ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
В нашето законодателство е залегнало едно дълбоко противоречие. При сегашната законова уредба българските граждани имат задължението да реализират едно от своите субективни граждански права. Това означава, че те са лишени от свободата сами да преценят дали, кога и как да се възползват от законово призното им право на образование.
Публичното образование е от темите с постоянно присъствие в сайта на ЕКИП. Досега бяха изложени различни икономически аспекти на проблема, но правните аспекти по една или друга причина бяха подминати. Разкриването им може да предостави по-пълна картина върху проблемите на образованието у нас.
Образованието е универсално и неотменимо човешко право от огромно обществено значение. Правният му статут е уреден във Всеобщата декларация за правата на човека, а у нас – директно в Конституцията. И въпреки това правото на образование се различава съществено от останалите универсални човешки права – то включва в себе си и задължение.
Така според чл. 26, ал. 1 от Виенската конвенция:
„Bсеки човек има право на образование. Oбразованието трябва да бъде безплатно, поне що се отнася до началното и основното образование. Hачалното образование трябва да бъде задължително.”
Принципът е пренесен и в нашата Конституция (чл. 53):
(1) Всеки има право на образование.
(2) Училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително.
Ясно е, че образованието се явява едновременно право и задължение[1]. По този начин в основния закон на страната ни е залегнало едно трудно обяснимо противоречие. По същество правото е „юридическа възможност за позволено и гарантирано от държавата поведение. […] предоставена от правната норма и обезпечена от държавата възможност за правния субект сам да определи в пределите на правната норма своето поведение.”[2] Ключовата дума в случая е „възможност” – правният субект, носител на законово признатото право е оправомощен за определено поведение, но предприемането на действия, с които да реализира това право е оставено изцяло на преценката на субекта. С други думи, носителят на правото може да прецени дали да реализира това свое право или не.
От друга страна юридическото задължение е валидно в рамките на определен правен ред индивидуално правило за поведение, което един правен субект трябва да следва по отношение на друг правен субект. Това означава, че субектът на юридическото задължение няма право да преценява дали да го изпълни или не, а при неизпълнение се налагат санкции.
По този начин в нашето законодателство е залегнало едно дълбоко противоречие. При сегашната законова уредба българските граждани имат задължението да реализират едно от своите субективни граждански права. Това означава, че те са лишени от свободата сами да преценят дали, кога и как да се възползват от законово призното им право на образование, а са длъжни под заплахата от санкция да предприемат точно определен тип поведение при реализирането на това свое право.
Ако трябва да сме обективни, в случая не трябва да прехвърляме цялата вина върху Петото ВНС. Нашата Конституция просто е следвала принципите, заложени от ООН. Но липсата на ясна концепция за правния статус на обрзованието у нас до голяма степен предопределя хаоса в образователната система. Редно е законотворците да решат дали ще третират образованието или само като право или само като задължение. Като пример може да послужи чл. 2 от Протокол №1 към Европейската конвенция за правата на човека, който определя образованието единствено като право:
„Никой не може да бъде лишен от правото на образование. При изпълнението на функциите, поети от нея в областта на образованието и преподаването, държавата зачита правото на родителите да осигуряват на своите деца образование и преподаване в съответствие със своите религиозни и философски убеждения.“
[1] Конституционно право, проф. Стефан Стойчев, Сиела 2002
[2] Въведение в правото, Т. Колев, Парадигма 2005
Добре написано, но не мисля, че концепцията за това що е „право“ е разгледана правилно в горната статия. Правата имат позитивна и негативна страна. Позитивна i.e X може да прави или не Y със своята собственост. Негативна i.e. останалите правни субекти не могат да отнемат собствеността на Х. Ерго, аз мога да имам право над една къща, от негативна гледна точка (другите не могат да ми я отнемат), но да не мога да я продам на трети лица (нямам позитивно право) защото е collateral за заем.
Тоест, аз имам негативно право на образование, но имам позитивно задължение (или нямам позитивното право) да се образовам.
Темата е обширно гледана в W. Hohfeld (1919) Fundamental Legal Conceptions
Link: http://plato.stanford.edu/entries/rights/#2.1
В очакване съм на тълкуването ти за правото ми на възможността да дишам да речем .. или да ям боб 🙂 Сега ако реша може ли да спра да дишам … Може ли, рвабирай имам ли право, да ям боб в сряда!? И къде е „негативната страна в тези случай.
Говорим за възможност … когато тази възможност е условна и дори задължителна! … това автоматично престава да е право!
И може да си смучете пръстите цял ден … вие нямате право … бие сте ДЛЪЖНИ да ходите в сградата на у-щето!!
Интересен коментар. От тази гледна точка, какво представлява отказът на институциите (МЗ и МОМН) да допуснат до задължителни предучилищни групи деца без всички задължителни за възрастта ваксини? Т.е. и ваксините, и предучилищните групи са задължителни, а на децата без ваксини им отнемат правото от предучилищно образование. Неизвестно ми е дали им отнемат и задължението, но по закон няма такова нещо.
Димитър, прав си, че правото имадве страни, но те никога не се отнасят до един и същ правен субект. По принцип правото дава възможност на конкретен правен субект, който е носител на съответното право, да предприеме определено поведение, и задължение за останалите субекти да не възпрепятстват конкретното лице да реализира своите права. Ако носителят на правото обаче реши да не действа, да не реализира своето право, то от това не би трябвало да следват юридически санкции. Така например, чл. 42 от Конституцията ти гарантира правото да гласуваш и същевременно забранява на всички останали правни субекти да ти попречат да дадеш своя вот, но ако предпочетеш да се въздържиш, от правна гледна точка това няма да доведе до негативни последствия за теб. По подобен начин, нито един конкретен български гражданин не може да бъде възпрепятстван да получи образование (като му откажат достъп до образователната система, например), но куриозът е, че ако конкретен гражданин предпочете да не реализира това свое право и е под 16 г., то родителите/настойниците му търпят санкции.
Милена, надявам се, че това отговаря и на твоя въпрос. Правото на образование е същевременно гаранция, че никой не може да бъде възпрепятстван да го реализира, дори от страна на държавата.
Поздравления за статията и провокативната теза.
Как бихте коментирали факта, че на възраст от 7 години един индивид все още не осъзнава изцяло последствията (ползи и вреди) от своите решения?
На колко години индивидите осъзнават това?
За мнозинството от хората възрастта със сигурност не е 7 – затова е и крайно плашещо да се остави подобно решение в ръцете на деца. Въпросът трябва да бъде отговорен от психолози, юристите са дали вече своя отговор (зависещ от държавата и от сериозността на ситуациите).
Мислиш ли, че ти съзнаваш действията си и си наясно с техните последици? По тязи логика ти предлагам да връчиш живота си на психолозите и да си имаш дежурен виновник за несбъднатите си мечти. Дано попаднеш на по-евтин 🙂
Съзнавам ги достатъчно ясно 🙂 А в коментара ти има логически грешки. Както и да е, дървеното философстване не пасва на този сайт, затова се надявам на отговор от автора на статията. А на теб Весела Коледа и много сбъданти мечти!
Всъщност Конституцията съдържа не толкова противоречие, а по-скоро неяснота:
Чл 53
(1) Всеки има право на образование.
(2) Училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително.
Не случайно ал. 2 не споменава „образование“ – задължението не може да се отнася за упражняване на право. Всъщност задължителна е институционализацията. Неяснотата произлиза от последващите интерпретации на това задължение, поради множество фактори:
– нямаме определение за допустимите граници на „училищното обучение“ и гаранции за спазването им – така всъщност не се определя задължение, а се допуска произвол (чрез съответния закон за образованието).
– повечето граждани имат ниска правна култура в комбинация с традиционно подразбиращото се възприемане на образованието не като право, а като социално благо.
Оттам следва пълна каша в разбиранията за всички категории от домейна на образованието. Достатъчно е да посочим само първите 2 члена от проекта за Закон за предучилищното и училищното образование, като илюстрация на (очаквано) дефектното мислене:
Чл. 1. (1) Този закон урежда обществените отношения, свързани с осигуряване правото на образование. …
Чл. 2. (2) Участниците в образователния процес са децата, учениците и педагогическите специалисти. …
(4) Участниците в образователния процес и институциите партнират с родителите, общините и с други заинтересовани страни.
Първо, няма такова животно като закон, който „осигурява правото на“. В случая с образованието, правото е гарантирано от Конституцията, а държавата може само да осигурява достъп до (безплатно или не) образование (в изпълнение пак на конституцията, чл. 53 ал 3). Държавата не е източник на права – ето тук личи (тоталитарното) разбиране за образованието (пък и за всякакво друго право) като социално благо, осигурявано от държавата. Социално благо е равният достъп до безплатно образование, нищо повече. Задължението на държавата да гарантира достъп и да преразпределя ресурс, за да осигури „безплатност“ на този достъп, обаче, съвсем не предполага държавен контрол или направо монопол върху упражняването на правото на образование. Нещо повече, пак според Конституцията:
Чл. 23. Държавата създава условия за свободно развитие на науката, образованието и изкуствата и ги подпомага.
„Създава условия“ не е нищо повече от „гарантира“ свободното развитие, плюс задължение за подпомагане. В никакъв случай това не може да се интерпретира в смисъл че държавата е източник на развитие или на свобода (последното е пълен абсурд, но аз ще цитирам м-р Игнатов, който при представянето на проектозакона каза, че „с този закон сме дали максималната възможна свобода“; ето как в разбиранията именно на изпълнителната власт свободата е нещо, което ни се дава от държавата)
Второ, в проектозакона родителите не са участници в „образователния процес“, но децата им са. Това е правен абсурд, доколкото правото на образование, както и всички останали права на малолетните, се упражняват от тях чрез представляващите ги родители. По-нататък стигаме и до ролята на родителите като „заинтересована страна“ от образованието на децата, чийто интерес даже не е приоритетен, а конкурентен с интереса на общините и … „други заинтересовани страни“ (!). Каква по-ярка демонстрация от това е нужна, за да видим, че (въпреки всички декларации за „образование, което поставя в центъра ученика“) децата са разглеждани като обществен ресурс, обект на държавна политика, а не като субекти на права.
Според мен, липсва консенсус върху фундаментални понятия за образованието. Преди да стъпим на здрави основи, няма смисъл да обсъждаме детайли относно някакво образование, съществуването на което се допуска единствено в рамките на държавна система.
Псуването никога не е допустимо. Остналото… упражнения.
„Чл 53
(1) Всеки има право на образование.
(2) Училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително.
…
Чл. 23. Държавата създава условия за свободно развитие на науката, образованието и изкуствата и ги подпомага.“
Правото изключват задължението което е в алинея 2 на чл. 53.
Това противоречие трябва да се махне и да остане правото на образование, като то може да се реализира според възможностите които „всеки“ има и може да има според собствените си сили или заедно други хора, и задължението от чл. 23, като подпомагането може да не е задължително, за да не се създава зависимост. Създаването на условия за свободно развитие трябва да го има, за да бъде защитено правото на образование.
Темата за правото на образование е много важна и това противоречие в конституцията относно това право създава много проблеми и пречи на положителното развитието на държавата и народа ни.