ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Не са редки случаите по време на криза, в които представители на икономическата професия констатират наличието на „залежаващи“ единици от всички производствени фактори и дават своето предписание за пътя към просперитета. По техни думи „за да започне икономиката да расте отново, трябва да се увеличат държавните разходи“. Но какво се случва всъщност?
По-големият размер на тези разходи ще се отрази като спад в процента на безработицата и ръст в размера на брутния вътрешен продукт (БВП) – два индикатора, спрямо чието ниво те правят своите изводи за състоянието на икономиката. Съответно, съгласно техните разбирания, колкото по-малка е безработицата и колкото по-голям е БВП, в толкова по-добро състояние е икономиката. Но дали наистина по-голяма заетост и съответно по-голяма икономическа активност са сами по себе си икономически рационални?
Сред авторите на такава реторика и привърженик на теорията, от която тя произлиза, е нобеловият лауреат по икономика Пол Кругман. В редица свои изказвания Кругман изразява мнението, че в случай на висока безработица и намаляващ БВП, държавата трябва да увеличи харчовете, което „ще ни върне към пълна заетост по-бързо, отколкото някой може да си представи“. Любопитният читател може би ще се запита как се вписва целта за пълна заетост и икономическа активност, финансирани и дирижирани от държавата, в контекста на икономизиращата дейност на човек? За да отговорим на този въпрос, трябва да започнем с обяснение защо въобще на първо място човек работи.
Човек работи, защото предпочита повече от неговите желания да бъдат удовлетворени, отколкото по-малко. Следователно, за да подобри благоденствието си, той трябва да увеличи производството на средствата за задоволяване на желанията си. Това производство е ограничено от недостига на производствени фактори, един от които е собственият му труд. Следователно, човек работи, за да увеличи наличния си запас от потребителски стоки или казано по друг начин – трудовите усилия се извършват с цел реализиране на такива обстоятелства, при които индивидът има на разположение относително повече стоки (полезност) за консумиране, отколкото би имал в противен случай.
Това означава, че във връзката между относителната ограниченост на ресурсите и желанията на човек, трудът се явява средство към целта за увеличаване на полезността му, а не нещо, което само по себе си допринася за нея. Всъщност, човек би бил по-добре, ако не му се налагаше да работи. За него би било по-добре да потребяваше директно това, което иска, , а не да се въвлича в консумиращи време и ресурси процеси. Но работата е производствен процес, който ангажира ограничени ресурси и има своите алтернативни разходи.
Именно, защото човек би предпочел да не работи, в случай че тогава можеше пак да получи това, което иска (за което свидетелства и фактът, че той постоянно се опитва да оптимизира трудовия процес, така че с по-малко работа да разполага с повече стоки за потребление), връзката между труда и полезността не може да определи труда като самоцел, а като средство.
Според френският икономист Фредерик Бастиа бъркането на труда с полезността произхожда от недостатъците на трудовата теория за стойността. В своите „Икономически хармонии” той отбелязва, че объркването произлиза от грешното възприемане на труда като измерител на полезността:
“Тук се изправяме пред голямата, вечна и нежелателна заблуда, която произлиза от погрешната дефиниция за стойността и объркването й с полезността. За всеки човек от значение е единствено полезността; а стойността не може да служи за нейното измерване. Разделението на труда подведе някои икономисти да измерват благосъстоянието на обществото не от гледна точка на потреблението, а чрез изразходения труд. Следвайки техния пример стигнахме до това странно преобръщане на принципите, където сега фаворитизираме труда за сметка на резултатите от него. Линията на разсъждение е тази: колкото повече труд е положен, толкова повече стойност за нас. Следователно трябва да увеличим труда.”
Колкото и да е привлекателна (най-вече) за политиците концепцията за пълна заетост, тя е фундаментално грешна, защото се фокусира върху стимулирането на някаква икономическа активност, която се извършва извън контекста на икономизирането на ресурси от индивида. Тя превръща производството във върховна цел, откъсвайки го от предпочитанията на потребителите и задоволяването преди всичко на техните най-неотложни нужди. Това е ‘production for the sake of production’, както го окачествява Лудвиг фон Мизес в своята книга „Социализъм”.
В светлината на казаното дотук, твърденията, според които увеличаването на заетостта чрез държавни харчове ще помогне на икономиката, са неверни. Не се нуждаем от изкуствено създадени работни места, нуждаем се от свобода. Свободата да правиш това, в което си добър, и свободата да предоставяш на потребителите това, което те са склонни доброволно да закупят. Не се нуждаем от производства, които се финансират чрез кражба от потребителите, а от такива, които им предоставят полезност.
Всъщност, както казва Питър Шиф, целта на икономиката не е да създава работа, а да я минимизира – човек се труди, участва в разделението на труда и иновира, защото желае да работи по-малко. Целта на икономиката е човек да има на разположение повече потребителски стоки при по-малко усилия за сдобиването им.
