Дюни, държава и екология

През изминалите седмици се разбра, че държавата (дори не конкретно правителство или кабинет) чрез един от многото си корупционни механизми, е прехвърлила апетитна и „защитена” собственост на близки до нея интереси. Това може да е изненадващо за т.нар. български еколози и почитателите на незастроената природа, но за всички останали не е. Отдавна е известно какъв вид собственик е любимият ни монополист върху насилието (по Вебер) – такъв разпределящ ренти към близките до властта.

Когато нощем им пречи да спят ревът на прелитащите самолети (оторизани да го правят от държавата и може би собственост на държавни авиокомпании), когато не могат да мислят (или почиват) през деня заради шума и вибрациите на преминаващите влакове (оторизирани да го правят от държавата и може би собственост на държавни железници), когато намират дишането трудно заради миризмите на наторената с канална вода ферма (оторизирана от държавата и може би нейна собственост), когато не могат да избягат, защото къщите им са блокирани от пътни ремонти (без съмнение планирани от държавата), техните нерви, изпънати до край и техният мисловен баланс нарушен, те процедират, като декларират недостатъците на частната инициатива и нуждата от държавна регулация.

Ronald Coase, Нобелов лауреат по икономика 1991г.

И все пак, „зелените” упорито настояват, че най-добрият начин да се достигне целта им – запазване на повече относително дива природа – е чрез увеличена държавна намеса и повече защити срещу специалните интереси. Бих ги насочил към трудовете на наскоро починалия нобелов лауреат Джеймс Бюканан, който чрез своята Public choice theory , ясно показва, че политиците и служещата им администрация не правят неща за някакво “общо добруване”, а максимизират собствените си интереси. Личното им (или на приближени до тях лица) материално облагодетелстване бих причислил като спадащи към тези интереси.

Да не говорим, че запазването на природата чрез държавни забрани е толкова аморално, колкото и кражбата на политиците. Както съм писал преди, публичната собственост е сама по себе си парадокс, тъй като е колкото на еколозите, толкова и на инвеститорите, колкото на почитателите на природата, толкова и на жителите на Банско – всеки пълнолетен гражданин държи еднаква част от суверенитета на държавата и съответно може да има еднакви претенции върху собствеността й. В този смисъл няма „правилно” ползване на парче публична собственост – всичко е въпрос на политически натиск или връзки с властващите.

Моралният и ефективен начин за запазване на околната среда отдавна съществува в Съединените щати. Това е методът използван от консервационно движение, започнало от т. нар. Aubodon Socities през 19 век. Тези общества изкупуват горски масиви, за да защитят птиците в тях от ловуване за перата им. На практика имаме напълно частна собственост, с която се разпореждат защитниците на природата, а не държавни чиновници и политици. В същото време, собствеността върху терена е придобита по морален път (чрез покупко-продажба), без да се ощетени останалите суверени. Друг пример за успешно опазване на околна среда без държавата са фондации, като American Prairie Foundation , чиято цел е да придобие 2000 квадратни километра земя в щата Монтана и да я включи в територията на Американския прериен резерват.

Цялата тази енергия– протести, петиции, диспути и т.н., която се впряга, за да се въздейства върху корумпирания по самата си същност държавен апарат може да се използва за по-успешно опазване на околната среда, без да се краде …резевира от останалите

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!