигнат чрез двустранни преговори, ще бъде повод за неистова радост на администрацията на американския президент. Така няма да се наложи САЩ да се намесва на страната на Израел, а и няма да хвърля сол в раната на арабско-американските отношения.
Подобно магическо развитие на нещата обаче звучи несериозно. Израелско-палестинските преговори така и не потръгнаха сериозно през последните четири години. Напротив – разразиха се два кървави конфликта през 2008-2009 г. и в края на 2012 г.
Напълно обезверени в перспективата за постигане на положителен резултат от двустранните преговори с Израел, палестинците предприеха нови постъпки в Общото събрание на ООН, борейки се за международно признаване на Палестинската автономия. На 29 ноември т.г. ООН подписа със закъснение „акта за раждане” на Палестина, като с резолюция промени статута на наблюдател в ООН на Палестинската автономна власт от “общност” в държава-нечленка. Резолюция беше приета с голямо мнозинство от 138 държави. Само 9 държави се обявиха против: САЩ, които нямат право на вето в Общото събрание, и Израел, подкрепени от Канада, Чехия, Микронезия, Науру, Маршаловите острови, Панама, и Палау. България не издържа на натиска, оказан от Тел Авив, и гласува „въздържал се”, с аргумента, че не може да бъде делено приятелството ни с Израел и Палестина.
Силното произраелско лоби в САЩ и неговите представители в Конгреса често обвиняваха Обама, че оказва натиск върху израелската държава и не подкрепя достатъчно политическите лидери Бенямин Нетаняху и Шимон Перес. Това караше някои социолози да твърдят, че Обама може да изгуби изборите заради Флорида и Пенсилвания, понеже там живеят много евреи, християни-евангелисти и като цяло произраелски настроени гласоподаватели. За сведение на господата социолози, Обама победи и в двата щата.
За Израел и лобитата им в САЩ има едно просто и тесногръдо обяснение защо взаимоотношенията с американската държава боксуват от четири години – Обама не е “произраелски настроен”. Произраелски настроен според тях означава да гледа безкритично на всички действия на Тел Авив и да ги подкрепя без да се замисли, нещо като Бил Клинтън и Джордж Буш взети заедно.
Нека си припомним как Обама спаси Израел от тежки санкции на ООН през 2009 г. Южноафриканският съдия Ричард Голдстоун, главен прокурор на трибуналите за бивша Югославия и Руанда, изготви доклад, в който имаше очевидни доказателства за военни престъпления, извършени от Израел по време на офанзивата в ивицата Газа през 2008-2009 г [1]. Тогава Израел оказа по всички възможни начини натиск в американския Конгрес и законодателният орган осъди доклада “Гладстоун”. В следствие на това, САЩ наложи вето на резолюцията на ООН, която осъждаше военните престъпления и изграждането на израелски селища на палестинска територия. Освен това, американците заплашиха Палестина с налагане на вето на всяка следваща проекторезолюция, свързана с международното признаване на Палестинската автономия.
Изследване на сп. Foregn Policy показва, че откакто Обама идва на власт САЩ, драстично се увеличава финансирането на сектора за сигурност на Израел. Щатите предоставят близо 10 милиарда долара помощ за отбрана, покривайки една пета от военния бюджет на държавата. В допълнение на това бяха предприети и други стъпки за поддържане на израелското военно доминиране в Близкия изток: консултации на високо равнище с израелското правителство по въпроса за продажби на американско оръжие в региона, военни учения за повишаване на боеспособността на израелската армия и за реагиране и превенция на терористични актове. Към това нека прибавим доставките на високо технологични оръжия, както и достъп до програмата Joint Strike Fighter за въвеждането в експлоатация на ново поколение военни самолети и оръжейно оборудване за кораби и подводници, какъвто (достъп; бел. авт.) няма никоя друга държава в Близкия изток. [2]
За четирите си години начело на държавата, обаче, Обама не посети нито един път Израелската държава. В интервю за NBC той обясни, че е посетил Израел през 2008 г., малко преди да бъде избран за президент и ще отиде на нова визита тогава, когато дойде времето да се задвижи някой въпрос. Той не обясни какво има предвид, но най-вероятно става дума отново за нерешената съдба на Палестина.
Тясна връзка и взаимно сътрудничество между Барак и Биби е нелогична, имайки предвид дори само различията в политическите им разбирания. Обама е ляво-центрист, ориентиран основно в социалната политика, и управлява във време, в което САЩ трябва да мисли по-напред за разклатеното си положение на икономически лидер. Нетаняху е крайнодесен, съсредоточен политиката на отбрана и неутрализиране на военния потенциал на Хамас и Иран. Напълно нормална е осъдителната реакция на Държавния департамент в САЩ срещу непрестанното изграждане на израелски селища на Западния бряг и в източен Йерусалим. Това е основната причина Палестина да отказва подновяването на двустранните преговори с Израел. Виждайки как израелските селища изяждат от територията на бъдещата Палестинска държава, президентът Махмуд Абас и управляващата партия Фатах са принудени да преследват целите си единствено чрез ООН.
Не се постигна съгласие между Вашингтон и Тел Авив и по въпроса за границите на бъдещата Палестинска държава. Според Обама, те трябва да съвпадат с тези отпреди Шест дневната война през 1967 г., по време на която Израел завладява ивицата Газа от Египет, Западния бряг и Източен Йерусалим от Йордания и разпростира територията си отвъд „Зелената линия”, определена в примирието от 1949 г. като граница между Израел и съседните му арабски държави. Ивицата Газа остава под израелска окупация до 2005 г, когато бившият министър-председател на Израел, Ариел Шарон, оттегля войските и заселниците от Газа. Регионът минава в ръцете на Хамас, които го управляват и до днес.
Няма съмнение, че „Хамас” е един от основните проблеми на Фатах, палестинското правителство на Западния бряг. Тъй като интересът на Хамас не е създаване на суверенна палестинска държава, а само и единствено избиване на възможно повече евреи, екстремистката организация е основният прът в колелата на израелско-палестинските преговори. Нетаняху не е съгласен с мнението на Обама и смята, че ако се възстанови границата отпреди 1967 г., Израел ще бъде поставен в безпомощно положение по отношение на възможностите му за защита от нападение, въпреки уверенията на Обама, че ще бъде създадена демилитаризирана палестинска държава и ще бъдат предприети редица антитерористични мерки.
По-голяма грешка от създаване на палестинска държава без армия не може да бъде направена. За всички е ясно, че Фатах няма да удържи дълго властта, ако не разполага със сили за сигурност. Хамас нямат интерес от бъдеща палестинска държава, управлявана от сегашните политически лидери, в която ислямистите да изпълняват маргинализирана роля. Затова продължават да обстрелват израелски селища в близост до ивицата Газа и да засилват напрежението между двете страни. За тях тази политика е печеливша – те се правят на борци за свобода пред палестинците, и същевременно саботират по всякакъв начин опитите на „другата Палестина” да постигне нещо значимо на международната сцена.
[1] Dov Waxman – The real problem in U.S.-Israeli relations
[2] Colin H. Kahl – Foregn Policy magazine, 16 август 2012 г.
Поздравления за хубавата и безпристрастна статия! Понеже в последния абзац уместно посочваш аспект от абсурдността на предложението на Обама, аз бих си позволил да посоча друг такъв: контекста на Шестдневната война от 1967. Тази война е крайъгълен камък в историята на Израел – Египет, Сирия и Йордан организират координиран опит за унищожаване на израелската държава с едновременно нападение по всичките граници на новата и все още нестабилна държава. Мосад обаче информира тогавашния премиер (Леви Ешкол ако не се лъжа) и Израел избира, предвид ситуацията, да изненада насъбраните по границите войски с паралелни масирани атаки (основно въздушни) и по трите фронта. И по трите фронта Израел завзема територии, голяма част от които връща веднага след това под натиска на международната общност. Остава си спекулативната теория, която си е on-going общо взето, че Израел е агресорът и в тази ситуация (т.е. важно е кой е местил пешка първи, насъбраните войски по границите и разузнавателните данни не тежат в контекста на пост-военния анализ отстрани) и именно на база тази теория действа и общественото мнение, довело до връщането на повечето завоювани територии. В този момент околните държави, получили обратно на тепсия повечето от териториите, които са изгубили току що по време на война, инициирана от тях, си избират логичната за тях позиция на ощетени, защото не им е върнато всичко. И в този ключов момент започват координираното и доста добре изпълнено системно създаване на палестинската национална идентичност и самосъзнание. Доста подобно на македонското (лично мнение, разбира се). Междувременно същите тези държави тогава и до ден днешен твърдо отказват да приемат и един палестински бежанец на територията си. Изкуствено създадена и насъскана група хора, която е приклещена върху миниатюрна територия, промита от детска възраст и принудена да води неофициално войната с Израел от името на всички околни държави, които са „много солидарни“ – но пак, нито подкрепят Палестина с военни действия, нито приемат и се грижат за бежанците.
В светлината на всичко това да кажеш на Израелски премиер, че е резонен компромис да се върне в границите отпреди 1967-ма е последната капка в чашата за всеки, познаващ конфликта в детайл. И според мен Обама изобщо не е про- или анти-израелски настроен, а просто няма детайлно познание на конфликта и затова опитва да го реши на принципа на общия си знаменател – вдъхновяваща реторика за компромиси и толерантност, която по принцип е много хубаво нещо, но в случая го превърна в слон в стъкларски магазин.
ПП: Едно важно уточнение в заглавието – евреи и израелци не е едно и също и когато става дума за международни отношения е още по-важно да се прави разлика между етнос и националност.