ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
В ежедневната реч, особено обсъждаща събитията около и след 1989 година, понятията демокрация и пазарна икономика се ползват ако не синонимно, то поне неразделно едно от друго. В тази статия ще застъпя тезата, че чиста пазарна икономика, градяща се на индивидуална свобода и частна собственост, не може да съществува в демократична система, в която различен процент от приходите на част от гражданите се национализира и се харчи по начин, посочен (поне на хартия) от мнозинството.
В ежедневната реч, особено обсъждаща събитията около и след 1989 година, понятията демокрация и пазарна икономика се ползват ако не синонимно, то поне неразделно едно от друго. В тази статия ще застъпя тезата, че чиста пазарна икономика, градяща се на индивидуална свобода и частна собственост, не може да съществува в демократична система, в която различен процент от приходите на част от гражданите се национализира и се харчи по начин, посочен (поне на хартия) от мнозинството. Погледнато от тази страна демокрацията е нищо повече от омекотена версия на социализъм и разликите между демократичната и тоталитарната държава не са в природата им, а единствено в степента на тирания.
Същността на демократичната система, в която избраните за управляващи имат ограничение на мандата, а и рядко биват преизбирани за втори мандат, задължително води към скъсяване на хоризонта на планиране на действието им. Не е трудно да се предвиди, че държейки в ръцете си репресивния апарат на държавата, извличащ блага от продуктивната част от населението за строго определено време, интересът на политика към тази му дейност ще се ограничи до очаквания край на неговия мандат. Той не притежава „капиталовата стойност“ на дисконтираните бъдещи данъци, обикновено не може да го завещае на наследника си, така че не е заинтересован от дългосрочната жизнеспособност на източника на плячката. Политикът е просто един временно разпореждащ се, който се стреми да извлече максимум облаги за себе си и близкото си обкръжение сега и в непосредственото бъдеще, като минимизира риска от неприятни последствия – насилствено сваляне от власт, затвор и т.н. Твърде полезни за тази цел са придворните интелектуалци бодро нападащи удобни целеви групи – спекуланти, алчни корпорации, чужденци, малцинства и други за неприятните последствията от държавни интервенции. Осакатеният от регулации и държавни монополи пазар е а приори виновен за всевъзможни и често противоположни грехове. Във времена на растеж се надига възмущение относно консуматорското общество, отделило се от духовните ценности. Рецесиите пък връщат марксистките вопли за обедняването на работническата класа на дневен ред. Всичко това, разбира се, плаче за мъдра и решителна държавна намеса, която винаги се изразява в повече власт над живота на индивида и повече пари, отнети от продуктивната част от населението. Достатъчно е да погледнем състоянието на „недосегаемите“ сектори на държавно планиране като сигруност, образование, пенсионно осигуряване и здравеопазване за да забележим докъде води разрастването на бюрократизма. Но тъй като технически всеки от населението, с тривиални и лесно заобиколими ограничения за образователен ценз и чисто съдебно минало, може да бъде управляващ, народът е с притъпена чувствителност за разрастването на организирания грабеж от страна на държавата. Докато в една абсолютна монархия е напълно ясно кой е управляващ, кой управляван и кой ще може да разполага с ресурсите, извлечени от данъкоплатеца, топ ри демократично управление винаги съществува варианта „наши хора“ да заемат постовете и да харчат ограбенето по начин, който „ни“ се харесва. В този ред на мисли, напълно умишленото говорене с лични местоимения в множествено число в медиите манипулира дискусията в посока групово мислене, вместо индивидуалистично. Не може да съществува „наша“ външна, вътрешна, социална или каквато и да била политика. „Ние“ не строим магистрали, спортни зали, заводи и не даваме пари за сигурност, правораздаване, култура и тем подобни. Всичко това са събития, в резултат на дейността на няколко души, които чрез демагогия и (обещани) подкупи на широки кръгове от гласоподаватели се добират до управленските постове. Класовата борба, любима тема на комунисти и други марксистки секти, е факт, но разделителните граници са други. Експлоатираните са продуктивните членове на обществото, а експлоататорите са нетните консуматори на данъци.
Задаващият се референдум за АЕЦ Белене е крещяш пример за провала на демокрацията като система за цивилизовано съжителство между хората. Фактът, че участвалите в подписката 700 000 души и другите симпатизанти на идеята, в голямата си част нетни данъчни консуматори, са на мнение, че нова атомна централа ще е смислена инвестция по никакъв начин не им дава права върху собствеността на останалите живеещи на тази територия. Количеството гласоподаватели нито гарантира непогрешимост на избора, нито е меродавна за моралността му. Гласуването на два вълка и едно агне относно менюто на предстоящия обяд може и да е демократично, но наранява естествените права на собственост на индивида върху себе си и произлизащото от там право на собственост върху продуктите от труда си. На свободния пазар не съществуват подобни конфликти – поддръжниците могат да регистрират акционерно дружество, ако намерят достатъчно съмишленици и се съберат доброволно капитал чрез акции и облигации и централата да бъде построена. Ако инвестицията е успешна, капиталовложителите ще си върнат вложените средства и ще регистрират печалби, ако е губеща също те ще носят тежестта на своето решение.
Социализирането на инвестицията означава няколко неща. Първо: насилствено отнемане на собственост от несъгласните с проекта чрез увеличени данъци и държавно задлъжняване (което означава единствено бъдещи данъци). Второ: изтегляне на съществуващи ресурси от оптималните пазарни употреби и пренасочването им по решение на бюрокрацията и политическата машина.И трето и най-важно – потресаваща неефективност, вродена на държавата, която не оперира със свои средства и представителите й не носят личен риск за загуба. Към момента никой не може да назове дори прогнозна цена за изграждането, а опитът учи, че многократното прехвърляне на заложените разходи е по-скоро правилото, отколкото изключение при държавни проекти. Неизяснените собственически отношения в публичния сектор (не е ясно кой точно за какво плаща и кой го ползва) са източник на непрозрачност, морален риск (moral hazard) съответно корупция. Наистина е странно жителите на страна, редовно заемаща водещи позиции в класации за усещане за корумпираност, да искат повече ресурси да минат под държавен контрол.
Нямам думи. Авторът не съзнава, че се е запътил в посока, абсолютно противоположна на ценностите които декларира.
Другарю Миков,
Като не ви харесва демокрацията, спокойно може да да се установите в Китай – където хоризонтът пред политиците е 10 години (а не краткосрочен 4 или 5), в Русия – с хоризонт 15-20 г. (зависи докога ще се менкат Путин и Медведев) или Северна Корея – пожизнено.
Абсолютен противник съм на АЕЦ Белене, 7-ми блок на Козлодуй и др. подобни, но още по-голям противник съм на псевдо либертарианци, които не знаят какво говорят и пишат и до какви последствия може да доведат техните идеи.
Стоян Панчев
Мисля, че не сте разбрал съвсем какво казва Калин. Със сигурност не прокламира диктаторски режими. За да подскажа, ще използвам преразказ от цитат на Рон Пол:
„Америка не е демокрация, ние сме република“ 🙂
А какво точно прокламира и как предлага да се разреши проблема? Ограничаване на изборните права, образователен / имуществен ценз или нещо друго?
Да, и на мен не ми харесват определени неща, но една скапана демокрация е в пъти по добра от каквато и да е алтернатива. Просто защото алтернативата е винаги една – диктатура.
Гениално възражение, мисля да си посипя главата с пепел и да се включа в честванията на рождения ден на Ким Чен Ир 😀
Псевдолибертарианските ми идеи са наистина крайни – мисля, че другите хора не са моя собственост. И по пътя на логиката аз също не съм собственост на други, независимо колко на брой са. Не виждам защо няколко или много души трябва да налагат на други волята си, независимо дали става дума за ядрени централи, образование, пенсионно осигуряване и други „услуги“, узурпирани от силови групировки, пардон, държавата. Самодоволното мнение на етатистките интелектуалци, че те знаят какво е добро за другите, ме отвращава.
Всеки продукт или услуга, ценени от хората, ще се предлага с по-добро качество и на по-ниска цена на свободния пазар, така че „контролът“ на всеки 4 години над насилствения монопол на държавата е абсолютна пародия. Изходът се изразява в една единствена дума – свобода. Свобода от насилие, робство, грабеж и чужда воля. Вие как разбирате свободата, господин тото пет, е друг въпрос.
Направете кратка справка с историята. Ограничаването на демокрацията неминуемо довежда на власт олигархия, която се заиграва с плебса, а средната класа духа супата или изчезва. Ако имате шанс да преминете към класата на супер богатите – ОК, ще имате абсолютна свобода. Ако не – не ми се мисли. Днес средната класа е на изчезване и причините не са идеологически, а чисто демографски. Бейби бумарите излизат в пенсия (стават нетни ползватели) а младежката безработица е пословична (пак ползватели). Т.е. дори и да ограничиш правата на тези две групи, и да въведеш някаква абсолютна монархия / власт, то тя пак ще се опира на тях (плебса) и резултатът ще е същият, ако не и по лош. Обиждате се като ви сравнявам са корейците – ОК, няма проблем, Гърция е близо, може да отскочите и да питате (без значение леви или десни) каква „свобода“ е имало по времето на полковниците.
И още нещо. В историята няма нито един пример, където абсолютната власт да е осигурявала каквато и да е „свобода“. Няма абсолютна пазарна икономика (без ограничения), но най-близката система до този идеал е реализирана в САЩ, чрез демокрация и то точно като реакция на „свободите“ осигурени от британската корона. Достатъчно е човек да прочете Богатството на народите на Адам Смит за да види колко „свободно“ са се чувствали американските заселници под една власт, която не е ограничавана от 4 годишни мандати.
Аз мисля, че по-скоро разрастването на държавата ограбва средната класа и то без значение дали формата на управление е пряка, непряка демокрация, монархия, диктатура или каквото и да било друго. Демокрацията просто дава привидна легитимация на паразитните структури, поради факта, че част от населението се идентифицира с управляващите. Мисленето, че „ние“ провеждаме някакви политики води до абсурдни заключения като например, че немските евреи сами са се подложили на холокоста, защото правителството на Хитлер взима властта чрез демократичния апарат.
Периодът на най-бурен растеж в САЩ съвпада с период на държава с пренебрежим размер, време в което повечето жители не са знаели как се казва президента, защото е имал почти никакво влияние върху живота им. От друга страна – Франклин Рузвелт е преизбран три пъти по време на Великата депресия, защото масите зависими от държавата са го възприемали като месия.
Стоян Панчев
Не съм сигурен той каква алтернатива предлага, но това, което ми идва на ум е точно конституционна ограничена република
Не виждам как на практика може да се получи подобно нещо. Всяко ограничаване, било то конституционно или не, в края на краищата се изражда в диктатура. Ограничената римска република ражда римската империя, френската република – Наполеон, а ограничената Ваймарска република – Хитлер. Другият вариант е да се редуват периоди на демокрация, с периоди на военна диктатура, по примера на Южна Америка или Турция.
Проблемът не е демокрацията, а свиването на средната, активна класа – тя всъщност е нетния данъкоплатец. Намаляването и се дължи както на демографски процеси (застаряване на населението), така и на глобализацията.
Днес имаме свита средна класа и две големи групи – много бедни (малцинства, изпаднали от трудовия пазар, безработни младежи и т.н.) и много богати. И бедните и много богатите са всъщност нетни ползватели на данъци. Едните директно консумират средства от бюджета, а другите намират хиляди начини на не плащат данъци, да източват различни държавни „инвестиционни“ програми, а като видят зор и да получат „помощи“ многократно надвишаващи това което са внесли.
Спомена Рон Пол – според мен точно той беше изразител на интересите на средната класа и какви бяха шансовете му – нулеви.
Да се върнем в България. АЕЦ Белене и 7-ми блок в Козлодуй са мерак точно на най-богатите. Тях ги интересува да се строи нещо (независимо какво) за да може да се „усвояват“ средства, да се прибират комисионни и т.н. Бедните ги подкрепят, не защото ще получат нещо, а защото са изправени до стената, така и така няма да плащат нищо за тази авантюра, а и им обещават, че положението им (сметките за тока) може да се подобри. Единственият въпрос е кой ще плати сметката, като средната класа в България (нетният данъкоплатец) е на изчезване.