Гост статия: Приватизацията – належаща

Адриан Николов 06 февруари 2013 Икономика 1 коментар

Държавата е лош стопанин; както историята ясно показва, там, където държавата се опитва да изземе функциите на пазара, икономиката се проваля с гръм.С особена сила това важи за социалистическите държави, където държавата играе ролята на пълновластен господар на икономиката, а частна инициатива на отсъства напълно; разрухата на тези системи е показателна за тяхната икономическа неадекватност.

Преходът от социалистическите към постсоциалистическите държавни системи неизбежно минава през период на приватизация, но неефективният държавен контрол в някои предприятия остава. България тук не е изключение – през първите две десетилетия от началото на прехода редица държавни предприятия бяха приватизирани, но други продължават да работят на загуба и да трупат дългове, които биха довели до фалит всяко частно начинание. За тях има само едно решение – незабавна приватизация, с която да се облекчи тежеста върху бюджета, а самите предприятия да се реформират, или да се разпаднат в настоящия си вид. Кои всъщност са „децата на социализма“, чиято приватизация днес е най-належаща?

1) НЕК – Националната електрическа компания е държавната фирма с най-големи задължения – над 2 милиарда лева, като над 1,5 милиарда са дължими на руската Росатом по предварителните фази на проекта „Белене“, чиято съдба все още не е ясна; съществува обаче реална възможност срещу това задължение НЕК никога да получи реален продукт, т.е. работеща електроцентрала. Големите задължения на фирмата водят до редица проблеми в нейната работа – има периоди, в които НЕК отказва да изкупува произведената от дружествата-производители електроенергия и топлоенергия, и се налага периодично да увеличава центата на електроенергията за да може да не трупа допълнителни дългове към дружествата и все пак да поддържа потока на електроенергия и топлоенергия до фирмите-разпределители. Най-добрият вариант за бъдещето на НЕК е държавната структура да остане единствено в ролята на договарящ орган, който да урежда връзките между производителите и разпределителите, но не и да разпределя бюджетни средства и да изпълнява ролята на посредник при доставянето на енергия. От своя страна енергопроизводителите, които в момента са регулирани от НЕК, следва да се конкурират свободно за доставките до разпределителните дружества.

2) БДЖ – освен големите задължения на железниците, които възлизат на 740 милиона лева, те страдат и от редица структурни проблеми. Понастоящем, управлението на БДЖ решава проблемите „на парче“ – задълженията се покриват най-вече чрез продажба на активи, а реформи и оптимизация не се извършват, в резултат на което неизбежно се трупат нови дългове. Едновременно с това голяма част от техническия парк на БДЖ, особено на Товарни превози, е остарял, неефективен и нерядко опасен. Монополното положение на БДЖ ѝ позволява да предоставя неконкурентна услуга и едновременно да води непазарна ценова политика, която поддържа изкуствено ниски цени и система от преференции. Едновременно с това качеството на услугата непрекъснато спада, поради лошата техническа поддръжка и липсата на средства. Сред големите проблеми на БДЖ са и присвояванията на средства, които според одитен доклад за 2009г. (по-нов не е правен) надхвърлят 120 милиона лева. Фирмата страда и от други вътрешни проблеми, най-вече причинени от нископлатения и зле обучен персонал. Решението за БДЖ е комплексно – от една страна, належащо е приватизирането на превозвача и допускането на частни фирми до ползването на релсовите пътища, заедно със замяната на ръководния кадър. Разделянето на различните услуги, предоставяни от БДЖ и отделянето на регионални превозвачи също би било от полза за подобряване на конкурентостта и качеството на предлаганите в сектора услуги.

3) ВМЗ – Сопот – от изброените предприятия, ВМЗ е най-близо до приватизация; причината за това са загубите и неефективността на едно целящо все пак производство и продажби предприятие. Под държавен контрол, ВМЗ функционира единствено благодарение на постоянната държавна помощ, която получава; предприятието въпреки това трупа дългове, които през 2012г. достигат 150 млиона лева. Едновременно с това, ВМЗ има тежки вътрешни проблеми – неплащани с месеци заплати, постоянни протeсти на служители заради лошите условия на труд, прекомерно голям брой служители спрямо производствения обем. През последното десетилетие, поради остарелите произвдоствени методи и лошото качество на продукцията ВМЗ получава все по-малко и по-малко поръчки. Очаква се в началото на 2013г. да бъде финализирана приватизационната сделка за предприятието, но при условие, че работниците на предприятието, които представляват по-голямата част от работещото население на Сопот, бъдат запазени на работните си места. При все това, бъдещето на предприятието е несигурно, тъй като потенциалният му купувач ще наследи големи дългове и неконкурентен бизнес.

4) Българска академия на науките – системата от научни институти в момента има два източника на финансиране – европейските програми за развитие на науката и държавния бюджет, като отношението е повече от 10:1 в полза на бюджета. За сметка на това, научната продукция и осъществените проекти на БАН са пренебрежимо малки, а външните оценки на дейността изготвени от ESF и ALLEA ясно посочват неефективността (като брой осъществени проекти) и ниската обществена значимост на научните постижения. По тези причини е необходимо премахването на монопола на БАН върху научната дейност или обвързването на финансирането на академията с произведената научна продукция, а не с плоска държана субсидия. Вариант за приватизирането на академията е също така управлението на различните научни институти да се прехвърли към факултетите на различни университети, за да не се „разсейва“ научната дейност.

5) Булгаргаз – фирмата е единственият посредник между доставчиците на природен газ и потребителите в България, най-вече топлофикационните дружества. Най-често срещаният проблем при работата на предприятието е ненавременното изплащане на задълженията на топлофикациите към Булгаргаз, което оставя фирмата без финансов ресурс. От друга страна, Булгаргаз е единственият орган, който определя условията на внос и е в състояние самоволно да определя цените на газовите доставки, и оттам да влияе на цените на редица продукти и услуги за крайните потребители. Решението на настоящите проблеми на Булгаргаз е сходно с това за НЕК – ако запазването му като регулираща институция се сметне за необходимо по политически причини, то ролята му трябва да се сведе до тази на медиатор между доставчиците и фирмите-потребители на газ, който да не се занимава с ценообразуване и сключване на реални търговски сделки.