ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Идва времето на предсказанията, когато всички известни учени от цялата плеада от неправителствени организации и мозъчни тръстове се втурват да обясняват рисковете през новата година. 2013-та не прави изключение.
Очаквано Сирия, Иран, еврозоната и арабската пролет доминират разсъжденията на анализаторите. Това, което е изненадващо, че същите теми бяха в центъра на внимание и през предишните две години. На човек му се струва, че чете едно и също, та дори и заключенията не се променят. Светът, изглежда, е попаднал в капан. Проблемите изглеждат неразрешими, а статуквото започва да се приема за вечно. Даже наскоро в световния печат се появи статия, озаглавена: „Войната в Сирия, новото статукво“. Как да се излезе от патовата ситуация не само в Сирия, но и във всички горещи точки на планетата, ще е голямата въпросителна тази година.
Дремещият хегемон
Голямата геополитическа промяна през миналата година беше началото на „големия завой“ на САЩ към Азия. След като НАТО свали либийския лидер, Муамар Кадафи, САЩ окончателно изтегли войските си от Ирак, Барак Обама обяви, че ще измести стратегическия фокус на страната от Европа и Близкия изток към азиатско-тихоокеанския район. Това включва изтеглянето на хиляди войски, разположени в Европа и прехвърлянето им в Тихия Океан и южнокитайско море, където Китай започна активно да заплашва сигурността на основните съюзници на Америка, включително Япония, Австралия, Тайван и Индоненезия. Символичното оттегляне на САЩ от Евразия остави пропаст в разпределението на влияние в сложния пъзел на взаимоотношения между страни със сравнително изравнени възможности. Конфликтите, които избухнаха в Сирия, Газа и в по-малка степен Ирак, Иран и Египет, за първи път от края на Студената война не бяха поставени под опеката на единствената световна суперсила.
Напротив САЩ, раздирана от икономически проблеми, политическа и идеологическа криза, през по-голямата част от времето пасивно наблюдаваше случващото се, ограничавайки се със санкции и заплахи. Регионалните играчи, между които Турция, Саудитска Арабия, Иран и Русия се надпреварваха да оказват съдействие на една или друга страна от гражданската война в Сирия. В крайна сметка, обаче, всеки един от тях осъзна, че не притежава нито военния, нито дипломатическия ресурс да се намеси решаващо в конфликта. И така той продължи своята жестока история, която изпада във все по-задънена улица. Липсата на дремещия хегемон в региона се зае от назрелите от няколко десетилетия вражди между регионални съперници. Затова и риск номер едно за 2013г. ще бъде липсата на хегемонно влияние, което да спре разрастването на вътрешните арабски конфликти в регионална война.
Да се каже със сигурност дали ще има такава е невъзможно, но е ясно, че лесно решение на сирийската криза и на иранската заплаха няма да има. При победа на бунтовниците в Сирия, държавата бързо може да изпадне в междуетнически хаос, характеризиращ Ирак в периода 2004-2007г. Иран ще се намеси в подобен конфликт, който заплашва и неговата сигурност, докато идеологическата сила на новия политически ислям от Тунис до Анкара може да принуди страните от така наречения сунитски блок да се намесят, което да доведе до сблъсък в ядрото на ислямската цивилизация.
Възходът на регионализма в условията на Г-0
Оттеглянето на дремещия хегемон създава условия и за задълбочаването на още една тенденция. Структурата на международните отношения започва да губи централизацията си, поддържана от САЩ. Международният ред започва да се разпада на регионални подгрупи. Както го нарича анализаторът, Ян Бремер, силата в днешния свят не е концентрирана в една точка и в една сила, а е хаотично разпръсната в няколко геополитически центъра. Това не означава, че САЩ ще загуби лидерската си позиция. Америка все още контролира 26% от световното БВП и изразходва повече средства за въоръжаване от следващите 13 страни взети заедно. Но страхът от неуспехи като тези в Афганистан, Ирак и Пакистан, както и пренасочването на приоритетите на страната към икономиката ще възпре САЩ от мащабна намеса в регионалните баланси. Три основни регионални структури трябва да следим през тази година: обособяването на многополюсна Европа, геополитическото съперничество в Евразийския триъгълник и възпирането на Китай в Югоизточна Азия.
Финансовата буря в еврозоната изобличи основите на европейската интеграция. Вместо да е базирана на либералния идеал за съюз между демократични, капиталистически държави, дълговата криза показа, че членките в ЕС продължават да поставят личните си интереси на първи план. В годините на икономически бум беше лесно да се прикриват икономическите различия между различните райони чрез инвестиционни трансфери от богатия „Север“ към средиземноморския и беден „Юг“. Испания, Португалия, Италия и Гърция се възползваха от притока на лесно финансиране, за да увеличат държавните си разходи, повишавайки работните заплати и социалните осигуровки несъразмерно с растежа на продуктивността на работната сила. Резултатът беше спекулативен бум в строителството, услугите и туризма. И когато балонът се спука, Европа трябваше най-сетне да приеме реалността, че икономиките на континента се движат на няколко скорости. Средиземноморските страни, водени гордо от президента на Франция, Франсоа Оланд, ще се обособят в нещо като анти-германски фронт за запазване на държавата на благоденствието. През 2013г. Европа ще се раздели на четири идеологически части – продуктивният северозапад с лидер Германия; Великобритания, която ще продължи безуспешно да се опитва да налага волята си в ЕС и малко по-малко ще се изолира от Брюксел; Средиземноморието, вкопчило се в устоите на своя псевдо-социалистически ред, и Централна и Източна Европа, където страните ще продължат да бъдат отличниците-бедняци на ЕС.
Именно това идеологическо разцепление в Европа ще обособи една многополюсна Европа, в която ще изпъкнат периферните регионални сили – Русия и Турция. 6-тата и 17-тата икономика в света през последното десетилетие значително разшириха своята традиционна сфера на влияние. Русия използва своите природни ресурси и зависимостта на Европа от руския газ и нефт, за да изтласка евроатлантическите амбиции от Украйна, Беларус, Молдова и Южен Кавказ. За Европа бе по-важно да предпази доставките на газ и петрол пред това да се опита да разшири съюза на изток. Резултатът е стагнация във отношенията между Европа и Русия и през 2013г. Газовата революция в САЩ, която започна да променя и енергийните пазари в Европа, все още не може трайно да измени динамиката на енергийна зависимост, особено когато ЕС няма политическата воля да се обедини дори около сравнително лесно реализируеми проекти като Набуко.
Турция – другият гигант в многополюсна Европа – пък ще трябва да се примири, че амбициите да бъде лидер на Близкия Изток, Централна Азия и Кавказ няма да се сбъднат. Реалността е, че въпреки огромната си военна, демографска, културна и икономическа мощ, Турция няма капацитета да обедини един толкова хетерогенен и нестабилен район, особено когато трябва да се надпреварвас амбициозни страни като Египет, Иран и Саудитска Арабия. Опасността през 2013г. ще дойде от това, че Турция може да предприеме драстични мерки, за да осигури не само сигурността си, но и отмиращото си влияние в толкова бързо променящ се район.
Ако Евразия бъде характеризирана от липсата на обединяваща сила, то в Югоизточна Азия САЩ ще се опита да затвърди тихоокеанската си коалиция в желанието си да възпре регионалните амбиции на Китай. Втората половина на 2012г. мина под знака на териториалния диспут между Япония и Китай за миниатюрните острови Сенкаку. Напрежението достигна връхна точка, когато разгневени тълпи изпотрошиха японски магазини в големите китайски градове, а Япония изпрати флотата си в териториалните води на Китай. Заради изтеглянето на японски капитали от Китай и забраната за износ на редки метали, използвани в електронната индустрия, експерти твърдят, че през 2012г. Япония е загубила 1% от растежа на икономиката си.
Засега САЩ се намесва в конфликта само с предупреждения и към двете страни да не задълбочават конфликта. Но военният съюз с Япония принуждава Америка да бъде по-решителна, което може само да усили напрежението. САЩ не може да позволи да покаже слабост пред китайските амбиции в Южнокитайско море и Тихия океан, особено когато официално гарантира сигурността на Австралия, Южна Корея, Тайван, Тайланд, Сингапур и Индонезия. Това ще става все по-трудно, тъй като гладният за енергийни ресурси Китай ще се опитва все по-агресивно да установи контрол над ресурсите. Петролните залежи само в Южнокитайско море се оценяват на между 7.7 и 28 млрд. барела, а запасите на природен газ на 7.5 трилиона м³. Ако може да ги експлоатира, Китай ще се освободи от зависимостта си на доставки от Близкия Изток, които преминават през Индийския океан, изцяло контролирани от американския флот. При евентуален конфликт Китай може да бъде уязвена за броени седмици, ако танкерите преминаващи през протока Малака бъдат блокирани от американски военни кораби.
Счупеното стъклено кълбо
За наблюдателите на международните събития става все по-сложно да правят конкретни предсказания в краткосрочен план. Светът е станал толкова комплексен, а държавните решения толкова децентрализирани, че е сложно да се спреш на един или няколко обединяващи фактора, които влияят на случващото се. Освен това икономическата интерпретация на международните отношения започна трайно да измества класическия геополитически анализ. Понятия като сигурност и силово преимущество се размиват сред десетките нови дефиниции. Но ако проникнем през мъглата на информацията, ще видим, че в крайна сметка светът не се е променил толкова много.
Структурата на международната система продължава да бъде доминирана от хегемон, който обаче е поставен в контекста на множество малки и средни сили, търсещи регионално влияние. САЩ не може да избегне този процес на създаване на мини регионални структури и вместо безнадежно да им се противопоставя, е по-добре да ги приеме и да уважи справедливите им интереси. От една страна това е и пътят на дипломатически компромис за разрешаване на иранската криза. Насилственото разрушаване на иранския ядрен потенциал само ще елиминира крехкия баланс на силите в Персийския залив без да постигне целта за възпиране на лидерските амбиции на Иран. През 2013г. е време в Белия дом да спрат да се борят срещу реалността, а да намерят начин да се приспособят към нея. Само така САЩ може да поддържа влиянието и репутацията си без да губи стратегическите си позиции в новата децентрализирана структура на международните отношения.
